Пет истории на Камен Алипиев-Кедъра
Камен Алипиев, прочут с прякора Кедъра, е един от най-популярните спортни публицисти в България. Роден на 17 април 1966 година в София, той е ученик на 133-та гимназия " А. С. Пушкин ", наричана от всички столичани съветското учебно заведение.
Син е на спортния публицист Цветан Алипиев - един от създателите на спортната редакция на Българска национална телевизия през 60-те години на ХХ век. Алипиев-младши стартира професионалния си път също в националната телевизия, където е притеглен през 1987 година от тогавашния началник на спортния отдел Сашо Диков.
Кедъра се издига до позицията на изп. продуцент, само че през 2019 година е уволнен от генералния шеф Емил Кошлуков поради официална липса на тапия за висше обучение. Публична загадка е, че има и неофициална причина - присъединяване на Алипиев в митинг против Кошлуков миналата година.
Понастоящем Кедъра е водещ в БНР на предаването " Спортна среща ", предавано всяка неделя по " Радио София ". Той се съгласи да показа пред " Сега " някои не толкоз известни мигове от живота и кариерата си.
1. Двата петела стартират да пият вино
Преди доста време, към този момент в действителност не си припомням тъкмо преди какъв брой години - би трябвало да е било в края на първото десетилетие на XXI век, имаше ветроходна регата, която се споделяше " Калиакрия къп ". Организираше я Ангел Лингорски, а с пиара се занимаваше наша друга близка другарка - Ивет Добромирова, която искаше да събере готин медиен екип. Аз се заех с тази задача и първият човек, който поканих, беше Никола Стойнов. Там бяха още Инес Павлова, Бойко Оков, несъмнено, като ветроходец - доста мощна група спортни публицисти.
Отварям една скоба, че тъкмо там се роди историята за " Двата петела " - по какъв начин Коко Стойнов и Кедъра населяват обща стая със спалня персон и половина и би трябвало да споделят едно легло, а хотелът се назовава... " Двата петела ". Та ние бързо се превърнахме в Двата петела. Затварям скобата.
Та, след голям брой завършения на място, на връщане в буса, с който пътувахме, Ивет споделя: " Знаете ли, моя доста добра другарка провежда " Голямото австрийско пробване " (Grand Austrian Tasting). Елате да ви повеждам да пиете вино! " Ставаше дума за Яна Петкова, която тогава беше най-високосертифицираният български специалист по вино - приключила филиал на Британската академия в Австрия.
Отначало се възмутихме, че ни кани да дегустираме вино, защото ние се славим като фенове на секция " Твърдо гориво ", каквато имаше даже в Бирената партия. В последна сметка обаче стигнахме до мястото на събитието, което сe организира и до през днешния ден и става все по-голямо. В оня миг двамата с Коко разбрахме, че дълги години доста съществено сме пренебрегвали този балсам. И че в действителност това е един безусловно нов свят за нас, който ни води в нови направления и ни демонстрира разнообразни неща.
Не сме се уговаряли, че ще ни хареса, просто ни хареса. И редом започнахме да ставаме по някакъв метод част от света на българското вино и изобщо на виното. Впоследствие създадохме доста другарства с хора, които създават вино в България. Срещнахме се с извънредно готини сътрудници, които вършат бизнес освен с цел да печелят пари от него. Напротив, пробват се да са новатори, да развиват тази промишленост, която не намира кой знае какъв брой поддръжка от страната.
Постепенно ни омагьоса този свят и се стигна до такава степен, че сега Коко прави предаване за вино, а пък аз съм непрекъснат клиент на всички изложби, свързани с българското вино. През всичките тези години се срещнахме с толкоз доста скъпи хора, с които в този момент се опитваме да си оказваме помощ взаимно. Това е и най-ценното за мен - всички запознанства, които съм спечелил, а не виното, което съм изпил.
2. Неочакван допир до корените на баскетбола
Моят свят е баскетбол. Ако Тити Папазов не беше измислил лафа, че в случай че му разрежат главата, вътре ще намерят оранжева топка, несъмнено щях да го измисля аз. Тук се връщаме още по-отдавна - през 2002 година на международното състезание по баскетбол в Индианаполис. Първенство, на което американците ги биха като маче у стълб и станаха шести, само че това е друга история.
Няма да описвам и по какъв начин в " Хард Рок Кафе " сръбски оркестър ми пя " Месечина "... Ще опиша за едно посещаване в Залата на славата на националната колежанска атлетическа асоциация (NCAA) в един от дните с няколко часа свободно време.
Попадайки с сътрудника Николай Кръстев в този музей, се заговорихме с дамата, която посрещаше посетителите на рецепцията. Тя сподели: " Вие сте избрали най-хубавия миг, тъй като през днешния ден доктор Нейсмит е горе. " Аз в началото се стъписах, тъй като доктор Джеймс Нейсмит, който е измислил баскетбола през 1891 година, въпреки всичко е умрял от дълго време. И запитвам: " Кой Нейсмит?! " А тя ми отвръща: " Ами Джордж Нейсмит, внукът на Джеймс Нейсмит, който неотдавна написа книга за баскетбола и в този момент я показва. Той е тук и можете да се срещнете с него... "
Разбира се, че се възползвахме от тази неповторима опция, само че първо разгледахме музея. Още на входа има нещо извънредно впечатляващо, което е абсолютният образец за потребността от пирамида в спорта. Естествено, ние не разполагаме с човешките запаси на Съединени американски щати, само че това пано показваше какъв брой хора в Америка стартират да играят баскетбол като дребни, какъв брой от тях стигат до гимназиалното равнище, какъв брой не престават в университет и какъв брой стават експерти.
Количеството на върха на пирамидата е минимално и доста малко хора в България, които са изкушени от колежански баскетбол, могат да си показват това, че когато един четвъртокурсник играе последния си мач от сезона, това може да е последният мач в живота му. На 22 години си и баскетболната ти кариера завършва. Това обаче основава едни условия на яростна конкуренция.
Но да се върнем на срещата с Нейсмит. Добре че с мен беше Ники Кръстев, който постоянно е доста отворен и търси контакт. Защото аз колкото и необичайно да наподобява, съм доста стеснителен в такива случаи - изключително с хора, които не познавам, ми е мъчно да установя първи контакт. Но отидохме горе и започнахме да си приказваме с въпросния господин Нейсмит.
Той беше самичък в този миг и успяхме да си поговорим обстойно и нашироко. Аз си нямах работа да го попитам дали някой от фамилията му към момента поддържа контакти с Университета на Канзас в Лорънс, тъй като въпреки всичко там е завършил пътят на Джеймс Нейсмит. В този миг усетих, че сме му спечелили уважението, тъй като той попита: " Чакайте, вие от кое място казахте, че сте? " Отвърнах: " От България ". " И по какъв начин по този начин вие в България знаете за това? "
Казах му, че аз съм баскетболен публицист и коментатор и в случай че тези неща не ги знам, значи не почитам себе си. И прибавих: " Освен това идната седмица аз ще бъда в Лорънс. Дори ще отида на гроба на Вашия дядо и ще му предам доста поздрави от Вас, тъй като тази среща е велика. "
Случайната намира се трансформира в спонтанна замяна на отзиви, в неповторим диалог. Аз повече в никакъв случай няма да видя този човек, това е несъмнено. Но успяхме да приказваме защо ли не, в това число за първите правила на баскетбола - по какъв начин се пазели в едно куфарче, само че роднините имали проблеми с наследството... Тази среща ще ми остане вечно.
3. Стеснителният Кедър
Напълно ясно ми е, че когато споделям нещо такова - че се срамя и се тормозя, доста хора ще кажат: " Това е цялостна неистина. Ние познаваме Кедъра като радостното пиянде, което е доста контактно, приказва си с всички. Даже от време на време досажда с дългите си пояснения, разкази за сходни същински истории... " Но аз имам един повратен миг в живота си - от ранното ми влизане в пубертета някъде към IV клас.
Той се дължи на голямото ми порастване на височина. Бях или сред III и IV клас, или сред IV и V клас, ще излъжа. Но внезапно се озовах на 180 см и приличах на татко на множеството си съученици. Отказвах изрично да стартира да упражнявам баскетбол (това стана чак в VII клас) и някак си там... не знам дали поради тази мечешка фигура, която получих, станах и някак неумел, срамежлив.
Започнах да ставам доста замислен в себе си младеж, който предпочиташе да чете книги, да стои у дома Случвало ми се е в по-късен интервал, към този момент като гимназист в VIII-IX-Х клас, да не дръзвам даже да вляза на купона, тъй като съм дошъл първи. Понеже татко ми ме е научил от дребен да бъда прецизен, когато някой каже " в седем ", аз в седем без пет съм там. Обаче съм първият и ми е неловко да звънна на звънеца, та очаквам да пристигна още някой и се въртя пред вратата като обран евреин (използвам класическото съпоставяне без каквато и да е подлост за политическа некоректност).
Това чувство заставам дълги години у мен и по някакъв метод още го усещам. Всички сътрудници, с които съм работил, знаят какъв брой ненавиждам аз да поканвам гостите в някое предаване. Сигурно доста хора са си мислели, че съм доста надут и се върша на огромна звезда, тъй като желая другите да ми правят работата. Но не е по този начин. Аз имам ужасно терзание да се обадя на чужд човек по телефона и да стартира да му изяснявам кой съм, какво желая.
Опитвам се да се боря с това, само че то е нещо, което нося от толкоз години, че в случай че желае някой да ме познава, би трябвало да знае точно това. Странно е, може би даже идиотско и няма нищо общо с имиджа, който съм си изработил през годините.
Но това е може би и тъй като татко ми Цветан Алипиев беше най-чувствителният и най-възпитаният човек на света. До ден-днешен той е прочут с това по какъв начин целуваше ръка на всяка своя колежка. Имаше даже анекдот за него - за какво не си купува кола. Не че имаше брошура, само че отговорът беше: " Защото в случай че той си купи кола и спре на Орлов мост, ще стане запушване, до момента в който минат всички негови познати и колежки да им целуне ръка. "
Когато в последните години от живота му видях, че той беше доста отчаян, аз си споделих, че няма да се оставя като татко ми да ми се качват на главата и няма да бъда толкоз учтив. И съм бил доста нахален, карал съм се, крещял съм. Сега се пробвам да бъда по-смирен, виждам, че от време на време това, което съм правил, не е било вярно. Но съм се опитвал цялото това нещо да го скрия и мисля, че съм го скрил добре.
4. Как разболях щерка си на 10 януари 1997 година
Много хора евентуално си спомнят моето интензивно присъединяване в митингите през последните десетина години. Но в случай че си мислят, че аз съм излязъл на улицата през 2013 година, когато протестирахме против назначението на индивида, чието име не би трябвало да се загатва, те грубо се лъжат.
Всъщност аз постоянно съм считал, че човек би трябвало да показва позицията си, без значение в какво съществуване се намира. Дали е обществена персона, дали е обикновен новак помощник режисьор, какъвто бях през 1989 година Дали носи дълга коса (защото аз носех в интервала 1988-1995 г.)... Аз постоянно съм бил на улицата, постоянно съм се опитвал да си пазя позицията.
Въпреки че учех в 133-то учебно заведение, където имаше много деца на някогашната номенклатура - а може би и тъкмо поради това, постоянно съм имал някакво чувство за независимост. С огромна част от моите съученици, с които сме другари и до през днешния ден - публицисти като Иво Иванов и Момчил Инджов, няма смисъл да ги изреждам всички - с тези хора дружно сме се опитвали да си построяваме някакъв собствен светоглед.
Колкото и да са ни разбирали главите, още в IX или Х клас аз открих остарели книги на татко ми, които той беше скрил, тъй като бяха издавани преди 9 септември - Шопенхауер и Ницше. Ето това четяхме в тези години с Иво Иванов и други другари. Всичко това ни е дало опцията да се борим за някаква своя позиция.
Спомням си, че първият митинг, в който съм взел участие, беше на един кинофестивал в Смолян през 1989 година, малко след 10 ноември. Организатор беше Андрей Слабаков. Бях там в командировка от Българска национална телевизия като помощник режисьор и като стартира този митинг, ние излязохме на открито. Не се върша на доста огромен герой за истина и независимост, просто съм човек, който обича да си показва мнението.
Оттогава в никакъв случай не съм спирал да бъда с дейна позиция. По време на щурма на Народното събрание на 10 януари 1997 година щерка ми още нямаше три години. Майка ѝ беше на работа, а аз не си представях, че не мога да бъда на този митинг. Бях там с дете на врата, което разболях от бронхопневмония. След това антибиотикът, който трябваше да ѝ купя, с цел да оздравее, струваше тъкмо колкото беше заплатата ми в малкия екран. Това беше резултатът от хиперинфлацията, в която Жан Виденов ни беше закопал тотално. И освен той, а цялата тази, да я назовем, нереформирана партия.
Така че аз имам доста дълга история на протестиращ и в никакъв случай не съм имал никакви съмнения. Най-големият ми гаф е историята с " неутронката ". Беше лятото на 2013 година, даже си припомням датата - 27 юли. Беше по време на десетината дни, в които не бях на митингите в София, тъй като бяхме отишли на море с жена ми. Тогава споделих, че не е неприятно на Бузлуджа да се пусне една неутронка, и съвсем безусловно ме изядоха.
Тогава ми писа към този момент починалият Валери Тарандов и ми сподели: " Виж в този момент, не се прави по този начин. Това е огромна тъпота. Аз в този момент ще ти покажа какво става. " И тъй като той беше доста движимост в обществените мрежи, след това беше и консултант на президента Радев, той насочи голяма войска червени тролове против мен и аз бях на път да си отпътува.
Но тогава срещнах невероятна поддръжка от хората в малкия екран. Получих съвет от Вяра Анкова да се извиня. Извиних се, само че естествено това ще ми стои. Аз не скърбя, че съм го споделил, тъй като би трябвало да си анормален, с цел да не схванеш, че това е смешка. Но това е нещо, което ми е за урок в битието ми на човек, който дават по тв приемника - какво не би трябвало да се прави. Защото едно е да го кажеш в кръчмата, друго е да го заявиш обществено в профила си във " Facebook ", който и до ден-днешен е цялостен и даже ми се усилват почитателите.
Последно бях на митингите на " Правосъдие за всеки " против доста нашумялата в последно време фигура на основния прокурор. Аз не съм правист, татко ми беше правист. Но извънредно имам вяра в това, че правосъдната система в България би трябвало да бъде колкото може по-бързо реформирана, тъй като това е в главната на всички останали промени. Ако ние желаеме да излезем от този свят на далавераджийство и шуробаджанащина и да станем естествена страна членка на Европейски Съюз, би трябвало да опитаме да го създадем. И това е обща идея.
5. " Корней Чуковски щеше да се радва, че някой в България го помни "
През 2003 година попаднах за първи път на международно състезание по повдигане на тежести - във Ванкувър през ноември. Бях измежду новобранците в групата български спортни публицисти. Имаше хора, които се занимаваха от дълго време с това - като Теодор Черешев и Георги Банов, безспорни корифеи. Миляна Велева също беше там.
Пристигаме и там избухва абсурдът с сменените допинг проби на Гълъбин Боевски, Златан Ванев и Георги Марков - топщангистите на България по това време. Никога няма да разберем тъкмо каква е истината, само че фактът е, че тримата имаха идентична урина в пробите си. Както и да е...
Там всички се познават - Тео Черешев е ходил несъмнено на двайсет такива шампионати, натурален водач на групата, истински алфа. Аз заставам в профил и в един миг ме викат: " Ела, бе, ела да те срещнем с Митята! " Уточнявам, че този човек в действителност се споделя Дмитрий Чуковски и в Русия никой не го назовава " Митя ", а му споделят Дима.
Още когато протегнах ръка и видях името му на акредитацията, ченето ми увисна. Вече загатнах 133-то учебно заведение, където съм учил не едно и две творби на именития Корней Чуковски - най-популярния руски и съветски детски публицист. И този човек ми споделя: " Корней Иванович щеше доста да се радва, в случай че знаеше, че в България към момента някой го помни! "
Оказа се, че това е правнукът на Корней Чуковски, който като се изключи че разяснява повдигане на тежести, е нещо като заместник-шеф на спортната редакция на НТВ, чийто началник пък е майка му Анна Дмитриева - първата съветска тенисистка, пробила на " Ролан Гарос " и " Уимбълдън ". И това подаване на ръка построи след това през годините едно супер другарство.
Ето това остана като най-яркия спомен от това посещаване във Ванкувър. То засенчи даже обстоятелството, че в Канада съумях да се видя с моя съученик от първи клас Симеон Караджов, който е кръстник на щерка ми. Или че отидох на концерт на Карлос Сантана. Тогава открих нов другар, какъвто даже не съм подозирал, че мога да намеря. И до през днешния ден с него сме на една вълна. Това е един от най-светлите моменти в цялата ми кариера, която сега несъмнено не се намира във напредък. Но както се споделя, аз съм си взел своето. И тези другарства са най-ценното, което имам.
Син е на спортния публицист Цветан Алипиев - един от създателите на спортната редакция на Българска национална телевизия през 60-те години на ХХ век. Алипиев-младши стартира професионалния си път също в националната телевизия, където е притеглен през 1987 година от тогавашния началник на спортния отдел Сашо Диков.
Кедъра се издига до позицията на изп. продуцент, само че през 2019 година е уволнен от генералния шеф Емил Кошлуков поради официална липса на тапия за висше обучение. Публична загадка е, че има и неофициална причина - присъединяване на Алипиев в митинг против Кошлуков миналата година.
Понастоящем Кедъра е водещ в БНР на предаването " Спортна среща ", предавано всяка неделя по " Радио София ". Той се съгласи да показа пред " Сега " някои не толкоз известни мигове от живота и кариерата си.
1. Двата петела стартират да пият вино
Преди доста време, към този момент в действителност не си припомням тъкмо преди какъв брой години - би трябвало да е било в края на първото десетилетие на XXI век, имаше ветроходна регата, която се споделяше " Калиакрия къп ". Организираше я Ангел Лингорски, а с пиара се занимаваше наша друга близка другарка - Ивет Добромирова, която искаше да събере готин медиен екип. Аз се заех с тази задача и първият човек, който поканих, беше Никола Стойнов. Там бяха още Инес Павлова, Бойко Оков, несъмнено, като ветроходец - доста мощна група спортни публицисти.
Отварям една скоба, че тъкмо там се роди историята за " Двата петела " - по какъв начин Коко Стойнов и Кедъра населяват обща стая със спалня персон и половина и би трябвало да споделят едно легло, а хотелът се назовава... " Двата петела ". Та ние бързо се превърнахме в Двата петела. Затварям скобата.
Та, след голям брой завършения на място, на връщане в буса, с който пътувахме, Ивет споделя: " Знаете ли, моя доста добра другарка провежда " Голямото австрийско пробване " (Grand Austrian Tasting). Елате да ви повеждам да пиете вино! " Ставаше дума за Яна Петкова, която тогава беше най-високосертифицираният български специалист по вино - приключила филиал на Британската академия в Австрия.
Отначало се възмутихме, че ни кани да дегустираме вино, защото ние се славим като фенове на секция " Твърдо гориво ", каквато имаше даже в Бирената партия. В последна сметка обаче стигнахме до мястото на събитието, което сe организира и до през днешния ден и става все по-голямо. В оня миг двамата с Коко разбрахме, че дълги години доста съществено сме пренебрегвали този балсам. И че в действителност това е един безусловно нов свят за нас, който ни води в нови направления и ни демонстрира разнообразни неща.
Не сме се уговаряли, че ще ни хареса, просто ни хареса. И редом започнахме да ставаме по някакъв метод част от света на българското вино и изобщо на виното. Впоследствие създадохме доста другарства с хора, които създават вино в България. Срещнахме се с извънредно готини сътрудници, които вършат бизнес освен с цел да печелят пари от него. Напротив, пробват се да са новатори, да развиват тази промишленост, която не намира кой знае какъв брой поддръжка от страната.
Постепенно ни омагьоса този свят и се стигна до такава степен, че сега Коко прави предаване за вино, а пък аз съм непрекъснат клиент на всички изложби, свързани с българското вино. През всичките тези години се срещнахме с толкоз доста скъпи хора, с които в този момент се опитваме да си оказваме помощ взаимно. Това е и най-ценното за мен - всички запознанства, които съм спечелил, а не виното, което съм изпил.
2. Неочакван допир до корените на баскетбола
Моят свят е баскетбол. Ако Тити Папазов не беше измислил лафа, че в случай че му разрежат главата, вътре ще намерят оранжева топка, несъмнено щях да го измисля аз. Тук се връщаме още по-отдавна - през 2002 година на международното състезание по баскетбол в Индианаполис. Първенство, на което американците ги биха като маче у стълб и станаха шести, само че това е друга история.
Няма да описвам и по какъв начин в " Хард Рок Кафе " сръбски оркестър ми пя " Месечина "... Ще опиша за едно посещаване в Залата на славата на националната колежанска атлетическа асоциация (NCAA) в един от дните с няколко часа свободно време.
Попадайки с сътрудника Николай Кръстев в този музей, се заговорихме с дамата, която посрещаше посетителите на рецепцията. Тя сподели: " Вие сте избрали най-хубавия миг, тъй като през днешния ден доктор Нейсмит е горе. " Аз в началото се стъписах, тъй като доктор Джеймс Нейсмит, който е измислил баскетбола през 1891 година, въпреки всичко е умрял от дълго време. И запитвам: " Кой Нейсмит?! " А тя ми отвръща: " Ами Джордж Нейсмит, внукът на Джеймс Нейсмит, който неотдавна написа книга за баскетбола и в този момент я показва. Той е тук и можете да се срещнете с него... "
Разбира се, че се възползвахме от тази неповторима опция, само че първо разгледахме музея. Още на входа има нещо извънредно впечатляващо, което е абсолютният образец за потребността от пирамида в спорта. Естествено, ние не разполагаме с човешките запаси на Съединени американски щати, само че това пано показваше какъв брой хора в Америка стартират да играят баскетбол като дребни, какъв брой от тях стигат до гимназиалното равнище, какъв брой не престават в университет и какъв брой стават експерти.
Количеството на върха на пирамидата е минимално и доста малко хора в България, които са изкушени от колежански баскетбол, могат да си показват това, че когато един четвъртокурсник играе последния си мач от сезона, това може да е последният мач в живота му. На 22 години си и баскетболната ти кариера завършва. Това обаче основава едни условия на яростна конкуренция.
Но да се върнем на срещата с Нейсмит. Добре че с мен беше Ники Кръстев, който постоянно е доста отворен и търси контакт. Защото аз колкото и необичайно да наподобява, съм доста стеснителен в такива случаи - изключително с хора, които не познавам, ми е мъчно да установя първи контакт. Но отидохме горе и започнахме да си приказваме с въпросния господин Нейсмит.
Той беше самичък в този миг и успяхме да си поговорим обстойно и нашироко. Аз си нямах работа да го попитам дали някой от фамилията му към момента поддържа контакти с Университета на Канзас в Лорънс, тъй като въпреки всичко там е завършил пътят на Джеймс Нейсмит. В този миг усетих, че сме му спечелили уважението, тъй като той попита: " Чакайте, вие от кое място казахте, че сте? " Отвърнах: " От България ". " И по какъв начин по този начин вие в България знаете за това? "
Казах му, че аз съм баскетболен публицист и коментатор и в случай че тези неща не ги знам, значи не почитам себе си. И прибавих: " Освен това идната седмица аз ще бъда в Лорънс. Дори ще отида на гроба на Вашия дядо и ще му предам доста поздрави от Вас, тъй като тази среща е велика. "
Случайната намира се трансформира в спонтанна замяна на отзиви, в неповторим диалог. Аз повече в никакъв случай няма да видя този човек, това е несъмнено. Но успяхме да приказваме защо ли не, в това число за първите правила на баскетбола - по какъв начин се пазели в едно куфарче, само че роднините имали проблеми с наследството... Тази среща ще ми остане вечно.
3. Стеснителният Кедър
Напълно ясно ми е, че когато споделям нещо такова - че се срамя и се тормозя, доста хора ще кажат: " Това е цялостна неистина. Ние познаваме Кедъра като радостното пиянде, което е доста контактно, приказва си с всички. Даже от време на време досажда с дългите си пояснения, разкази за сходни същински истории... " Но аз имам един повратен миг в живота си - от ранното ми влизане в пубертета някъде към IV клас.
Той се дължи на голямото ми порастване на височина. Бях или сред III и IV клас, или сред IV и V клас, ще излъжа. Но внезапно се озовах на 180 см и приличах на татко на множеството си съученици. Отказвах изрично да стартира да упражнявам баскетбол (това стана чак в VII клас) и някак си там... не знам дали поради тази мечешка фигура, която получих, станах и някак неумел, срамежлив.
Започнах да ставам доста замислен в себе си младеж, който предпочиташе да чете книги, да стои у дома Случвало ми се е в по-късен интервал, към този момент като гимназист в VIII-IX-Х клас, да не дръзвам даже да вляза на купона, тъй като съм дошъл първи. Понеже татко ми ме е научил от дребен да бъда прецизен, когато някой каже " в седем ", аз в седем без пет съм там. Обаче съм първият и ми е неловко да звънна на звънеца, та очаквам да пристигна още някой и се въртя пред вратата като обран евреин (използвам класическото съпоставяне без каквато и да е подлост за политическа некоректност).
Това чувство заставам дълги години у мен и по някакъв метод още го усещам. Всички сътрудници, с които съм работил, знаят какъв брой ненавиждам аз да поканвам гостите в някое предаване. Сигурно доста хора са си мислели, че съм доста надут и се върша на огромна звезда, тъй като желая другите да ми правят работата. Но не е по този начин. Аз имам ужасно терзание да се обадя на чужд човек по телефона и да стартира да му изяснявам кой съм, какво желая.
Опитвам се да се боря с това, само че то е нещо, което нося от толкоз години, че в случай че желае някой да ме познава, би трябвало да знае точно това. Странно е, може би даже идиотско и няма нищо общо с имиджа, който съм си изработил през годините.
Но това е може би и тъй като татко ми Цветан Алипиев беше най-чувствителният и най-възпитаният човек на света. До ден-днешен той е прочут с това по какъв начин целуваше ръка на всяка своя колежка. Имаше даже анекдот за него - за какво не си купува кола. Не че имаше брошура, само че отговорът беше: " Защото в случай че той си купи кола и спре на Орлов мост, ще стане запушване, до момента в който минат всички негови познати и колежки да им целуне ръка. "
Когато в последните години от живота му видях, че той беше доста отчаян, аз си споделих, че няма да се оставя като татко ми да ми се качват на главата и няма да бъда толкоз учтив. И съм бил доста нахален, карал съм се, крещял съм. Сега се пробвам да бъда по-смирен, виждам, че от време на време това, което съм правил, не е било вярно. Но съм се опитвал цялото това нещо да го скрия и мисля, че съм го скрил добре.
4. Как разболях щерка си на 10 януари 1997 година
Много хора евентуално си спомнят моето интензивно присъединяване в митингите през последните десетина години. Но в случай че си мислят, че аз съм излязъл на улицата през 2013 година, когато протестирахме против назначението на индивида, чието име не би трябвало да се загатва, те грубо се лъжат.
Всъщност аз постоянно съм считал, че човек би трябвало да показва позицията си, без значение в какво съществуване се намира. Дали е обществена персона, дали е обикновен новак помощник режисьор, какъвто бях през 1989 година Дали носи дълга коса (защото аз носех в интервала 1988-1995 г.)... Аз постоянно съм бил на улицата, постоянно съм се опитвал да си пазя позицията.
Въпреки че учех в 133-то учебно заведение, където имаше много деца на някогашната номенклатура - а може би и тъкмо поради това, постоянно съм имал някакво чувство за независимост. С огромна част от моите съученици, с които сме другари и до през днешния ден - публицисти като Иво Иванов и Момчил Инджов, няма смисъл да ги изреждам всички - с тези хора дружно сме се опитвали да си построяваме някакъв собствен светоглед.
Колкото и да са ни разбирали главите, още в IX или Х клас аз открих остарели книги на татко ми, които той беше скрил, тъй като бяха издавани преди 9 септември - Шопенхауер и Ницше. Ето това четяхме в тези години с Иво Иванов и други другари. Всичко това ни е дало опцията да се борим за някаква своя позиция.
Спомням си, че първият митинг, в който съм взел участие, беше на един кинофестивал в Смолян през 1989 година, малко след 10 ноември. Организатор беше Андрей Слабаков. Бях там в командировка от Българска национална телевизия като помощник режисьор и като стартира този митинг, ние излязохме на открито. Не се върша на доста огромен герой за истина и независимост, просто съм човек, който обича да си показва мнението.
Оттогава в никакъв случай не съм спирал да бъда с дейна позиция. По време на щурма на Народното събрание на 10 януари 1997 година щерка ми още нямаше три години. Майка ѝ беше на работа, а аз не си представях, че не мога да бъда на този митинг. Бях там с дете на врата, което разболях от бронхопневмония. След това антибиотикът, който трябваше да ѝ купя, с цел да оздравее, струваше тъкмо колкото беше заплатата ми в малкия екран. Това беше резултатът от хиперинфлацията, в която Жан Виденов ни беше закопал тотално. И освен той, а цялата тази, да я назовем, нереформирана партия.
Така че аз имам доста дълга история на протестиращ и в никакъв случай не съм имал никакви съмнения. Най-големият ми гаф е историята с " неутронката ". Беше лятото на 2013 година, даже си припомням датата - 27 юли. Беше по време на десетината дни, в които не бях на митингите в София, тъй като бяхме отишли на море с жена ми. Тогава споделих, че не е неприятно на Бузлуджа да се пусне една неутронка, и съвсем безусловно ме изядоха.
Тогава ми писа към този момент починалият Валери Тарандов и ми сподели: " Виж в този момент, не се прави по този начин. Това е огромна тъпота. Аз в този момент ще ти покажа какво става. " И тъй като той беше доста движимост в обществените мрежи, след това беше и консултант на президента Радев, той насочи голяма войска червени тролове против мен и аз бях на път да си отпътува.
Но тогава срещнах невероятна поддръжка от хората в малкия екран. Получих съвет от Вяра Анкова да се извиня. Извиних се, само че естествено това ще ми стои. Аз не скърбя, че съм го споделил, тъй като би трябвало да си анормален, с цел да не схванеш, че това е смешка. Но това е нещо, което ми е за урок в битието ми на човек, който дават по тв приемника - какво не би трябвало да се прави. Защото едно е да го кажеш в кръчмата, друго е да го заявиш обществено в профила си във " Facebook ", който и до ден-днешен е цялостен и даже ми се усилват почитателите.
Последно бях на митингите на " Правосъдие за всеки " против доста нашумялата в последно време фигура на основния прокурор. Аз не съм правист, татко ми беше правист. Но извънредно имам вяра в това, че правосъдната система в България би трябвало да бъде колкото може по-бързо реформирана, тъй като това е в главната на всички останали промени. Ако ние желаеме да излезем от този свят на далавераджийство и шуробаджанащина и да станем естествена страна членка на Европейски Съюз, би трябвало да опитаме да го създадем. И това е обща идея.
5. " Корней Чуковски щеше да се радва, че някой в България го помни "
През 2003 година попаднах за първи път на международно състезание по повдигане на тежести - във Ванкувър през ноември. Бях измежду новобранците в групата български спортни публицисти. Имаше хора, които се занимаваха от дълго време с това - като Теодор Черешев и Георги Банов, безспорни корифеи. Миляна Велева също беше там.
Пристигаме и там избухва абсурдът с сменените допинг проби на Гълъбин Боевски, Златан Ванев и Георги Марков - топщангистите на България по това време. Никога няма да разберем тъкмо каква е истината, само че фактът е, че тримата имаха идентична урина в пробите си. Както и да е...
Там всички се познават - Тео Черешев е ходил несъмнено на двайсет такива шампионати, натурален водач на групата, истински алфа. Аз заставам в профил и в един миг ме викат: " Ела, бе, ела да те срещнем с Митята! " Уточнявам, че този човек в действителност се споделя Дмитрий Чуковски и в Русия никой не го назовава " Митя ", а му споделят Дима.
Още когато протегнах ръка и видях името му на акредитацията, ченето ми увисна. Вече загатнах 133-то учебно заведение, където съм учил не едно и две творби на именития Корней Чуковски - най-популярния руски и съветски детски публицист. И този човек ми споделя: " Корней Иванович щеше доста да се радва, в случай че знаеше, че в България към момента някой го помни! "
Оказа се, че това е правнукът на Корней Чуковски, който като се изключи че разяснява повдигане на тежести, е нещо като заместник-шеф на спортната редакция на НТВ, чийто началник пък е майка му Анна Дмитриева - първата съветска тенисистка, пробила на " Ролан Гарос " и " Уимбълдън ". И това подаване на ръка построи след това през годините едно супер другарство.
Ето това остана като най-яркия спомен от това посещаване във Ванкувър. То засенчи даже обстоятелството, че в Канада съумях да се видя с моя съученик от първи клас Симеон Караджов, който е кръстник на щерка ми. Или че отидох на концерт на Карлос Сантана. Тогава открих нов другар, какъвто даже не съм подозирал, че мога да намеря. И до през днешния ден с него сме на една вълна. Това е един от най-светлите моменти в цялата ми кариера, която сега несъмнено не се намира във напредък. Но както се споделя, аз съм си взел своето. И тези другарства са най-ценното, което имам.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ