В подземията на Кийт и другите
Кърт Кобейн (Nirvana), Крис Корнел (Soundgarden), Честър (Linkin Park), Кийт Флинт (The Prodigy): хората, с които израснах, се самоубиха един по един. Някакво осиротяване, всеобщо. Обесиха се, гръмнаха се, за Флинт още не знам.
Не зная и за какво ги обичам толкоз. Детството несъмнено...Звуци и гласове, протягат се към теб, всмукват към себе си. Припомнят: бил си чиста капка, която е текла през тях. Първите три секунди от Firestarter и ето го - отворил се е скришен кулоар към предишното, познаваш го толкоз добре, можеш да тичаш в тъмното със затворени очи.
Не разбирах тогава и думичка британски, защо пееха тези хора? По чудноват метод обаче ние знаехме от самото начало: неналичието на непознат език отстъпва пред могъщата прозорливост на петокласник. Пееха за едно там нещо, което постоянно е доста красиво и доста ужасно. За него постоянно се крещи и се подскача. Това нещо те хвърля в пот и те замайва, гореща топка в гърдите. А може би на летния лагер имаше нещо общо и с едно момиче...
От настояща позиция наподобява занимателно: съзнанието ти е свързвало Smack My Bitch Up с почтената ти първа обич, без да знаеш, че това парче общо взето възпява домашното принуждение и то безапелационно. Но не ги знаеше ти тия работи: оня ориенталски женски глас в междината беше значим и по какъв начин нежността стига до крешчендо, което се пръсва във въздуха за една секунда с някаква основна, маниакална имитация. Как се споделяше момичето? Забравил си, по-добре. Понеже всичко това, обвързвано с музиката на тези хора, беше безименно и цялостно с сила таман тъй като е безименно. То не беше нито гръндж, нито рейв, нито ню-метъл. Беше последният свободен въздух преди oкислението, което донесоха нулевите години.
Но дано кажа друго: аз не мисля, че това е единствено носталгия. Мисля, че тези групи бяха в действителност велики и не съм просто поостарял и изгубил схватливост към новото. И ще опитам да обясня за какво. Общото сред всички тези музиканти, които лишиха живота си, беше желанието за жесток ексцес, за прекрачване на граници. Трябваше самите благоприятни условия на музиката да се раздерат, да се продерат като овехтяло перде; всичко това се движеше по рискови ръбове, чието прекосяване носеше необикновен авторитет. Този Кийт, с ненормална прическа, изплезен език, ръкомаха и гледа налудничаво в някакви подземни тунели; и някакви ужасно високи и напрегнати тонове, като обезпокоително хармонизирани градски сирени: какво беше това? И допустимо ли е през днешния ден? Не е, тъй като с музиката стана следното: тя се обезопаси. Опасните ръбове бяха усърдно обгърнати с тапицерии, с цел да не се издраскат нещо децата. Музиката обра и цензурира личните си неврози, мина през филтър като през филтрите на Instagram. Компютъризира се не просто в смисъла на техното, въпреки че и то е обвързвано: компютъризира през онази разлика сред идеален съразмерен порядък и мъчителния дефицит, който е единствено човешки, за който въздухът не доближава: положения, които наричахме I`m About to Break, A Denial, Breathe The Pressure. Пресипналите викове на 90`те бяха заместени от добре готови музикални уравнения, в които най-висшата полезност е безупречният комфорт. Важното е всичко да е готино и да ти е добре. Дори когато музиката е тъжна - пробвал съм да чувам балади на Ед Шийрън - то отново слушаш и ти е добре. И от разлъка ти е добре, и от обич ти е добре, всичко е доста добре, а тази вечер има празненство.
Във всичко това обаче има и една особена разтуха. И тя е елементарна. Утехата е, че на празненството е жалко, а в подземията на Кийт, Крис, Кърт и Честър има повече живот, в сравнение с приляга на мъртъвци.
Автор: Райко Байчев
Не зная и за какво ги обичам толкоз. Детството несъмнено...Звуци и гласове, протягат се към теб, всмукват към себе си. Припомнят: бил си чиста капка, която е текла през тях. Първите три секунди от Firestarter и ето го - отворил се е скришен кулоар към предишното, познаваш го толкоз добре, можеш да тичаш в тъмното със затворени очи.
Не разбирах тогава и думичка британски, защо пееха тези хора? По чудноват метод обаче ние знаехме от самото начало: неналичието на непознат език отстъпва пред могъщата прозорливост на петокласник. Пееха за едно там нещо, което постоянно е доста красиво и доста ужасно. За него постоянно се крещи и се подскача. Това нещо те хвърля в пот и те замайва, гореща топка в гърдите. А може би на летния лагер имаше нещо общо и с едно момиче...
От настояща позиция наподобява занимателно: съзнанието ти е свързвало Smack My Bitch Up с почтената ти първа обич, без да знаеш, че това парче общо взето възпява домашното принуждение и то безапелационно. Но не ги знаеше ти тия работи: оня ориенталски женски глас в междината беше значим и по какъв начин нежността стига до крешчендо, което се пръсва във въздуха за една секунда с някаква основна, маниакална имитация. Как се споделяше момичето? Забравил си, по-добре. Понеже всичко това, обвързвано с музиката на тези хора, беше безименно и цялостно с сила таман тъй като е безименно. То не беше нито гръндж, нито рейв, нито ню-метъл. Беше последният свободен въздух преди oкислението, което донесоха нулевите години.
Но дано кажа друго: аз не мисля, че това е единствено носталгия. Мисля, че тези групи бяха в действителност велики и не съм просто поостарял и изгубил схватливост към новото. И ще опитам да обясня за какво. Общото сред всички тези музиканти, които лишиха живота си, беше желанието за жесток ексцес, за прекрачване на граници. Трябваше самите благоприятни условия на музиката да се раздерат, да се продерат като овехтяло перде; всичко това се движеше по рискови ръбове, чието прекосяване носеше необикновен авторитет. Този Кийт, с ненормална прическа, изплезен език, ръкомаха и гледа налудничаво в някакви подземни тунели; и някакви ужасно високи и напрегнати тонове, като обезпокоително хармонизирани градски сирени: какво беше това? И допустимо ли е през днешния ден? Не е, тъй като с музиката стана следното: тя се обезопаси. Опасните ръбове бяха усърдно обгърнати с тапицерии, с цел да не се издраскат нещо децата. Музиката обра и цензурира личните си неврози, мина през филтър като през филтрите на Instagram. Компютъризира се не просто в смисъла на техното, въпреки че и то е обвързвано: компютъризира през онази разлика сред идеален съразмерен порядък и мъчителния дефицит, който е единствено човешки, за който въздухът не доближава: положения, които наричахме I`m About to Break, A Denial, Breathe The Pressure. Пресипналите викове на 90`те бяха заместени от добре готови музикални уравнения, в които най-висшата полезност е безупречният комфорт. Важното е всичко да е готино и да ти е добре. Дори когато музиката е тъжна - пробвал съм да чувам балади на Ед Шийрън - то отново слушаш и ти е добре. И от разлъка ти е добре, и от обич ти е добре, всичко е доста добре, а тази вечер има празненство.
Във всичко това обаче има и една особена разтуха. И тя е елементарна. Утехата е, че на празненството е жалко, а в подземията на Кийт, Крис, Кърт и Честър има повече живот, в сравнение с приляга на мъртъвци.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ