Военно кино с лице на жена
Кантемир Балагов е вундеркинд от град Налчик в Кабардино-Балкарската република, където младежите не приказват обществено за проблемите на страната си. Балагов освен приказва, само че и снима филми за тези проблеми. От учителя си в киното Александър Сокуров той е научил, че „ Патриотът постоянно е отстъпник “. На 27 години Балагов има към този момент два кино лентата, и двата наградени в Кан, но не има вяра, че в миналото ще получи държавни пари за своя продукция.
Сега имаме опция да забележим втория - " Върлината " (на http://online.siff.bg като част от програмата на " София филм фест - Лято " ). Негов продуцент е Александър Роднянски, продуцирал и „ Левиатан “ и “Нелюбов ” на Андрей Звягинцев - различен многонаграждаван съветски режисьор, към който управляващите също не изпитват положителни усеща.
Вдъхновението за “Върлината ” идва от книгата на нобелистката Светлана Алексиевич „ Войната не е с лице на жена ". Алексиевич е измежду първите създатели в Русия, които стартират да приказват намерено, че - с изключение на всичко, което войната предизвиква на мъжете - жените се сблъскват и с спомагателни проблеми: често са принуждавани да вършат секс и секрети аборти, а след успеха би трябвало да живеят със позор и нежелана известност.
Във фронтовия диалект има абревиатура ППЖ, или “походно-полевая жена ”. Те са се грижели за интимния живот на офицерите от Червената войска. По време на ВСВ явлението било по този начин навсякъде, че командването опитвало да се бори с него - нанасяло вреди на моралния образ на комуниста. Обяснимо е, че за тези истории дълго се е мълчало.
Ленинград, 1945 година, първата следвоенна есен. Ия (дебют за преди малко приключилата Виктория Мирошниченко) - висока и непохватна млада жена, по прякор Върлината, работи като санитарка във военна болница. Войниците я обожават, обожава я и дребният ѝ наследник Пашка, с който тя спи в едно легло в гъстонаселената комуналка. Заради прекарано мозъчно разтърсване Върлината от време на време зацикля като развалена грамофонна плоча или пък замръзва и напълно стопира да действа за известно време. След успеха и нейната другарка Маша (дебют и за Василиса Перелигина) се връща от фронта. Двете са претърпели неща, които са ги трансформирали, и в този момент се пробват да стартират живота си изначало.
Филмът е непосилен, тъмен, безмълвен и магнетичен, с необичайна цветова драматургия. Често облеклата на Ия, а след това и ситуацията към нея, са в разнообразни нюанси на зелената гама, а при Маша - в алената. Може да се спори за ролята на цветовете (различна в другите култури). Но това решение дава възможност за доста забавна цветова динамичност с развиването на облиците и връзките сред тях - и за многочислени зрителски тълкования.
" Върлината " говори за войната с звук, напълно друг от актуалната обсебеност от Великата победа, за която към този момент си има и термин - " победобесие ". Не е чудно, че в Русия той не бе посрещнат единствено с възторзи въпреки влиятелните си международни оценки. Режисьорът е упрекван в опит да опошли " славната победа " и да очерни героите - изключително на фона на искрено милитаристичното руско кино от последните 20 години, за разлика от надалеч по-често срещания хуманизъм на руското военно кино. Достатъчно е да си спомним филми като " Иваново детство " (1962) или " Иди и виж " (1985). В тях войната не е повод за горделивост, гледище за благодарност, популярност и фантазии за нови победи, а злополучие, унищожително за човешката душа. " Върлината " продължава тази традиция.
Сега имаме опция да забележим втория - " Върлината " (на http://online.siff.bg като част от програмата на " София филм фест - Лято " ). Негов продуцент е Александър Роднянски, продуцирал и „ Левиатан “ и “Нелюбов ” на Андрей Звягинцев - различен многонаграждаван съветски режисьор, към който управляващите също не изпитват положителни усеща.
Вдъхновението за “Върлината ” идва от книгата на нобелистката Светлана Алексиевич „ Войната не е с лице на жена ". Алексиевич е измежду първите създатели в Русия, които стартират да приказват намерено, че - с изключение на всичко, което войната предизвиква на мъжете - жените се сблъскват и с спомагателни проблеми: често са принуждавани да вършат секс и секрети аборти, а след успеха би трябвало да живеят със позор и нежелана известност.
Във фронтовия диалект има абревиатура ППЖ, или “походно-полевая жена ”. Те са се грижели за интимния живот на офицерите от Червената войска. По време на ВСВ явлението било по този начин навсякъде, че командването опитвало да се бори с него - нанасяло вреди на моралния образ на комуниста. Обяснимо е, че за тези истории дълго се е мълчало.
Ленинград, 1945 година, първата следвоенна есен. Ия (дебют за преди малко приключилата Виктория Мирошниченко) - висока и непохватна млада жена, по прякор Върлината, работи като санитарка във военна болница. Войниците я обожават, обожава я и дребният ѝ наследник Пашка, с който тя спи в едно легло в гъстонаселената комуналка. Заради прекарано мозъчно разтърсване Върлината от време на време зацикля като развалена грамофонна плоча или пък замръзва и напълно стопира да действа за известно време. След успеха и нейната другарка Маша (дебют и за Василиса Перелигина) се връща от фронта. Двете са претърпели неща, които са ги трансформирали, и в този момент се пробват да стартират живота си изначало.
Филмът е непосилен, тъмен, безмълвен и магнетичен, с необичайна цветова драматургия. Често облеклата на Ия, а след това и ситуацията към нея, са в разнообразни нюанси на зелената гама, а при Маша - в алената. Може да се спори за ролята на цветовете (различна в другите култури). Но това решение дава възможност за доста забавна цветова динамичност с развиването на облиците и връзките сред тях - и за многочислени зрителски тълкования.
" Върлината " говори за войната с звук, напълно друг от актуалната обсебеност от Великата победа, за която към този момент си има и термин - " победобесие ". Не е чудно, че в Русия той не бе посрещнат единствено с възторзи въпреки влиятелните си международни оценки. Режисьорът е упрекван в опит да опошли " славната победа " и да очерни героите - изключително на фона на искрено милитаристичното руско кино от последните 20 години, за разлика от надалеч по-често срещания хуманизъм на руското военно кино. Достатъчно е да си спомним филми като " Иваново детство " (1962) или " Иди и виж " (1985). В тях войната не е повод за горделивост, гледище за благодарност, популярност и фантазии за нови победи, а злополучие, унищожително за човешката душа. " Върлината " продължава тази традиция.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ