Отвъд границите: Катя Янкова при новата тишина на Изтока
Катя Янкова взима докторската си степен по урбанистика в Монреал. Работи и живее в Канада от 1999 година През 2005 година отпътува да преподава туризъм в Нюфаундленд, в Университета „ Мемориал “. Години наред изследва ескимосите. През 2010 година се завръща в Европа, с цел да бъде учител в Лондон, в University of Greenwich. И по този начин до началото на 2018 година, когато всичко се прекатурва и не една, а няколко нейни фантазии се сбъдват. Днес тя е на различен континент. Къде, по какъв начин и за какво? Може да прочетете в описа, който следва.
Платка на компютър
Полетът беше дневен. Почти от самото начало летяхме над Саудитска Арабия. Бях изумена от метода, по който тя наподобява. Представи си, бистър, явен ден и летиш над страна, в която няма хора… празно е, на всички места е празно. Пътуваш над големи територии, към петдесет минути, без да видиш и симптом на живот. Няма села, няма градове, единствено едни скалисти планини, измежду които няма нито тревичка, нито птичка, нито вада, нито човешко създание – нищо. Абсолютно празна страна.
След това започнахме да захождаме над емирствата, появиха се пустините. Дубай ни се появи тъкмо по залез слънце. Прелетяхме го към този момент по мрачно и желая да ти кажа, че по-красиво и футуристично нещо не съм виждала, макар че съм летяла на всички места по света и съм виждала какви ли не градове от люка на самолети. Но подобен слисващ град като Дубай, който от високо наподобява на платка на компютър не бях виждала. Представи си едновремешните „ Правец 8 “ какви платки имаха, ей по този начин е конструиран Дубай. После кацнахме в Абу Даби.
Спомняте ли си Катя Янкова? Точно преди година (2018 година - б.а.), през януари ви разказахме за удивителните ѝ пътувания до Шейсетия паралел, срещите ѝ с ескимосите в Канада, където е преподавала в Университета „ Мемориал “. Пак там се научава по какъв начин да разграничава звуците от хрущенето на снега при разнообразни температури и по какъв начин „ тишината може да приказва “.
След Канада тя отпътува за Англия и повече от осем години преподава туризъм в Стопанския факултет на University of Greenwich в Лондон. Там разказът ни за нея спря, тъй като тогава Катя тайнствено ни сподели: „ Вероятно ще отпътува да преподавам в Абу Даби. Влюбих се в пустинята, когато 2010-2011 вървях в Дубай на конференции. Искам да усетя и да пребивавам измежду трептенето на въздуха от пясъка и да потърся в него нов тип тишина. “
„ Отвъд границите “: Когато на всеки кръстопът му би трябвало тишина
В „ Отвъд границите “ през днешния ден ви представяме Катя Янкова. Когато правихме това изявление в края на декември 2017 година доцент Катя Янкова преподаваше туризъм в...
Година по-късно ви предлагаме нова среща с Катя Янкова, само че вместо за студовете на Канада, разказът ще бъде за екзотиката на Изтока, морето, пустинята и най-много за спецификата на мястото. Но преди този момент аргументите за мечтаната смяна:
Лондон
Заминах за Лондон от Канада от доста висока професионална позиция и с вярата, че в Европа ще съм по-добре. Но в Лондон не се усещах щастлива и нищо отникъде не ми вървеше. Това като че ли бяха осем години на нов тип образование за мен – образование по подмолни игри и измами в дипломацията и политиката на един огромен университет, който сякаш изобразяваше това, което си представяме като кажем „ британска лукавост “.
Там узнах доста и за положителните, само че на първо място за неприятните страни на системата във Англия. Тя просто не ми даде опция да се разпростра нито професионално, нито в персонален проект. Още на втората година разбрах, че освен университета съм сбъркала, а и страната. Фактът, че даже, когато станах началник на магистърска стратегия там, отново не пожелах да си купя свое жилище, а избрах да пребивавам чартърен, което е доста скъпо, говореше ясно.
Мечтата на огромна чат от българите е да отидат и да учат или работят във Англия. Толкова българи са там… Какво теб – преподавателят, индивидът със статут, те притискаше, та с толкоз оскърбление приказваш за този интервал?
Това, което описвам, не е някакъв безконтролен укор. Искам да знаеш, че всичко казано е резултат на мои персонални прекарвания, наблюдаване и доста мислене по тематиката - за какво не се усещах добре в Лондон. Аз мисля, че Англия е страна, която е била империя, привикнала да управлява и господства света и всички останали да са ѝ подчинени. И това самочувствие се е пренесло на всички места и във всички, имам поради хората. Манталитетът им е подобен.
И по този начин, когато попаднеш в един чисто британски колектив, би трябвало да си подготвен, че никой няма да ти даде опция за нищо. А за жалост аз попаднах тъкмо в подобен колектив, в който бях единствената чужденка в целия департамент. Те не се интересуваха, че пристигам от Канада, че там съм станала доцент, че имам голям опит. За тях аз бях българка. А тормозът към мен беше доста по какъв начин да кажа… не дословен, а някак изтънчен. Да, те ми плащаха равна с на другите преподаватели заплата, само че кариерното ми развиване беше невероятно, не ми даваха да върша нищо, с изключение на да работя и преподавам. И тогава какъв смисъл имат парите? Единственото, което ми разпореждаха беше да преподавам предметите, които водех и в случай че има някаква дупка за запълване, примерно някой се разболее, аз ходех да го заменявам. И това ме изтощаваше в допълнение. Някак мисловно ме изтощаваше...
Катя стопира, прави дребна пауза и продължава.
Но за мен това беше една огромна школа най-много за взаимоотношенията в един британски жанр, в който хората не са до дъно откровени. И аз това го изучих най-подробно, макар че не го ползвам в практиката си, само че най-малко знам по какъв начин да се вардя от него. Защото знаеш ли, има хора, които са основани да отдават. Аз съм от този вид, в случай че не давам нещо, не съм щастлива. А там по този начин и не получих тази опция - да давам от себе си на някого, отвън знанието, каквото и да било друго, даже и нормално другарство.
Абу Даби
Когато получи утвърждение да заминеш и преподаваш в Абу Даби зарадва ли се?
Аз към този момент бях ходила два пъти там преди и постоянно ме е очаровало чувството за напредък. Някак всичко там кипи и се основава. И това чувство за прогрес и развиване ме болести. Никъде другаде не го бях усещала, нито в Канада, нито в Лондон, а за България да не приказваме. И мечтаех да се върна някой ден в Абу Даби. По тази причина, през целия ми престой в Лондон не спирах да депозирам документи за Абу Даби. Чакането лиши осем години, само че си струваше. И макар че всички близки и другари, с които споделих, бяха скептични, тъй като това въпреки всичко е арабски свят, прекомерно покрай Саудитска Арабия, аз бях доста щастлива. Знаех, че там ще намеря себе си.
Спомняш ли си по какъв начин протече изявлението за работа?
О, да, несъмнено. Интервюто мина в една неделя, тъй като там се работи от неделя до четвъртък, а не както при нас от понеделник до петък. Бях седнала у дома с една черна жилетка със златни копчета, доста консервативно облечена. То пък се оказа, че е тъкмо техният жанр на обличане. Беше видео изявление през една тяхна система за видео другарство, която се споделя „ Zoom ”, тъй като там „ Skype ”, WhatsApp ” и „ Фейсбук ” не са позволени за видеообщуване. Можеш единствено да пишеш, само че не и да приказваш или да ползваш видеото им. Но през „ Zoom ” може да се свържеш с която и част на света искаш, в това число и емирствата.
Тук ще отворя една скоба. Може да ти се коства, че това са съществени ограничавания, че не са демократични, само че съгласно мен, спрямо цялата останала сигурност и уреденост на страната, на мен ми се костват оскъдни.
Та, да се върнем на изявлението. То беше в две елементи. Първата, през тази система „ Zoom ”, а след това започваш да чакаш. Ама дълго чакаш, да те одобрят, с цел да пристигна втората част. Защото първото изявление се записва и се показва на тяхната висша администрация, които са единствено емирци. Тоест, първо те интервюират сътрудници, с които ще работиш там, а след това изявлението се гледа от администрацията на университета, които са от Държавния емирски университет, в който ме бяха одобрили за работа.
Администрацията също ме беше харесала, само че по-късно стартира една доста тежка процедура на изследване, която трае с месеци. Дали не си бил терорист или връзки с терористични организации. Така че изявлението ми беше на 4 октомври 2017 година, а отпътувах едвам през януари 2018 година
Университетът И през януари 2018 година, тъкмо както преди толкоз години, когато кацнах в Канада единствено с един куфар, се оказах на летището в Абу Даби отново единствено с един куфар. И отново бях хем въодушевена, хем малко обезпокоена. Но по някакъв метод доста щастлива. Виж, за разлика от Канада, където бях безусловно никому непозната, в Абу Даби ме посрещна водач на университета. Той ме заведе до един 4-звезден хотел близо до университета. И 5 дни живях в този хотел, като разноските бяха за сметка на университета. По-късно, когато си открих жилище, отново университетът го заплаща.
Но за началото. Щом дойдох, отидох незабавно в университета да се показва и им споделям: " Хайде, по кое време ще стартирам работа? ". Те ме гледат и се чудят за какво толкоз бързам. Казаха ми, че ще имам 15 дни адаптивен период, в който би трябвало да привикна със средата, климата, да се срещна с сътрудниците си и образователната стратегия, да науча разнообразни правила за облеклото и държанието, да си оправя документите – персонална карта, шофьорска брошура и така нататък, както и да си отворя банкова сметка.
Как се отнесоха с теб администрацията на университета, сътрудниците ти?
Много добре. Имах опция да си избера залата, в която ще преподавам, сътрудниците ми бяха доста радушни и подготвени да ми спомагат с всичко. Даваха ми персоналните си мобилни телефони, в случай че нуждая се от нещо. Разбира се имах и доста терзания по какъв начин да се обличам, по какъв начин да се държа…
Но всичко това се случваше като в някаква приказка, тъй като ми изпратиха водач, който ме возеше на всички места, обясняваше ми всяко нещо, а бе като във филм. И за първи път в моя живот останах сама със себе си, с цел да имам време да въздъхна, да видя какво става към мен, с мен, да осмисля случилото се… без да работя въобще. И би трябвало да ти кажа, че доста ми хареса да не работя. (тук Катя стартира да се смее с глас и продължава - б.а.) И май това ще е идната ми цел – да работя, когато в действителност желая, когато в действителност ми е забавно. Но по-важното е, че се почувствах добре пристигнала.
Те са...
Когато влезе за първи път в клас, с цел да преподаваш, какво видя? Какви са студентите ти?
Много се вълнувах, то и до ден сегашен, към този момент една година всякога влизам с боязън в клас. Там мъжете и дамите учат разграничени. Аз преподавам единствено на девойки. И би трябвало да ти опиша за тях, тъй като те са девици, те са девойки на по 18-19 години. Там не може да имаш гадже, преди да си се омъжила. А и те ги женят съгласно ангажименти сред семействата. Но към този момент като се опознахме по-добре със студентките ми, те се отпуснаха и си приказват с мен за персонални неща. И би трябвало да ти кажа, че си имат своите „ Радини безредици “ – коя кого харесва, къде го видяла, за кого желае да се омъжи, кой по какъв начин я е погледнал. Но всичко е платоническо. Те са доста, доста забавни. С едни отворени очи те гледат, като че ли бисери падат от устата ти и желаят да запомнят всяка дума, която им казваш. Веднъж, до момента в който седях в клас, а те пишеха нещо, седнах и започнах да ги разказвам, толкоз бях разчувствана от гледката пред себе си. " Те седят смирени и предпазени. Красотата на тяхната стеснителност е завладяваща. Премесена е с едно безметежно успокоение и достолепие. Те са забрадени, само че в стойката им има прелест. Движат се постепенно и гладко, като че ли плуват. От тях лъха безвремие... "
И виждаш едни млади, доста красиви девойки, които се интересуват от мода, козметика, в случай че ги попиташ ще ти кажат всяка международна марка облекла или козметика. Те са същински специалистки по умел, неосезаем грим и могат с часове да ти изясняват каква основа да си сложиш на лицето, по какъв начин да подчертаеш очите си и хем да си гримиран, хем да не си проличава. Телата им са скрити под тези плебеи, само че изпод - висша мода, ръцете им са скрити, само че в случай че някой ръкав се повдигне, виждаш по какъв начин са украсени с прелестни бижута, а от време на време изрисувани с къна, глезените - също, макар сатенените шарени обувчици, които крият пръстите. Косите им са скрити, само че би трябвало да видиш очите им... толкоз са красиви. За страдание, не мога да ти дам фотоси с тях, тъй като, в случай че техни фотоси се появят в някоя обществена мрежа или уебсайт, в никакъв случай няма да могат да се омъжат, никой няма да ги желае.
Ти им преподаваш туризъм, нали?
Да! Но това е доста изключително, тъй като те всички са от доста богати фамилии, живеят в огромни къщи, имат прислуга, учат в този държавен университет, тъй като там доста държат на образованието на дамите. Мъжете желаят да се женят за образовани дами. И въпреки всичко тези девойки не могат да схванат туризма в тази цялост, както хората в Европа, Америка или Канада. Например, те не желаят да учат ресторантьорство или пък хотелиерство, тъй като го считат за унизително. Както споделих, те си имат прислуга по домовете и не могат да си показват, че те ще са в някаква сходна роля. Така поясняват даже мениджърските позиции в заведенията за хранене и хотелите. Те си показват, че като завършат, ще работят в някое министерство, административна работа. Да, само че то не може да има места за всички и се получава доста странна обстановка. Затова и когато аз дойдох там, ме помолиха да основа специфична стратегия, по която те да учат. И аз я сътворих и ме направиха началник на програмата. Но това, откакто доста деликатно обмислих какво хем би им харесало, хем може да им бъде потребно. Например обърнахме се към културната промишленост, музеите и историята. В Абу Даби отвориха първия филиал на Лувъра и вървим там на на практика извършения. Такива неща доста им харесват. Въпреки че, в случай че би трябвало да съм до дъно почтена, доста от моите девойки идват без всякаква визия за какво и защо им е това обучение. И ненапълно имат право, тъй като огромна част от тях се омъжват още до момента в който са студентки и откакто завършат, се посвещават на децата и фамилиите си. Но въпреки всичко имат тапия и съпрузите им са удовлетворени. Порядките
Има ли разлика в метода на обличане за чужденците и за локалните?
Аз минах инструктаж още първите дни и да вземем за пример, полата ми би трябвало да е под коленете или пък би трябвало да съм с панталон. Обувките би трябвало да са затворени и да не се виждат пръстите, тъй като за тях това е сексуален знак. Въпреки че чужденците си разрешаваме волности и носим отворени сандали, тъй като когато е доста топло, просто не можеш да си затвориш и краката. Но тогава би трябвало да си с панталон, с цел да не се вижда глезенът. Дрехите би трябвало да са без деколтета и да не са транспарантни, също по този начин може да имаш лак, само че да е или транспарантен или физически цвят, само че никога ослепителен. Виж, бижута можеш да носиш всевъзможни, но в действителност какви ли не и под дърво и камък. От пръстени, гривни, огърлици, обеци, до всевъзможни лъскави шнолки и фиби за коса. И бижутата им са доста обилни и красиви. За нас забрадките не са наложителни, даже когато отида на плаж, аз мога да съм по бански, само че в случай че напусна плажа, незабавно идва човек от защитата, тъй като там има такива хора и доста общително ти споделя, че не е редно да вървиш отвън плажа по бански. Но са доста деликатни и не усещаш опасност от това им искане. Просто ти изясняват, че не е възпитано и не е признато.
Но като приказваме за традиции, доста по-интересно е какво се случва по време на огромните им празници. Аз претърпях цялостен културен потрес, тъй като по време на Рамадана целият живот се прекатурва с главата надолу. Буквално денят става нощ, защото те не могат да се хранят и пият денем и ядат два пъти през нощта. За нас не е наложително, само че в случай че желаеме да се храним денем, те не трябва да ни виждат. През останалото време в университета има на всички места храна - по коридорите има сушени плодове, вода, сокове, а по време на Рамадана ги скриват и поставят за чужденците един заслон, зад който можеш да се скриеш и да хапнеш или пиеш нещо. На всичкото от горната страна заведенията за хранене им също не работят през деня или в случай че работят, храната, която продават, е единствено за у дома.
Освен неяденето и непиенето обаче, казусът е и в работенето и ученето, тъй като те като не спят по цяла нощ, с цел да ядат и пият, след това през деня изобщо не са продуктивни, напряко вървят като замаяни. Идват на учебно заведение, но едни отнесени, унили и макар че работното време е понижено, доста мъчно се работи... Да не приказваме, че аз когато съм подготвена да си легна, те стартират да живеят и тотално се разминаваме, не можеш с един другар да се видиш... Но това са неща, с които се привиква.
Къщите
Разкажи ми за строителството там, за архитектурата, какъв е образът на града?
Абу Даби е доста по-нисък град от Дубай, който е като че ли в двадесет и трети век с тези неповторими небостъргачи. А Абу Даби си наподобява на източен град с ниски, само че доста луксозни къщи, в ориенталски жанр. Те доста обичат дворцовия жанр и пищността на Луи XIV, на италианския и френски Ренесанс и подреждат къщите си по този луксозен метод. Картини, тежки завеси, драперии, дебели килими, изваяни крачета на масички. Отвън къщите са или кремави, или бели, в някакъв песъчлив цвят и доста по-семпли, в сравнение с вътре. Няма я тази помпозност на египетската или северноафриканската орнаментика.
Аз имах шанса да бъда поканена на посетители от една колежка емирка по време на първия ми Рамадан в къщата ѝ. Ама то каква къща, напряко дворец. Огромна, на два етажа с вътрешни вити стълби. На първия етаж има нещо като приемна, в която тя беше наредила столове във формата на квадрат. Бяхме единствено дами, събрани за първа вечеря, която е сред 20 и 22 часа, тъй като има и втора, която е сред 2 - 4 през нощта. И всички бяхме облечени с най-красивите си облекла. Дълги рокли от тежка коприна в неповторими цветове. И тогава можеш да видиш дамите им в същинския им искра, тъй като махат черните " абая " - забрадките, и горните необятни одежди, с които другояче покриват облеклата си. Тогава виждаш какъв брой са красиви телата им, косите им, доста е впечатляващо.
В началото на вечерята ни сервираха кафе, до момента в който дойдат всички поканени. Представи си ни, по какъв начин седим една до друга с луксозните рокли, и единствено се гледаме, съвсем никой не приказва, в случай че се приказва, то то е доста безшумно. И по този начин в продължение на към час. След това, когато всички поканени дойдоха, стартира вечерята, която се сервираше от прислуга. Храната беше извънредно доста, както и соковете, водата и плодовете. Но нямаше музика, тъй като и тя е неразрешена по време на Рамадана. Така се хранихме в тишина... Пустинята
Когато си говорихме преди година, ти ми сподели, че искаш да живееш измежду тишината на пустинята. Такава ли е, каквато си я представяше?
Аз още не съм имала шанса да видя пустинята по този начин, както желая – да бъда интимна с нея. А това значи да отида и да дремя там на палатка, да си наклада огън и да потъна. Ходих, несъмнено, на сафарита, само че те са доста комерсиални и не можеш да усетиш душата на пустинята. А тя може да се усети, единствено в случай че останеш самичък с нея и оставиш тишината да влезе в теб. За съжалени още не съм съумяла да го направя, само че ще стане тази година през март, когато е единственото време да спиш там, тъй като не е толкоз горещо.
Как стартира пустинята, има ли граница сред градовете и нея?
Ами разбирането за пустиня в този смисъл е друго. Веднъж пътуваме с колата и сме измежду един град и аз запитвам сътрудниците ми къде е пустинята. Те ми споделят, но ние сме в нея. И аз си мисля, по какъв начин ще сме в нея, като към нас има постройки? За мен тя е нещо безшумно и самотно. Та няма граница от кое място стартира. Тя е на всички места, само че с доста лица. Но аз ще отида да дремя в тези пясъчни дюни, които са моето схващане за пустиня. Ще си наклада огън и ще остана под звездите, напълно сама, с цел да я пусна в мен. Освен това желая да отида и до оазисите им, където има кладенци с вода и там също желая да остана за няколко дни.
Има ли камили в Абу Даби?
Не, няма никакви такива животни, тъй като градът е съвременен, само че те доста почитат камилите. Имат ферми за камили. Освен това вършат надпревари с надбягвания с камили, като поставят един електронен жокей-кукла на гърдите им, с цел да не им тежи. И той има дръжка, с която ги подбутва и издава тон, с цел да бягат по-бързо. И по този начин вършат надпревари с тях. А още по-интересно е когато вършат състезания за хубост на камили. Оценяват им муцунките, зъбите, миглите… коя е по-расова… Абсолютен слисващ, другоземен свят.
Какво най-вече те впечатлява там въпреки всичко?
Има нещо, върху което мисля, откогато съм пристигнала в Абу Даби. Те са доста религиозни и има някои хубави неща, които са скъпи, да вземем за пример честността, те няма в никакъв случай да те излъжат, честни са, пазят традициите за тези неща, Но има и такива, които не са положителни. Те не основават просвета. Тази мощна и властваща вяра им пречи да генерират просвета.
Но те са доста богати и си купуват най-хубавото – каймака от най-хубавото в науката и изкуството. И за тях работят най-хубавите дизайнери на интериор, паркови озеленители… Зеленината е на всички места и има доста паркове, което е необикновено, въпреки всичко това е било цялото пустиня и още е. Но можеш да видиш на всички места палми, градини висящи, цъфтящи, и всичко се поддържа на капково напояване. Представи си, пътят сред Дубай и Абу Даби, който е към 250 км., също е целият с палми в профил и те също са с капково напояване. Удивително е.
Впрочем, цялата вода, която употребяват, не за пиянство, а за миене и напояване е обезсолена вода от Персийския Залив. Самите емирци са към милион и половина, а ние работещите там сме може би два пъти повече от тях. Това го споделям, тъй като с помощта на този метод на преправяне на водата, пазаруването на най-нови технологии, градът се е увеличен толкоз доста. Плажната им линия е също като съвременен курорт с алеи и напряко лампиони, които висят над тях, доста зеленина, дребен пясък, изумрудена вода, в която има риба, което е доста необичайно, тъй като е доста солена. Не можеш да потънеш в нея. Това, което обаче най-вече ме впечатлява там е, че съумях да вея в държавността. Колкото и да се приказва, че там липсва народна власт, аз видях там една страна, която може да се грижи за поданиците си и да им даде сигурност. Това е доста забавен феномен на фона на религията и многото забрани. Но аз там се усещам сигурна и спокойна.
Любима
В края на диалога ни още веднъж връщам Катя към изявлението ни от преди година, тъй като ми е значимо да схвана нещо доста особено за нея, а и за мен. Катя постоянно е била доста усмихната, доста мека, доста нежна в излъчването си, само че когато и да съм говорила с нея, колкото и да сме се смеели за разнообразни неща, в очите ѝ постоянно присъстваше далечна горест. Тогава, през 2018 година, я попитах, за какво е по този начин? И тя ми отговори:
Още от детството ми непрекъснато имам чувството за нелюбимост, че не съм любима… И бленувам да съм доста обичана и специфична за някого.
Когато се видях с Катя през днешния ден, през 2019 година, с цел да продължим историята ѝ, в очите ѝ грееше наслада, тъгата беше изчезнала. И това беше първото, което видях, още като ме посрещна на вратата в красивия си апартамент в центъра на Варна. Щом я погледнах, знаех, че нещо точно там, с намирането на обичта, се е трансформирало. Затова без съмнение я попитах:
Кате, ти май с изключение на всичко останало, си намерила и любовта?
Катя се усмихна, има нещо свенливо в усмивката ѝ, нещо меланхолично, нещо безшумно и съкровено, само че и зарево, което припомня изгрев. Отговори ми:
Да, Ники, открих любовта там. Аз още като отидох някак си разцъфнах, тъй като всичко там стартира като приказка и към този момент година е по този начин. Когато се успокоиш, някак ставаш подготвен за любовта и тя идва, без да чака доста, и без да правиш нещо особено. Така стана и с мен. Срещнах човек, който ме обича и който аз обичам, и съм щастлива.
Платка на компютър Полетът беше дневен. Почти от самото начало летяхме над Саудитска Арабия. Бях изумена от метода, по който тя наподобява. Представи си, бистър, явен ден и летиш над страна, в която няма хора… празно е, на всички места е празно. Пътуваш над големи територии, към петдесет минути, без да видиш и симптом на живот. Няма села, няма градове, единствено едни скалисти планини, измежду които няма нито тревичка, нито птичка, нито вада, нито човешко създание – нищо. Абсолютно празна страна.
След това започнахме да захождаме над емирствата, появиха се пустините. Дубай ни се появи тъкмо по залез слънце. Прелетяхме го към този момент по мрачно и желая да ти кажа, че по-красиво и футуристично нещо не съм виждала, макар че съм летяла на всички места по света и съм виждала какви ли не градове от люка на самолети. Но подобен слисващ град като Дубай, който от високо наподобява на платка на компютър не бях виждала. Представи си едновремешните „ Правец 8 “ какви платки имаха, ей по този начин е конструиран Дубай. После кацнахме в Абу Даби.
Спомняте ли си Катя Янкова? Точно преди година (2018 година - б.а.), през януари ви разказахме за удивителните ѝ пътувания до Шейсетия паралел, срещите ѝ с ескимосите в Канада, където е преподавала в Университета „ Мемориал “. Пак там се научава по какъв начин да разграничава звуците от хрущенето на снега при разнообразни температури и по какъв начин „ тишината може да приказва “.
След Канада тя отпътува за Англия и повече от осем години преподава туризъм в Стопанския факултет на University of Greenwich в Лондон. Там разказът ни за нея спря, тъй като тогава Катя тайнствено ни сподели: „ Вероятно ще отпътува да преподавам в Абу Даби. Влюбих се в пустинята, когато 2010-2011 вървях в Дубай на конференции. Искам да усетя и да пребивавам измежду трептенето на въздуха от пясъка и да потърся в него нов тип тишина. “
„ Отвъд границите “: Когато на всеки кръстопът му би трябвало тишина В „ Отвъд границите “ през днешния ден ви представяме Катя Янкова. Когато правихме това изявление в края на декември 2017 година доцент Катя Янкова преподаваше туризъм в...
Година по-късно ви предлагаме нова среща с Катя Янкова, само че вместо за студовете на Канада, разказът ще бъде за екзотиката на Изтока, морето, пустинята и най-много за спецификата на мястото. Но преди този момент аргументите за мечтаната смяна:
Лондон
Заминах за Лондон от Канада от доста висока професионална позиция и с вярата, че в Европа ще съм по-добре. Но в Лондон не се усещах щастлива и нищо отникъде не ми вървеше. Това като че ли бяха осем години на нов тип образование за мен – образование по подмолни игри и измами в дипломацията и политиката на един огромен университет, който сякаш изобразяваше това, което си представяме като кажем „ британска лукавост “.
Там узнах доста и за положителните, само че на първо място за неприятните страни на системата във Англия. Тя просто не ми даде опция да се разпростра нито професионално, нито в персонален проект. Още на втората година разбрах, че освен университета съм сбъркала, а и страната. Фактът, че даже, когато станах началник на магистърска стратегия там, отново не пожелах да си купя свое жилище, а избрах да пребивавам чартърен, което е доста скъпо, говореше ясно.
Мечтата на огромна чат от българите е да отидат и да учат или работят във Англия. Толкова българи са там… Какво теб – преподавателят, индивидът със статут, те притискаше, та с толкоз оскърбление приказваш за този интервал?
Това, което описвам, не е някакъв безконтролен укор. Искам да знаеш, че всичко казано е резултат на мои персонални прекарвания, наблюдаване и доста мислене по тематиката - за какво не се усещах добре в Лондон. Аз мисля, че Англия е страна, която е била империя, привикнала да управлява и господства света и всички останали да са ѝ подчинени. И това самочувствие се е пренесло на всички места и във всички, имам поради хората. Манталитетът им е подобен.
И по този начин, когато попаднеш в един чисто британски колектив, би трябвало да си подготвен, че никой няма да ти даде опция за нищо. А за жалост аз попаднах тъкмо в подобен колектив, в който бях единствената чужденка в целия департамент. Те не се интересуваха, че пристигам от Канада, че там съм станала доцент, че имам голям опит. За тях аз бях българка. А тормозът към мен беше доста по какъв начин да кажа… не дословен, а някак изтънчен. Да, те ми плащаха равна с на другите преподаватели заплата, само че кариерното ми развиване беше невероятно, не ми даваха да върша нищо, с изключение на да работя и преподавам. И тогава какъв смисъл имат парите? Единственото, което ми разпореждаха беше да преподавам предметите, които водех и в случай че има някаква дупка за запълване, примерно някой се разболее, аз ходех да го заменявам. И това ме изтощаваше в допълнение. Някак мисловно ме изтощаваше...
Катя стопира, прави дребна пауза и продължава.
Но за мен това беше една огромна школа най-много за взаимоотношенията в един британски жанр, в който хората не са до дъно откровени. И аз това го изучих най-подробно, макар че не го ползвам в практиката си, само че най-малко знам по какъв начин да се вардя от него. Защото знаеш ли, има хора, които са основани да отдават. Аз съм от този вид, в случай че не давам нещо, не съм щастлива. А там по този начин и не получих тази опция - да давам от себе си на някого, отвън знанието, каквото и да било друго, даже и нормално другарство.
Абу Даби Когато получи утвърждение да заминеш и преподаваш в Абу Даби зарадва ли се?
Аз към този момент бях ходила два пъти там преди и постоянно ме е очаровало чувството за напредък. Някак всичко там кипи и се основава. И това чувство за прогрес и развиване ме болести. Никъде другаде не го бях усещала, нито в Канада, нито в Лондон, а за България да не приказваме. И мечтаех да се върна някой ден в Абу Даби. По тази причина, през целия ми престой в Лондон не спирах да депозирам документи за Абу Даби. Чакането лиши осем години, само че си струваше. И макар че всички близки и другари, с които споделих, бяха скептични, тъй като това въпреки всичко е арабски свят, прекомерно покрай Саудитска Арабия, аз бях доста щастлива. Знаех, че там ще намеря себе си.
Спомняш ли си по какъв начин протече изявлението за работа?
О, да, несъмнено. Интервюто мина в една неделя, тъй като там се работи от неделя до четвъртък, а не както при нас от понеделник до петък. Бях седнала у дома с една черна жилетка със златни копчета, доста консервативно облечена. То пък се оказа, че е тъкмо техният жанр на обличане. Беше видео изявление през една тяхна система за видео другарство, която се споделя „ Zoom ”, тъй като там „ Skype ”, WhatsApp ” и „ Фейсбук ” не са позволени за видеообщуване. Можеш единствено да пишеш, само че не и да приказваш или да ползваш видеото им. Но през „ Zoom ” може да се свържеш с която и част на света искаш, в това число и емирствата.
Тук ще отворя една скоба. Може да ти се коства, че това са съществени ограничавания, че не са демократични, само че съгласно мен, спрямо цялата останала сигурност и уреденост на страната, на мен ми се костват оскъдни.
Та, да се върнем на изявлението. То беше в две елементи. Първата, през тази система „ Zoom ”, а след това започваш да чакаш. Ама дълго чакаш, да те одобрят, с цел да пристигна втората част. Защото първото изявление се записва и се показва на тяхната висша администрация, които са единствено емирци. Тоест, първо те интервюират сътрудници, с които ще работиш там, а след това изявлението се гледа от администрацията на университета, които са от Държавния емирски университет, в който ме бяха одобрили за работа.
Администрацията също ме беше харесала, само че по-късно стартира една доста тежка процедура на изследване, която трае с месеци. Дали не си бил терорист или връзки с терористични организации. Така че изявлението ми беше на 4 октомври 2017 година, а отпътувах едвам през януари 2018 година
Университетът И през януари 2018 година, тъкмо както преди толкоз години, когато кацнах в Канада единствено с един куфар, се оказах на летището в Абу Даби отново единствено с един куфар. И отново бях хем въодушевена, хем малко обезпокоена. Но по някакъв метод доста щастлива. Виж, за разлика от Канада, където бях безусловно никому непозната, в Абу Даби ме посрещна водач на университета. Той ме заведе до един 4-звезден хотел близо до университета. И 5 дни живях в този хотел, като разноските бяха за сметка на университета. По-късно, когато си открих жилище, отново университетът го заплаща. Но за началото. Щом дойдох, отидох незабавно в университета да се показва и им споделям: " Хайде, по кое време ще стартирам работа? ". Те ме гледат и се чудят за какво толкоз бързам. Казаха ми, че ще имам 15 дни адаптивен период, в който би трябвало да привикна със средата, климата, да се срещна с сътрудниците си и образователната стратегия, да науча разнообразни правила за облеклото и държанието, да си оправя документите – персонална карта, шофьорска брошура и така нататък, както и да си отворя банкова сметка.
Как се отнесоха с теб администрацията на университета, сътрудниците ти?
Много добре. Имах опция да си избера залата, в която ще преподавам, сътрудниците ми бяха доста радушни и подготвени да ми спомагат с всичко. Даваха ми персоналните си мобилни телефони, в случай че нуждая се от нещо. Разбира се имах и доста терзания по какъв начин да се обличам, по какъв начин да се държа…
Но всичко това се случваше като в някаква приказка, тъй като ми изпратиха водач, който ме возеше на всички места, обясняваше ми всяко нещо, а бе като във филм. И за първи път в моя живот останах сама със себе си, с цел да имам време да въздъхна, да видя какво става към мен, с мен, да осмисля случилото се… без да работя въобще. И би трябвало да ти кажа, че доста ми хареса да не работя. (тук Катя стартира да се смее с глас и продължава - б.а.) И май това ще е идната ми цел – да работя, когато в действителност желая, когато в действителност ми е забавно. Но по-важното е, че се почувствах добре пристигнала.
Те са... Когато влезе за първи път в клас, с цел да преподаваш, какво видя? Какви са студентите ти?
Много се вълнувах, то и до ден сегашен, към този момент една година всякога влизам с боязън в клас. Там мъжете и дамите учат разграничени. Аз преподавам единствено на девойки. И би трябвало да ти опиша за тях, тъй като те са девици, те са девойки на по 18-19 години. Там не може да имаш гадже, преди да си се омъжила. А и те ги женят съгласно ангажименти сред семействата. Но към този момент като се опознахме по-добре със студентките ми, те се отпуснаха и си приказват с мен за персонални неща. И би трябвало да ти кажа, че си имат своите „ Радини безредици “ – коя кого харесва, къде го видяла, за кого желае да се омъжи, кой по какъв начин я е погледнал. Но всичко е платоническо. Те са доста, доста забавни. С едни отворени очи те гледат, като че ли бисери падат от устата ти и желаят да запомнят всяка дума, която им казваш. Веднъж, до момента в който седях в клас, а те пишеха нещо, седнах и започнах да ги разказвам, толкоз бях разчувствана от гледката пред себе си. " Те седят смирени и предпазени. Красотата на тяхната стеснителност е завладяваща. Премесена е с едно безметежно успокоение и достолепие. Те са забрадени, само че в стойката им има прелест. Движат се постепенно и гладко, като че ли плуват. От тях лъха безвремие... "
И виждаш едни млади, доста красиви девойки, които се интересуват от мода, козметика, в случай че ги попиташ ще ти кажат всяка международна марка облекла или козметика. Те са същински специалистки по умел, неосезаем грим и могат с часове да ти изясняват каква основа да си сложиш на лицето, по какъв начин да подчертаеш очите си и хем да си гримиран, хем да не си проличава. Телата им са скрити под тези плебеи, само че изпод - висша мода, ръцете им са скрити, само че в случай че някой ръкав се повдигне, виждаш по какъв начин са украсени с прелестни бижута, а от време на време изрисувани с къна, глезените - също, макар сатенените шарени обувчици, които крият пръстите. Косите им са скрити, само че би трябвало да видиш очите им... толкоз са красиви. За страдание, не мога да ти дам фотоси с тях, тъй като, в случай че техни фотоси се появят в някоя обществена мрежа или уебсайт, в никакъв случай няма да могат да се омъжат, никой няма да ги желае.
Ти им преподаваш туризъм, нали?
Да! Но това е доста изключително, тъй като те всички са от доста богати фамилии, живеят в огромни къщи, имат прислуга, учат в този държавен университет, тъй като там доста държат на образованието на дамите. Мъжете желаят да се женят за образовани дами. И въпреки всичко тези девойки не могат да схванат туризма в тази цялост, както хората в Европа, Америка или Канада. Например, те не желаят да учат ресторантьорство или пък хотелиерство, тъй като го считат за унизително. Както споделих, те си имат прислуга по домовете и не могат да си показват, че те ще са в някаква сходна роля. Така поясняват даже мениджърските позиции в заведенията за хранене и хотелите. Те си показват, че като завършат, ще работят в някое министерство, административна работа. Да, само че то не може да има места за всички и се получава доста странна обстановка. Затова и когато аз дойдох там, ме помолиха да основа специфична стратегия, по която те да учат. И аз я сътворих и ме направиха началник на програмата. Но това, откакто доста деликатно обмислих какво хем би им харесало, хем може да им бъде потребно. Например обърнахме се към културната промишленост, музеите и историята. В Абу Даби отвориха първия филиал на Лувъра и вървим там на на практика извършения. Такива неща доста им харесват. Въпреки че, в случай че би трябвало да съм до дъно почтена, доста от моите девойки идват без всякаква визия за какво и защо им е това обучение. И ненапълно имат право, тъй като огромна част от тях се омъжват още до момента в който са студентки и откакто завършат, се посвещават на децата и фамилиите си. Но въпреки всичко имат тапия и съпрузите им са удовлетворени. Порядките
Има ли разлика в метода на обличане за чужденците и за локалните?
Аз минах инструктаж още първите дни и да вземем за пример, полата ми би трябвало да е под коленете или пък би трябвало да съм с панталон. Обувките би трябвало да са затворени и да не се виждат пръстите, тъй като за тях това е сексуален знак. Въпреки че чужденците си разрешаваме волности и носим отворени сандали, тъй като когато е доста топло, просто не можеш да си затвориш и краката. Но тогава би трябвало да си с панталон, с цел да не се вижда глезенът. Дрехите би трябвало да са без деколтета и да не са транспарантни, също по този начин може да имаш лак, само че да е или транспарантен или физически цвят, само че никога ослепителен. Виж, бижута можеш да носиш всевъзможни, но в действителност какви ли не и под дърво и камък. От пръстени, гривни, огърлици, обеци, до всевъзможни лъскави шнолки и фиби за коса. И бижутата им са доста обилни и красиви. За нас забрадките не са наложителни, даже когато отида на плаж, аз мога да съм по бански, само че в случай че напусна плажа, незабавно идва човек от защитата, тъй като там има такива хора и доста общително ти споделя, че не е редно да вървиш отвън плажа по бански. Но са доста деликатни и не усещаш опасност от това им искане. Просто ти изясняват, че не е възпитано и не е признато.
Но като приказваме за традиции, доста по-интересно е какво се случва по време на огромните им празници. Аз претърпях цялостен културен потрес, тъй като по време на Рамадана целият живот се прекатурва с главата надолу. Буквално денят става нощ, защото те не могат да се хранят и пият денем и ядат два пъти през нощта. За нас не е наложително, само че в случай че желаеме да се храним денем, те не трябва да ни виждат. През останалото време в университета има на всички места храна - по коридорите има сушени плодове, вода, сокове, а по време на Рамадана ги скриват и поставят за чужденците един заслон, зад който можеш да се скриеш и да хапнеш или пиеш нещо. На всичкото от горната страна заведенията за хранене им също не работят през деня или в случай че работят, храната, която продават, е единствено за у дома.
Освен неяденето и непиенето обаче, казусът е и в работенето и ученето, тъй като те като не спят по цяла нощ, с цел да ядат и пият, след това през деня изобщо не са продуктивни, напряко вървят като замаяни. Идват на учебно заведение, но едни отнесени, унили и макар че работното време е понижено, доста мъчно се работи... Да не приказваме, че аз когато съм подготвена да си легна, те стартират да живеят и тотално се разминаваме, не можеш с един другар да се видиш... Но това са неща, с които се привиква.
Къщите Разкажи ми за строителството там, за архитектурата, какъв е образът на града?
Абу Даби е доста по-нисък град от Дубай, който е като че ли в двадесет и трети век с тези неповторими небостъргачи. А Абу Даби си наподобява на източен град с ниски, само че доста луксозни къщи, в ориенталски жанр. Те доста обичат дворцовия жанр и пищността на Луи XIV, на италианския и френски Ренесанс и подреждат къщите си по този луксозен метод. Картини, тежки завеси, драперии, дебели килими, изваяни крачета на масички. Отвън къщите са или кремави, или бели, в някакъв песъчлив цвят и доста по-семпли, в сравнение с вътре. Няма я тази помпозност на египетската или северноафриканската орнаментика.
Аз имах шанса да бъда поканена на посетители от една колежка емирка по време на първия ми Рамадан в къщата ѝ. Ама то каква къща, напряко дворец. Огромна, на два етажа с вътрешни вити стълби. На първия етаж има нещо като приемна, в която тя беше наредила столове във формата на квадрат. Бяхме единствено дами, събрани за първа вечеря, която е сред 20 и 22 часа, тъй като има и втора, която е сред 2 - 4 през нощта. И всички бяхме облечени с най-красивите си облекла. Дълги рокли от тежка коприна в неповторими цветове. И тогава можеш да видиш дамите им в същинския им искра, тъй като махат черните " абая " - забрадките, и горните необятни одежди, с които другояче покриват облеклата си. Тогава виждаш какъв брой са красиви телата им, косите им, доста е впечатляващо.
В началото на вечерята ни сервираха кафе, до момента в който дойдат всички поканени. Представи си ни, по какъв начин седим една до друга с луксозните рокли, и единствено се гледаме, съвсем никой не приказва, в случай че се приказва, то то е доста безшумно. И по този начин в продължение на към час. След това, когато всички поканени дойдоха, стартира вечерята, която се сервираше от прислуга. Храната беше извънредно доста, както и соковете, водата и плодовете. Но нямаше музика, тъй като и тя е неразрешена по време на Рамадана. Така се хранихме в тишина... Пустинята
Когато си говорихме преди година, ти ми сподели, че искаш да живееш измежду тишината на пустинята. Такава ли е, каквато си я представяше?
Аз още не съм имала шанса да видя пустинята по този начин, както желая – да бъда интимна с нея. А това значи да отида и да дремя там на палатка, да си наклада огън и да потъна. Ходих, несъмнено, на сафарита, само че те са доста комерсиални и не можеш да усетиш душата на пустинята. А тя може да се усети, единствено в случай че останеш самичък с нея и оставиш тишината да влезе в теб. За съжалени още не съм съумяла да го направя, само че ще стане тази година през март, когато е единственото време да спиш там, тъй като не е толкоз горещо.
Как стартира пустинята, има ли граница сред градовете и нея?
Ами разбирането за пустиня в този смисъл е друго. Веднъж пътуваме с колата и сме измежду един град и аз запитвам сътрудниците ми къде е пустинята. Те ми споделят, но ние сме в нея. И аз си мисля, по какъв начин ще сме в нея, като към нас има постройки? За мен тя е нещо безшумно и самотно. Та няма граница от кое място стартира. Тя е на всички места, само че с доста лица. Но аз ще отида да дремя в тези пясъчни дюни, които са моето схващане за пустиня. Ще си наклада огън и ще остана под звездите, напълно сама, с цел да я пусна в мен. Освен това желая да отида и до оазисите им, където има кладенци с вода и там също желая да остана за няколко дни.
Има ли камили в Абу Даби?
Не, няма никакви такива животни, тъй като градът е съвременен, само че те доста почитат камилите. Имат ферми за камили. Освен това вършат надпревари с надбягвания с камили, като поставят един електронен жокей-кукла на гърдите им, с цел да не им тежи. И той има дръжка, с която ги подбутва и издава тон, с цел да бягат по-бързо. И по този начин вършат надпревари с тях. А още по-интересно е когато вършат състезания за хубост на камили. Оценяват им муцунките, зъбите, миглите… коя е по-расова… Абсолютен слисващ, другоземен свят.
Какво най-вече те впечатлява там въпреки всичко?
Има нещо, върху което мисля, откогато съм пристигнала в Абу Даби. Те са доста религиозни и има някои хубави неща, които са скъпи, да вземем за пример честността, те няма в никакъв случай да те излъжат, честни са, пазят традициите за тези неща, Но има и такива, които не са положителни. Те не основават просвета. Тази мощна и властваща вяра им пречи да генерират просвета.
Но те са доста богати и си купуват най-хубавото – каймака от най-хубавото в науката и изкуството. И за тях работят най-хубавите дизайнери на интериор, паркови озеленители… Зеленината е на всички места и има доста паркове, което е необикновено, въпреки всичко това е било цялото пустиня и още е. Но можеш да видиш на всички места палми, градини висящи, цъфтящи, и всичко се поддържа на капково напояване. Представи си, пътят сред Дубай и Абу Даби, който е към 250 км., също е целият с палми в профил и те също са с капково напояване. Удивително е.
Впрочем, цялата вода, която употребяват, не за пиянство, а за миене и напояване е обезсолена вода от Персийския Залив. Самите емирци са към милион и половина, а ние работещите там сме може би два пъти повече от тях. Това го споделям, тъй като с помощта на този метод на преправяне на водата, пазаруването на най-нови технологии, градът се е увеличен толкоз доста. Плажната им линия е също като съвременен курорт с алеи и напряко лампиони, които висят над тях, доста зеленина, дребен пясък, изумрудена вода, в която има риба, което е доста необичайно, тъй като е доста солена. Не можеш да потънеш в нея. Това, което обаче най-вече ме впечатлява там е, че съумях да вея в държавността. Колкото и да се приказва, че там липсва народна власт, аз видях там една страна, която може да се грижи за поданиците си и да им даде сигурност. Това е доста забавен феномен на фона на религията и многото забрани. Но аз там се усещам сигурна и спокойна.
Любима
В края на диалога ни още веднъж връщам Катя към изявлението ни от преди година, тъй като ми е значимо да схвана нещо доста особено за нея, а и за мен. Катя постоянно е била доста усмихната, доста мека, доста нежна в излъчването си, само че когато и да съм говорила с нея, колкото и да сме се смеели за разнообразни неща, в очите ѝ постоянно присъстваше далечна горест. Тогава, през 2018 година, я попитах, за какво е по този начин? И тя ми отговори:
Още от детството ми непрекъснато имам чувството за нелюбимост, че не съм любима… И бленувам да съм доста обичана и специфична за някого.
Когато се видях с Катя през днешния ден, през 2019 година, с цел да продължим историята ѝ, в очите ѝ грееше наслада, тъгата беше изчезнала. И това беше първото, което видях, още като ме посрещна на вратата в красивия си апартамент в центъра на Варна. Щом я погледнах, знаех, че нещо точно там, с намирането на обичта, се е трансформирало. Затова без съмнение я попитах:
Кате, ти май с изключение на всичко останало, си намерила и любовта?
Катя се усмихна, има нещо свенливо в усмивката ѝ, нещо меланхолично, нещо безшумно и съкровено, само че и зарево, което припомня изгрев. Отговори ми:
Да, Ники, открих любовта там. Аз още като отидох някак си разцъфнах, тъй като всичко там стартира като приказка и към този момент година е по този начин. Когато се успокоиш, някак ставаш подготвен за любовта и тя идва, без да чака доста, и без да правиш нещо особено. Така стана и с мен. Срещнах човек, който ме обича и който аз обичам, и съм щастлива.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ