Като се гледаше в малкото огледало на Христа, той с

„ Като се гледаше в дребното огледало на Христа, той с смут виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма злост… И укроти протеста на душата си, като стана благосклонен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги разграничава толкоз внезапно от добродетелта. “

(1877 ~ 1949)

Огледалото на свети Христофор

Още от младини душата на свети Христофор се възпламеняваше за битка със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и закононарушенията огорчаваха сърцето му и го докарваха до отвращение. Твърд като камък, той отстояваше против изкушенията, мощен като лъв и наедрял като дъб, той бе подготвен да смаже единствено с един удар гения на злото – дявола.

От утрин до вечер той вървеше по пътища и по стъгди със стиснати юмруци и с взор, разпален от предпочитание да не пропусне да мине неунищожено още в зародиша злото, което всяка утрин се излупваше като хаплива змия из човешките пристрастености и носеше отрова.

В ония времена тоя младеж, под чийто колосален растеж трепереше земята, можеше да стои над закона, тъй като силата беше закон. И на св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, с цел да порази на място, като гръмотевица, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и дори просяка, който се преструваше на навехнат, с цел да буди по-голямо състрадание.

Душата му бе постоянно изпълнена от възмущение от страшната нужда да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на несправедливост, на план за несправедливост, на недостатък и закононарушение. От това неговото прелестно лице полека-лека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите понижиха и се извършиха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха.

Той изгуби сходството божие и обликът му замязя на злобен кучешки облик.

Тогава децата, които св. Христофор смяташе за безгрешни, почнаха да бягат от него и да му дюдюкат, когато той минаваше по улиците, и кучетата, на които взе сходството, почнаха бесовито да го лаят. Жените, към които мощният юноша имаше преголяма уязвимост, тъй като не считаше за грях ни плътската, ни духовната обич, и които скрито и очевидно въздишаха за него, почнаха да го заобикалят, да се боят от него и му дадоха презряното име Песоглавец, което ще каже човек с кучешка глава.

Свети Христофор, обезверен и ужасяващ, намерения, че побеждаваният толкоз пъти от него демон е изискал да си отмъсти и е пратил всички нечисти сили да го преобразят на куче, с цел да го лиши от единствената хубост на живота — любовта на дамите.

И още повече побесня младият бранител на правдата и истината. И като стисна страшни юмруци към най-силния си зложелател – дявола, – той изиска да го прокълне. Но за негов още по-голям смут из зъбатите му уста излезе единствено кучешки писък.

Тогава песоглавецът отиде в близката гора, отскубна една суровица, окастри клоните й, нарами я като сопа и напусна родния си град, за чието положително по този начин неуморно се бе борил.

Той се мъчеше ужасно. Той знаеше, че лицето е забележимият облик на душата и че преображението му в куче не може да стане, в случай че душата му не се е преобразила в кучешка.

И нещастникът отиде надалеч на един огромен остров в морето. През средата на тоя остров течеше буйна и мътна река, която не можеше да се премине нито по мост, нито с ладия. От едната страна на тая река растяха и зрееха прелестни жита, от другата пасяха безбройни чарди добитък и обширните гори бяха цялостни с лов. Но жителите от двете страни търпяха ограничения, тъй като не можеха да минат страшната река и да разменят богатствата си.

Песоглавецът, за който нямаше мощ непреодолима, се откри сломен на брега на тая река. Той се посели край нея и всеки ден я прегазваше по два пъти, с цел да вземе самун от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата. Мътните и мощни води на реката го обливаха до пояса и се разбиваха о коравото му тяло на пяна като о канара.

Жителите от двете страни се трупаха и гледаха с нерешителност тоя чужд човек с кучешка глава и силата му ги учудваше.

Срещу самун и месо Песоглавецът почна да придвижва хората през реката, като ги вземаше на плещите си по няколко внезапно. Но неговата пристрастеност да унищожава злите и порочните не бе го оставила. Той постоянно спираше измежду реката, сваляше от гърдите си тия, които тайнствената мощ на правдата му посочваше като недостойни, и ги хвърляше в реката като гнили плодове. Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше сломен на колене, под които камъните хрускаха и се обръщаха на прахуляк, и искаше да се моли. Но молитвите му се носеха към звездното небе като кучешки писък и той питаше бога с окървавено сърце:

– Господи, желаех душата ми да бъде чиста като правдата, която ти си дал. Защо направи лицето ми безобразно като злото, което те огорчава и гневи?

Един ден до брега на страшната река дойде дъртак, пътешественик, не от тия места. Той помоли Песоглавецът да го придвижи и рече:

– Добри дребосъче, пренеси ме оттатък, тъй като ме гони дяволът. Нямам нито самун, нито месо да ти се отплатя. Ще ти дам единствено това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице до тогава, до момента в който не извършиш най-великия героизъм, с който да угодиш на бога.

Песоглавецът придвижи стареца, взе дребното огледало и мина отново на другата страна, с цел да чака дявола, който преследваше странника. Той погледна по следите на тоя пътешественик и го видя, че се губи сред узрелите ниви на полето, с ореол на главата.

Тогава Песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Исус Христос, и го обзе боязън, какъвто в никакъв случай не бе изпитвал, и като целуваше дребното огледало, падна на колене и с такава мощ заудря главата си в поклони о земята, че близките канари се събаряха и падаха със заплашителен звук в реката.

Оттогава свети Христофор потъна в надълбоко разсъждение. Ревността му да се бори със злото и да санкционира недостойните се усили. Но като се гледаше в дребното огледало на Христа, той с смут виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма неприязън.

И го натисна тъга. Той намерения, че мисълта му е помрачена и че не може към този момент да разграничи злото от положителното. И укроти протеста на душата си, като стана благосклонен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги разграничава толкоз внезапно от добродетелта.

Един ден при него пристигна чужд човек, с грозно лице, с кървясъл взор, нерешителен и тъмен. Св. Христофор съгледа в него най-страшния нарушител на земята и сподели в себе си:

– Да убия тоя човек, да отърва земята от страха, който носи, ето кое ще освети отначало лицето ми.

И когато се готвеше да стовари на главата му страшната си ръка, непознатият сподели с глас, цялостен с безочливост и подигравка:

– Силний Песоглавецо, пренеси ме на другата страна, с цел да спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, тъй като няма към този момент от какво да живеят.

Тия страшни думи стопираха ръката на Песоглавеца. Той, без да бъде благосклонен, рече да бъде толерантен. Метна на гърба си отвратителния човек и го понесе, само че когато нагази в реката, той усети на плещите си страшна тежест, като че това не бе човек, а торба с олово – и доста по-тежко, тъй като коленете му почнаха да се подгъват.

Той бе убеден към този момент, че носи на плещите си натежал от грехове човек, и на няколко пъти намерения да го хвърли в реката, само че не го стори.

С огромна тъга той го придвижи на срещния бряг и го тръшна на земята.

Човекът стана леко, дори не охна, стисна ръката на Песоглавеца с признателност и потегли.

Св. Христофор се върна бързо на другия бряг и трептящ от яд, че не умъртви тоя злодеец, обърна се да го види.

И видя по пътя, гдето бе минал Христос – едрата, мрачна, рогата фигура на дявола леко да крачи сред нивите.

– Господи – извика Песоглавецът, – сега лицето ми би трябвало да е станало по-грозно от кучешко!

И той, надвишаващ от боязън, бързо извади огледалото и го изпречи пред очите си. Но в този момент в него Песоглавецът видя хубостта на своето човешко лице, чистотата на погледа си. И първата мисъл, която блесна под неговото ясно чело, осветено от ореол, беше:

– Очистих се, тъй като направих положително на най-лошия.

От: „ Събрани съчинения в шест тома “ (Том трети), Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, 1977 година
Снимка: Елин Пелин (1877-1949), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu