Какви учени имахме тогава!
Калин Янакиев,
Може би у мен е почнало да се заражда предпочитание за мемоаристика (възрастта ми към този момент допуска това) или може би от ден на ден стартирам да си давам сметка какъв брой фундаментално друг е светът, в който претърпях своята младост, в съпоставяне със света, който обитаваме през днешния ден и който – несъмнено е естествено – сме склонни да обмърморваме, не запомнили какъв брой въпреки всичко по-добър и по-смислен е той по отношение на оня. Ето за какво и през днешния ден ще се изкуша да опиша няколко абсурдно-смешни истории от времето на соца, този път от академичната сфера, която избрани „ носталгици “ се пробват да ни показват като обитаема от „ блестящи мозъци, каквито към този момент няма “.
Истината за тези времена обаче е много по-различна. По време на моето студенстване по философия – освен тъй като то бе в една напълно друга информационно-техническа ера – огромна част от това, което изучавахме от историята на нашата просвета, бе безусловно недостъпно за нас, студентите, а заради това бяхме принудени да отдаваме общо взето сляпо доверието си за него на соцпрофесорите, „ корифеите “ на философията. По концепция те – твърдеше се – имаха достъп до тези източници, до които ние нямахме никакъв и по тази причина казаното от тях трябваше да ни е задоволително.
Само че тогава всичко в проучването (респ. преподаването) на философията бе подчинено на една съществена „ парадигма “ –
тази на праволинейния прогресизъм
Е, в праволинейността му имаше и някои „ недостатъци “. Да речем, след „ пробуждането на философския разсъдък “ през Античността (Хераклит, Платон, Аристотел и изключително „ материалистите “ Демокрит и Епикур) най-неочаквано Средновековието се оказваше не „ по-висок стадий “, а черна дупка, в която безусловно никаква мисъл не е имало, несъмнено тъй като тогава са господствали религията и Църквата, а в тях мисъл просто не може да има – те са, както са споделили „ класиците на марксизма-ленинизма “ – „ опиат за народа “. Средновековната философия (в която едвам след това се потопих) се преподаваше в две-три лекции в края на курса по антична философия – т.е. ние на практика нищо не научавахме за нея. Философията започваше още веднъж едвам след края на тази ера на мисловна „ наркозависимост “ и се развиваше общо взето „ прогресирайки “ до немската класическа философия – Кант и най-много Хегел – до момента в който доближи своето безусловно увенчание, своя умствен лимит (отвъд който не може да има повече нищо) в… „ диалектическия и исторически материализъм “ на Маркс и Енгелс.
За всеки по-буден и изчерпателен студент осъществяването на това изначално заложено заричане – че след разните там „ типичен буржоазни философи “ ще се причастим към безспорното, най-дълбоко, най-неопровержимо философско обучение на „ класиците “ – бе пагубно разочароващо (за тези, които му бяха повярвали) или пагубно смайващо с мизерността си (за тези като мен, които не му бяха повярвали). „ Философията “ на Маркс – състояща се от няколко по-обширни ръкописа с по-скоро публицистичен темперамент, от някакви исторически „ екскурси “, направени с политико-вестникарска цел, „ философията “ (на природата) на Енгелс – поразяваща с безусловно обикновения си материализъм и накрай – истеричавите „ Философски тетрадки “ на Ленин, бяха в действителност като да ти предлагат да прочетеш след „ Братя Карамазови “ разказ на Людмила Филипова и да те убеждават, че това надалеч надминава Достоевски.
Както и да е: всеки от нас, които по-късно в действителност се хабилитирахме като философи, чисто и просто „ претърпявахме “ целия този двусеместриален курс по историята на марксизма-ленинизма и продължавахме „ неофициално “ да се задълбочаваме в същинската философия (лично аз точно по това време започнах да чета и да уча непреподадените ни средновековни Отци на Църквата и латинските християнски мислители). Работата обаче бе там, че след достигнатия „ най-висш стадий “ на философията (Маркс, Енгелс, Ленин и пр.) пред прогресистката парадигма се изправяше тежък проблем. Все отново след „ класиците “ светът продължаваше да съществува и в него от края на ХІХ в. и през ХХ в. (отвъд „ Желязната завеса “) продължаваше да има „ буржоазни “ философи, чиято мисъл явно не бе изумена един път вечно от „ единственото и най-правилно обучение “. Какво следваше да се мисли за тях, по какъв начин трябваше да се преподават те?
Марксистката парадигма нямаше по какъв начин иначе да ги оцени с изключение на като…
безспорни идиоти, продължаващи да мислят, откакто мисълта бе достигнала до „ самата истина “,
освен това да мислят, без да ѝ обръщат каквото и да било внимание. Ето за какво актуалната нам „ буржоазна философия “ не можеше да се преподава инак с изключение на като „ рецензия на актуалната буржоазна философия “. А за „ рецензията “ ни минимум не бе нужно нейните представители да бъдат изобщо четени – може би по тази причина и книгите им съвсем не можеха да се намерят по библиотеките ни. Да ги прочетат си бяха предизвикали страданието определени „ корифеи “ на марксизма-ленинизма – у нас „ по съвместителство “ и членове на Централен комитет на Българска комунистическа партия и даже на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия. И ето точно те ни ги поднасяха в своите „ критически писания “. В тях мислите на въпросните „ буржоазни философи “ на практика не бяха представяни – те бяха просто подигравани и стилизирани като малоумности, подредени – следвайки Ленин – в две най-основни рубрики: „ справедливи идеалисти “, т.е. тези, които настояват, че с изключение на материята имало, съществували и някакви нематериални духовни неща (а „ някой виждал ли е, пипал ли е такова нещо “) и – „ субективни идеалисти “, тези пък, още по-умонепостижими „ идиоти “, които считат, че „ свят отвън нас изобщо няма, само че всичко изобщо е единствено в нашата глава “. „ Критиката “ на актуалната буржоазна философия заради по този начин „ рубрикирания “ ѝ темперамент се показваше, дублирам, в насмешки и хули. Най-запознатите с нейните представители наши марксистки критици (единствени имащи опция и да пътуват по научни конференции на Запад и да се срещат с въпросните „ малоумници “) разказваха даже басни по какъв начин осмивали не просто словесно избрани фигури измежду тях: „ Разхождам се аз с един индивидуален мечтател – доверяваше ни на лекция един от марксистките ни корифеи – и ето, насреща по улицата се задава кола. Хващам аз субективния мечтател и го блъсвам от бордюра отсреща ѝ. – Какво правиш – крещи ми той – нали ще ме блъсне! – Ама нали всичко е единствено комплекс от твои чувства – откликвам му аз. – Ей, огромна работа сте вие, материалистите! – измърморва той и навежда глава “.
Там е работата обаче, че всички тези бездънно глупави модерни „ буржоазни философи “, чиито лични съчинения нямаше по какъв начин и къде да прочетем, биваха включвани в изпитните конспекти и за тях – явявайки се на изпит, ние трябваше да кажем нещо. Най-кошмарно бе с тези, за които напряко нищо не можеше да се каже, тъй като и нищо от това, което са мислили, в действителност не ни беше показано. И ето: припомням си, че имах необикновено неприятния шанс да ми се падне на изпит да посрамвам философията точно на един от тази мислители. Мисля, че беше английският мъдрец от края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Фр. Брадли (когото у нас назоваха по съветски пример „ Брэдли “) и за който в пособието на академика-марксист пишеше единствено, че бил хем справедлив, хем индивидуален мечтател, т.е. абсурдист на квадрат. Какво бих могъл да приказвам за него в продължение на цели (изискващи се) петнадесет-двадесет минути? Бях в цайтнот и знаете ли какво направих? Реших чисто и просто да си измисля Брадли и сядайки пред изпитващия, безусловно си го съчиних – от край до край. Нищо от това, което описах за него на „ учения “, не бе друго с изключение на мое „ фентъзи “. Да, рискът, който поех, беше огромен – нали марксисткият „ академик “ би трябвало добре да познава творчеството на подлагания на критика и би могъл да ме скъса още след първите фрази. Нищо сходно не ми се случи обаче. Някъде на петата минута аз осъзнах, че маститият „ критик на актуалната буржоазна философия “ познава философията на Брадли тъкмо толкоз, колкото и аз – т.е. изобщо, изобщо не я познава.
Но бе „ престижът “, „ огромният научен академик, каквито към този момент нямаме “, а аз – студентът, на който той благоволи да напише шестица за измислиците му.
„ Авторитетът “ в академичната сфера –
дано опиша и тази история – можеше обаче не просто да не знае нищо от това, по което бе „ престиж “. Можеше изобщо да не знае нищо. Можеше изобщо, както се споделя, „ да не е в час “. Както бе да вземем за пример с „ великия “ учен Сава Гановски, шеф на Института по философия, в който започнах работа незабавно след завършването на висшето си обучение. Като младши помощник – „ експерт “ – бях претрупан тогава да повеждам протокола на съвещанията на „ нàучния съвет “ (така го произнасяха) на института. И като подобен един път станах очевидец на следната безумна обстановка. Пред „ почитаемия съвет “ трябваше да бъде показан за бъдеща обява трудът на еди-кой си. По някакъв чудноват каприз рецензентът този път бе решил да стартира с… сериозните бележки към труда. Те, несъмнено, бяха по-скоро церемониални и безусловно след първите две „ сериозни “ фрази рецензията преминаваше във фанфарни възхвали, с каквито и завършваше. Така завършваше, само че ето че, председателстващият „ съвета “ учен – аз добре видях това, тъй като ме бяха поставили да повеждам протокола директно до него – заспа на часа след първите фрази и се пробуди едвам когато рецензията бе прочетена. Всички зачакаха със спотаен мирис неговото височайше решение. „ Да се върне! “ – ненадейно изхриптя ученият. В залата всички остълбеняха. „ Но… другарю Гановски… “ „ Да се върне! “ – повтори с още по-властен звук „ другарят “ и в поддръжка на нареждането си повтори… буквално първите две сериозни фрази, които бе чул преди да заспи и да проспи последвалите ги възхвали. И ето: трудът бе върнат за преправка.
И напълно най-после: в битността си на младши „ експерт “ в същия институт, при започване на 80-те години, аз се носех с несъмнено доста дълга коса (хипарската ми младост). Това, несъмнено, нямаше по какъв начин да не притегли вниманието на фактическия шеф на института – различен бележит „ академик марксист-ленинец “, който в духа на тоталитарната непоносимост към всяко различаващо се от „ политкоректната “ безликост и униформеност, за която приказвах в предходния си текст, ми направи строга забележка, като ме осведоми, че още на първото съвещание на научния съвет, където отново щях да повеждам протокола, той ще обърне внимание на учен Сава Гановски върху мен и на неговото предписание „ да се приведа в порядъчен тип “, аз няма да мога да се опълчва. Така несъмнено и направи – още с влизането и настаняването ни по столовете с красноречиви жестове – сочейки с глава към мен – се опита да притегли вниманието на учения върху моята личност и съвсем незабавно сполучи. Другарят Гановски се обърна, присви очи, фиксира ме и… произнесе ясно и високо: „ Колежката да си приближи стола, с цел да ѝ е по-удобно да записва! “ „ Колежката “ – сподели самият учен Гановски. Кой би могъл да му възрази, да го поправи? Щом съм „ колежката “, значи съм „ колежката “. Така спасих дългата си коса.
… Та такива ми ти работи в онази ера, когато имахме „ същинска просвета “ и „ същински учени “.
Може би у мен е почнало да се заражда предпочитание за мемоаристика (възрастта ми към този момент допуска това) или може би от ден на ден стартирам да си давам сметка какъв брой фундаментално друг е светът, в който претърпях своята младост, в съпоставяне със света, който обитаваме през днешния ден и който – несъмнено е естествено – сме склонни да обмърморваме, не запомнили какъв брой въпреки всичко по-добър и по-смислен е той по отношение на оня. Ето за какво и през днешния ден ще се изкуша да опиша няколко абсурдно-смешни истории от времето на соца, този път от академичната сфера, която избрани „ носталгици “ се пробват да ни показват като обитаема от „ блестящи мозъци, каквито към този момент няма “.
Истината за тези времена обаче е много по-различна. По време на моето студенстване по философия – освен тъй като то бе в една напълно друга информационно-техническа ера – огромна част от това, което изучавахме от историята на нашата просвета, бе безусловно недостъпно за нас, студентите, а заради това бяхме принудени да отдаваме общо взето сляпо доверието си за него на соцпрофесорите, „ корифеите “ на философията. По концепция те – твърдеше се – имаха достъп до тези източници, до които ние нямахме никакъв и по тази причина казаното от тях трябваше да ни е задоволително.
Само че тогава всичко в проучването (респ. преподаването) на философията бе подчинено на една съществена „ парадигма “ –
тази на праволинейния прогресизъм
Е, в праволинейността му имаше и някои „ недостатъци “. Да речем, след „ пробуждането на философския разсъдък “ през Античността (Хераклит, Платон, Аристотел и изключително „ материалистите “ Демокрит и Епикур) най-неочаквано Средновековието се оказваше не „ по-висок стадий “, а черна дупка, в която безусловно никаква мисъл не е имало, несъмнено тъй като тогава са господствали религията и Църквата, а в тях мисъл просто не може да има – те са, както са споделили „ класиците на марксизма-ленинизма “ – „ опиат за народа “. Средновековната философия (в която едвам след това се потопих) се преподаваше в две-три лекции в края на курса по антична философия – т.е. ние на практика нищо не научавахме за нея. Философията започваше още веднъж едвам след края на тази ера на мисловна „ наркозависимост “ и се развиваше общо взето „ прогресирайки “ до немската класическа философия – Кант и най-много Хегел – до момента в който доближи своето безусловно увенчание, своя умствен лимит (отвъд който не може да има повече нищо) в… „ диалектическия и исторически материализъм “ на Маркс и Енгелс.
За всеки по-буден и изчерпателен студент осъществяването на това изначално заложено заричане – че след разните там „ типичен буржоазни философи “ ще се причастим към безспорното, най-дълбоко, най-неопровержимо философско обучение на „ класиците “ – бе пагубно разочароващо (за тези, които му бяха повярвали) или пагубно смайващо с мизерността си (за тези като мен, които не му бяха повярвали). „ Философията “ на Маркс – състояща се от няколко по-обширни ръкописа с по-скоро публицистичен темперамент, от някакви исторически „ екскурси “, направени с политико-вестникарска цел, „ философията “ (на природата) на Енгелс – поразяваща с безусловно обикновения си материализъм и накрай – истеричавите „ Философски тетрадки “ на Ленин, бяха в действителност като да ти предлагат да прочетеш след „ Братя Карамазови “ разказ на Людмила Филипова и да те убеждават, че това надалеч надминава Достоевски.
Както и да е: всеки от нас, които по-късно в действителност се хабилитирахме като философи, чисто и просто „ претърпявахме “ целия този двусеместриален курс по историята на марксизма-ленинизма и продължавахме „ неофициално “ да се задълбочаваме в същинската философия (лично аз точно по това време започнах да чета и да уча непреподадените ни средновековни Отци на Църквата и латинските християнски мислители). Работата обаче бе там, че след достигнатия „ най-висш стадий “ на философията (Маркс, Енгелс, Ленин и пр.) пред прогресистката парадигма се изправяше тежък проблем. Все отново след „ класиците “ светът продължаваше да съществува и в него от края на ХІХ в. и през ХХ в. (отвъд „ Желязната завеса “) продължаваше да има „ буржоазни “ философи, чиято мисъл явно не бе изумена един път вечно от „ единственото и най-правилно обучение “. Какво следваше да се мисли за тях, по какъв начин трябваше да се преподават те?
Марксистката парадигма нямаше по какъв начин иначе да ги оцени с изключение на като…
безспорни идиоти, продължаващи да мислят, откакто мисълта бе достигнала до „ самата истина “,
освен това да мислят, без да ѝ обръщат каквото и да било внимание. Ето за какво актуалната нам „ буржоазна философия “ не можеше да се преподава инак с изключение на като „ рецензия на актуалната буржоазна философия “. А за „ рецензията “ ни минимум не бе нужно нейните представители да бъдат изобщо четени – може би по тази причина и книгите им съвсем не можеха да се намерят по библиотеките ни. Да ги прочетат си бяха предизвикали страданието определени „ корифеи “ на марксизма-ленинизма – у нас „ по съвместителство “ и членове на Централен комитет на Българска комунистическа партия и даже на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия. И ето точно те ни ги поднасяха в своите „ критически писания “. В тях мислите на въпросните „ буржоазни философи “ на практика не бяха представяни – те бяха просто подигравани и стилизирани като малоумности, подредени – следвайки Ленин – в две най-основни рубрики: „ справедливи идеалисти “, т.е. тези, които настояват, че с изключение на материята имало, съществували и някакви нематериални духовни неща (а „ някой виждал ли е, пипал ли е такова нещо “) и – „ субективни идеалисти “, тези пък, още по-умонепостижими „ идиоти “, които считат, че „ свят отвън нас изобщо няма, само че всичко изобщо е единствено в нашата глава “. „ Критиката “ на актуалната буржоазна философия заради по този начин „ рубрикирания “ ѝ темперамент се показваше, дублирам, в насмешки и хули. Най-запознатите с нейните представители наши марксистки критици (единствени имащи опция и да пътуват по научни конференции на Запад и да се срещат с въпросните „ малоумници “) разказваха даже басни по какъв начин осмивали не просто словесно избрани фигури измежду тях: „ Разхождам се аз с един индивидуален мечтател – доверяваше ни на лекция един от марксистките ни корифеи – и ето, насреща по улицата се задава кола. Хващам аз субективния мечтател и го блъсвам от бордюра отсреща ѝ. – Какво правиш – крещи ми той – нали ще ме блъсне! – Ама нали всичко е единствено комплекс от твои чувства – откликвам му аз. – Ей, огромна работа сте вие, материалистите! – измърморва той и навежда глава “.
Там е работата обаче, че всички тези бездънно глупави модерни „ буржоазни философи “, чиито лични съчинения нямаше по какъв начин и къде да прочетем, биваха включвани в изпитните конспекти и за тях – явявайки се на изпит, ние трябваше да кажем нещо. Най-кошмарно бе с тези, за които напряко нищо не можеше да се каже, тъй като и нищо от това, което са мислили, в действителност не ни беше показано. И ето: припомням си, че имах необикновено неприятния шанс да ми се падне на изпит да посрамвам философията точно на един от тази мислители. Мисля, че беше английският мъдрец от края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Фр. Брадли (когото у нас назоваха по съветски пример „ Брэдли “) и за който в пособието на академика-марксист пишеше единствено, че бил хем справедлив, хем индивидуален мечтател, т.е. абсурдист на квадрат. Какво бих могъл да приказвам за него в продължение на цели (изискващи се) петнадесет-двадесет минути? Бях в цайтнот и знаете ли какво направих? Реших чисто и просто да си измисля Брадли и сядайки пред изпитващия, безусловно си го съчиних – от край до край. Нищо от това, което описах за него на „ учения “, не бе друго с изключение на мое „ фентъзи “. Да, рискът, който поех, беше огромен – нали марксисткият „ академик “ би трябвало добре да познава творчеството на подлагания на критика и би могъл да ме скъса още след първите фрази. Нищо сходно не ми се случи обаче. Някъде на петата минута аз осъзнах, че маститият „ критик на актуалната буржоазна философия “ познава философията на Брадли тъкмо толкоз, колкото и аз – т.е. изобщо, изобщо не я познава.
Но бе „ престижът “, „ огромният научен академик, каквито към този момент нямаме “, а аз – студентът, на който той благоволи да напише шестица за измислиците му.
„ Авторитетът “ в академичната сфера –
дано опиша и тази история – можеше обаче не просто да не знае нищо от това, по което бе „ престиж “. Можеше изобщо да не знае нищо. Можеше изобщо, както се споделя, „ да не е в час “. Както бе да вземем за пример с „ великия “ учен Сава Гановски, шеф на Института по философия, в който започнах работа незабавно след завършването на висшето си обучение. Като младши помощник – „ експерт “ – бях претрупан тогава да повеждам протокола на съвещанията на „ нàучния съвет “ (така го произнасяха) на института. И като подобен един път станах очевидец на следната безумна обстановка. Пред „ почитаемия съвет “ трябваше да бъде показан за бъдеща обява трудът на еди-кой си. По някакъв чудноват каприз рецензентът този път бе решил да стартира с… сериозните бележки към труда. Те, несъмнено, бяха по-скоро церемониални и безусловно след първите две „ сериозни “ фрази рецензията преминаваше във фанфарни възхвали, с каквито и завършваше. Така завършваше, само че ето че, председателстващият „ съвета “ учен – аз добре видях това, тъй като ме бяха поставили да повеждам протокола директно до него – заспа на часа след първите фрази и се пробуди едвам когато рецензията бе прочетена. Всички зачакаха със спотаен мирис неговото височайше решение. „ Да се върне! “ – ненадейно изхриптя ученият. В залата всички остълбеняха. „ Но… другарю Гановски… “ „ Да се върне! “ – повтори с още по-властен звук „ другарят “ и в поддръжка на нареждането си повтори… буквално първите две сериозни фрази, които бе чул преди да заспи и да проспи последвалите ги възхвали. И ето: трудът бе върнат за преправка.
И напълно най-после: в битността си на младши „ експерт “ в същия институт, при започване на 80-те години, аз се носех с несъмнено доста дълга коса (хипарската ми младост). Това, несъмнено, нямаше по какъв начин да не притегли вниманието на фактическия шеф на института – различен бележит „ академик марксист-ленинец “, който в духа на тоталитарната непоносимост към всяко различаващо се от „ политкоректната “ безликост и униформеност, за която приказвах в предходния си текст, ми направи строга забележка, като ме осведоми, че още на първото съвещание на научния съвет, където отново щях да повеждам протокола, той ще обърне внимание на учен Сава Гановски върху мен и на неговото предписание „ да се приведа в порядъчен тип “, аз няма да мога да се опълчва. Така несъмнено и направи – още с влизането и настаняването ни по столовете с красноречиви жестове – сочейки с глава към мен – се опита да притегли вниманието на учения върху моята личност и съвсем незабавно сполучи. Другарят Гановски се обърна, присви очи, фиксира ме и… произнесе ясно и високо: „ Колежката да си приближи стола, с цел да ѝ е по-удобно да записва! “ „ Колежката “ – сподели самият учен Гановски. Кой би могъл да му възрази, да го поправи? Щом съм „ колежката “, значи съм „ колежката “. Така спасих дългата си коса.
… Та такива ми ти работи в онази ера, когато имахме „ същинска просвета “ и „ същински учени “.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ