Остров Декамерон
Казват, че „ Чумата “ на Камю станала изключително настояща след експлоадирането на пандемията с ковид. Мало и огромно се втурнало да чете романа. Български медии (вкл. " Сега " в броя си от 20/03) пуснаха фрагменти от книгата за да ни накарат да се впуснем в аналогии какъв брой COVID-ът наподобява на чумата. Тук може да се сетим и за Оскар Уайлд, съгласно който не изкуството имитира живота, а назад – животът имитира изкуството. Ирландецът както постоянно е проницателен, въпреки че в тази ситуация, коства ми се, не тъкмо книгата на Камю е, към която би трябвало да прибегнем. Вярно, доктор Бернар Рийо и той като толкоз доста медицински труженици през днешния ден, непоколебимо се е възправил против страшната болест, която също както тези потайни и незнайни „ някакви злосторници “, в съществуването на които е уверен портиерът г-н Мишел, подхвърля мъртви плъхове на стълбищната площадка. Така стартира „ Чумата “ – на първо време с невяра в невидимата опасност, която след това се разраства по този начин, че
напълно завладява пространството на живота
Превзема го до дъно. Без излишък.
Както го е завзела и в този момент - най-малко в случай че имаме вяра на медиите. Коронавирусът дефинира дневния ред на новините. Е, прокрадват се в тях и светли нотки като онази серенада, която италианците извършиха в чест на своите лекари, медицински сестри (и братя) и санитари. Италия постоянно е била страна креативна и с въображение, съумя да откри и в тази сякаш безизходна обстановка метод да освежи натежалия от COVID-19 въздух. Затова считам, че в случай че тръгнем да дирим литературна обстановка, сходна на днешната, може би не би трябвало да се хващаме за Камю и „ Чумата “, а за една друга книга, чийто първи ден стартира в действителност с чума, само че по-късно съвсем не чуваме за нея: „ И така, споделям ви, че от времето на плодородното олицетворение на сина господен бяха минали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепния от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под въздействието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи яд, с цел да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя стартира няколко години по-рано в източните области и откакто ги лиши от безчет люде, се местеше безспирно от едно място на друго и
се разпростря чак на запад, сеейки след себе си гибел и тъга “
Сетихте се коя е книгата, нали? „ Декамерон “, несъмнено. „ Декамерон “ на Джовани Бокачо, където 10 благородни поданици на „ славния град Флоренция “ – седем млади дами и трима млади мъже (така ги дефинира Бокачо), се отдръпват в едно селско имение, с цел да изчакат до момента в който отмине напастта Божия (това по Елин Пелин). И с цел да не скучаят, вземат решение да си описват истории, като всеки един има правото да избира каква да е тематиката им.
Италианците, наподобява, намират постоянно метод в бедата да открият опция за съзидание и фикция. Но в действителност изумително е по какъв начин по еднакъв метод хората са принудени да реагират на болестите – бягат, отдръпват се, затварят се, изолират се… Социална отдалеченост, както в последно време стана фешън да се споделя. А хората са обществени животни („ зоон политикон “, установи Аристотел), има една интелигентна дебела книга, която по този начин се и назовава – „ Човекът – обществено животно “. Написана е от американския психолог Елиът Арансън. Той, апропо, създава опит по отношение на позитивното социално-институционално стимулиране: на група студенти след извършени проби се декларира, че са посочили владеене на невероятни качества, до момента в който на другата група се показало, че резултатите им не били нищо изключително. Като разследване първата група в действителност почнала да показва забележителни резултати в образованието, до момента в който втората внезапно намалила достиженията си. Това във връзка българския спешен щаб, който единствено ни подлага на критика, че сме били безгрижни против болестта и не сме се държали задоволително отговорно, та по тази причина и евентуално от ден дневно ни засипва с все по-рестриктивни ограничения. Може би в случай че ген. Венцислав Мутафчийски на някой от своите брифинги ни попохвали малко нас, елементарните жители, какъв брой сме съзнателни, какъв брой сме деликатни, какъв брой сме изпълнителни, то в действителност ще станем съзнателни, деликатни, изпълнителни. А май и не е нужно чак към свидетелството на сходни комплицирани психически опити да прибягваме, с цел да убедим управниците на рецесията, че би трябвало да са малко по-хрисими и добродушни, народът български го е рекъл отколе: „ Блага дума стоманени врата отваря “… От този ъгъл единствено май няма да е ненужно да споменем, че през същата 1348 година, когато във Флоренция се надига „ черната гибел “, в Прага е сложено началото на Карловия университет, а в Англия е учреден Кеймбридж. Така че не се знае и през днешния ден какво ново начало слагаме: може да е нещо толкоз хубаво, че дори не можем да го осъзнаем…
Осъзнаваме друго обаче: вирусът ни
удари в най-приятната и за някои - най-истинската, част от живота ни
– тази на заниманието и удоволствието. Особено важи това за нашата западна цивилизация, която беше възприела като нещо от единствено себе си разбиращо се културата, спорта, придвижването, туризма… Като гледаме пустите градове, където преди една година човек не можеше да се размине от народ, а италианските управляващи даже постановиха да не се сяда на 138-те стъпала на площад „ Испания “ в Рим, тъй като туристите ги замърсявали безнадеждно, не можем да повярваме, че това са същите градове – толкоз са изоставени, напуснати, опразнени.
В тъкмо подобен запустял град навлезе популярната войска на Бранкалеоне от кино лентата на Марио Моничели. Мисля си в тази връзка, че и вирусът, и тероризмът като че ли по един и същи метод желаят да ни изплашен: и тези, които удариха доскоро по-малко от пет години Париж и залата „ Батаклан “ (на 13. ХІ. 2015 г.), и през днешния ден болестта се целят най-много в способността ни да се веселим, радваме, поддържаме връзка. Не да сме дружно, а всеки да е настрана, сгънат в къщата си – трептящ и изплашен дали няма всепроникващият патоген да ни застигне организма, дали взривната вълна няма да ни опустоши тялото. Някога, когато така наречен „ конкуренция във въоръжаването “ беше в разгара си, човечеството се възмущаваше от основаната неутронна бомба – оръжие, което трябваше да унищожава единствено живата мощ и да оставя непокътнати материалните активи на съперника. Пускаш я и всичко живо е мъртво, а по-късно на воля се разполагай в първокласните салони на врага (на процедура не е тъкмо по този начин, знам, само че концепцията на бомбата беше почти такава). Та през днешния ден градовете на Европа наподобяват като че ли е паднала върху им неутронна бомба – улиците са празни, жива душа няма, постройките стърчат безсмислени. Всеки се е сгърчил в кьошето си и носа си не смее да покаже навън…
Мишел Уелбек, който мнозина не харесват, а още по-мнозина го боготворят, има книга, която разказва ненапълно актуалната обстановка. Нарича се „ Възможност за остров “ и, доколкото знам, провокативният французин е желал с изключение на всичко друго да обори с нея и популярните думи на огромния британски стихотворец метафизик Джон Дън, че:
„ Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е късче от сушата, парченце от океана; и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява “ (от същото стихотворение Ърнест Хемингуей взема заглавието за популярната си книга „ За кого бие камбаната “). В романа си Уелбек споделя за един субект, Даниел, който живее изолирано и самотно, свързван със света единствено виртуално. Така се и влюбва в една Мари, за която въобще не знае каква е: „ За първи път срещнах Мари 22 в един долнопробен испански сървър; времето на свързване беше извънредно дълго. 65, 2768, 4228, 462510. На посочения адрес видях катерицата ѝ – трептяща, пикселизирана, само че необикновено същинска. Дали Мари 22 беше жива, мъртва или интермедийна? По-скоро интермедийна, мисля аз; само че това е нещо, за което не се приказва в никакъв случай “.
Но не историята с Мари кара този откъснат Даниел да споделя (както и Уелбек да ни опише за него), а нещо напълно друго – ужасяващата мисъл за безспорната заменимост на човека; че няма незаменими хора, както е изповядвал Бащата на народите, генералисимус Сталин. Уелбек/Даниел написа: „ Някъде в Централния град е основано създание, което е сходно на мен; най-малкото има моите черти и моите вътрешни органи. Когато животът ми престане, неналичието на сигнал ще бъде уловена за няколко наносекунди; изработването на заместника ми ще стартира незабавно. Още на идващия или най-късно на по-следващия ден защитната преграда ще се отвори; наследникът ми ще се настани сред тези стени. Тази книга е предопределена за него “. Днешната битка с ковид почива на противоположното мнение: че всеки човек е безценен; романът на Уелбек ни убеждава, че всеки човек може да бъде дублиран. „ Декамерон “ пък на Бокачо идва да ни каже, че от всяка обстановка има излаз и то не кой да е, а креативен, прелестен, несравним, изключителен…
Затова мисля, че Уелбек не е прав: всяка „ Възможност за остров “ крие в себе си един нов „ Декамерон “, въпросът е единствено да имаме способността и смелостта да го изявим.
напълно завладява пространството на живота
Превзема го до дъно. Без излишък.
Както го е завзела и в този момент - най-малко в случай че имаме вяра на медиите. Коронавирусът дефинира дневния ред на новините. Е, прокрадват се в тях и светли нотки като онази серенада, която италианците извършиха в чест на своите лекари, медицински сестри (и братя) и санитари. Италия постоянно е била страна креативна и с въображение, съумя да откри и в тази сякаш безизходна обстановка метод да освежи натежалия от COVID-19 въздух. Затова считам, че в случай че тръгнем да дирим литературна обстановка, сходна на днешната, може би не би трябвало да се хващаме за Камю и „ Чумата “, а за една друга книга, чийто първи ден стартира в действителност с чума, само че по-късно съвсем не чуваме за нея: „ И така, споделям ви, че от времето на плодородното олицетворение на сина господен бяха минали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепния от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под въздействието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи яд, с цел да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя стартира няколко години по-рано в източните области и откакто ги лиши от безчет люде, се местеше безспирно от едно място на друго и
се разпростря чак на запад, сеейки след себе си гибел и тъга “
Сетихте се коя е книгата, нали? „ Декамерон “, несъмнено. „ Декамерон “ на Джовани Бокачо, където 10 благородни поданици на „ славния град Флоренция “ – седем млади дами и трима млади мъже (така ги дефинира Бокачо), се отдръпват в едно селско имение, с цел да изчакат до момента в който отмине напастта Божия (това по Елин Пелин). И с цел да не скучаят, вземат решение да си описват истории, като всеки един има правото да избира каква да е тематиката им.
Италианците, наподобява, намират постоянно метод в бедата да открият опция за съзидание и фикция. Но в действителност изумително е по какъв начин по еднакъв метод хората са принудени да реагират на болестите – бягат, отдръпват се, затварят се, изолират се… Социална отдалеченост, както в последно време стана фешън да се споделя. А хората са обществени животни („ зоон политикон “, установи Аристотел), има една интелигентна дебела книга, която по този начин се и назовава – „ Човекът – обществено животно “. Написана е от американския психолог Елиът Арансън. Той, апропо, създава опит по отношение на позитивното социално-институционално стимулиране: на група студенти след извършени проби се декларира, че са посочили владеене на невероятни качества, до момента в който на другата група се показало, че резултатите им не били нищо изключително. Като разследване първата група в действителност почнала да показва забележителни резултати в образованието, до момента в който втората внезапно намалила достиженията си. Това във връзка българския спешен щаб, който единствено ни подлага на критика, че сме били безгрижни против болестта и не сме се държали задоволително отговорно, та по тази причина и евентуално от ден дневно ни засипва с все по-рестриктивни ограничения. Може би в случай че ген. Венцислав Мутафчийски на някой от своите брифинги ни попохвали малко нас, елементарните жители, какъв брой сме съзнателни, какъв брой сме деликатни, какъв брой сме изпълнителни, то в действителност ще станем съзнателни, деликатни, изпълнителни. А май и не е нужно чак към свидетелството на сходни комплицирани психически опити да прибягваме, с цел да убедим управниците на рецесията, че би трябвало да са малко по-хрисими и добродушни, народът български го е рекъл отколе: „ Блага дума стоманени врата отваря “… От този ъгъл единствено май няма да е ненужно да споменем, че през същата 1348 година, когато във Флоренция се надига „ черната гибел “, в Прага е сложено началото на Карловия университет, а в Англия е учреден Кеймбридж. Така че не се знае и през днешния ден какво ново начало слагаме: може да е нещо толкоз хубаво, че дори не можем да го осъзнаем…
Осъзнаваме друго обаче: вирусът ни
удари в най-приятната и за някои - най-истинската, част от живота ни
– тази на заниманието и удоволствието. Особено важи това за нашата западна цивилизация, която беше възприела като нещо от единствено себе си разбиращо се културата, спорта, придвижването, туризма… Като гледаме пустите градове, където преди една година човек не можеше да се размине от народ, а италианските управляващи даже постановиха да не се сяда на 138-те стъпала на площад „ Испания “ в Рим, тъй като туристите ги замърсявали безнадеждно, не можем да повярваме, че това са същите градове – толкоз са изоставени, напуснати, опразнени.
В тъкмо подобен запустял град навлезе популярната войска на Бранкалеоне от кино лентата на Марио Моничели. Мисля си в тази връзка, че и вирусът, и тероризмът като че ли по един и същи метод желаят да ни изплашен: и тези, които удариха доскоро по-малко от пет години Париж и залата „ Батаклан “ (на 13. ХІ. 2015 г.), и през днешния ден болестта се целят най-много в способността ни да се веселим, радваме, поддържаме връзка. Не да сме дружно, а всеки да е настрана, сгънат в къщата си – трептящ и изплашен дали няма всепроникващият патоген да ни застигне организма, дали взривната вълна няма да ни опустоши тялото. Някога, когато така наречен „ конкуренция във въоръжаването “ беше в разгара си, човечеството се възмущаваше от основаната неутронна бомба – оръжие, което трябваше да унищожава единствено живата мощ и да оставя непокътнати материалните активи на съперника. Пускаш я и всичко живо е мъртво, а по-късно на воля се разполагай в първокласните салони на врага (на процедура не е тъкмо по този начин, знам, само че концепцията на бомбата беше почти такава). Та през днешния ден градовете на Европа наподобяват като че ли е паднала върху им неутронна бомба – улиците са празни, жива душа няма, постройките стърчат безсмислени. Всеки се е сгърчил в кьошето си и носа си не смее да покаже навън…
Мишел Уелбек, който мнозина не харесват, а още по-мнозина го боготворят, има книга, която разказва ненапълно актуалната обстановка. Нарича се „ Възможност за остров “ и, доколкото знам, провокативният французин е желал с изключение на всичко друго да обори с нея и популярните думи на огромния британски стихотворец метафизик Джон Дън, че:
„ Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е късче от сушата, парченце от океана; и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява “ (от същото стихотворение Ърнест Хемингуей взема заглавието за популярната си книга „ За кого бие камбаната “). В романа си Уелбек споделя за един субект, Даниел, който живее изолирано и самотно, свързван със света единствено виртуално. Така се и влюбва в една Мари, за която въобще не знае каква е: „ За първи път срещнах Мари 22 в един долнопробен испански сървър; времето на свързване беше извънредно дълго. 65, 2768, 4228, 462510. На посочения адрес видях катерицата ѝ – трептяща, пикселизирана, само че необикновено същинска. Дали Мари 22 беше жива, мъртва или интермедийна? По-скоро интермедийна, мисля аз; само че това е нещо, за което не се приказва в никакъв случай “.
Но не историята с Мари кара този откъснат Даниел да споделя (както и Уелбек да ни опише за него), а нещо напълно друго – ужасяващата мисъл за безспорната заменимост на човека; че няма незаменими хора, както е изповядвал Бащата на народите, генералисимус Сталин. Уелбек/Даниел написа: „ Някъде в Централния град е основано създание, което е сходно на мен; най-малкото има моите черти и моите вътрешни органи. Когато животът ми престане, неналичието на сигнал ще бъде уловена за няколко наносекунди; изработването на заместника ми ще стартира незабавно. Още на идващия или най-късно на по-следващия ден защитната преграда ще се отвори; наследникът ми ще се настани сред тези стени. Тази книга е предопределена за него “. Днешната битка с ковид почива на противоположното мнение: че всеки човек е безценен; романът на Уелбек ни убеждава, че всеки човек може да бъде дублиран. „ Декамерон “ пък на Бокачо идва да ни каже, че от всяка обстановка има излаз и то не кой да е, а креативен, прелестен, несравним, изключителен…
Затова мисля, че Уелбек не е прав: всяка „ Възможност за остров “ крие в себе си един нов „ Декамерон “, въпросът е единствено да имаме способността и смелостта да го изявим.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ