Какво се случва след смъртта? В своята книга Животът след

Какво се случва след гибелта? В своята книга " Животът след гибелта ", доктор Елизабет Кюблер-Рос преглежда комплицираните връзки на индивида със гибелта, а нейната дългогодишна изследователска работа я води до концепцията да дефинира петте стадия на скръбта и да помогне на хората да преминат през този мъчителен развой. Работата на доктор Кюблер-Рос с над 20 000 души, имали близки до гибелта прекарвания, хвърля светлина върху нейните деликатни, истински и предизвикващи полемики изводи по отношение на гибелта, умирането и живота след гибелта.

В момента на гибелта всеки от нас ще преживее отделянето на същинското си безсмъртно Аз от краткотрайното му обитание, т.е. от физическото тяло. Можем да назовем това безсмъртно Аз „ душа “ или пък, в случай че си послужим с образния език, който използваме при децата, „ пеперуда, която напуща пашкула си “.

След напускането на физическото тяло ние не усещаме суматоха, нито пък боязън или паника. Продължаваме да се възприемаме като физически изцяло създание и изцяло да осъзнаваме обкръжаващата ни среда – било то болничната стая, спалнята ни, в случай че там сме умряли, или мястото на произшествието след автомобилна или самолетна злополука. Отлично виждаме лекарите от реанимационния екип или хората, опитващи се да извадят раненото тяло от авариралата кола. Наблюдаваме тази сцена от няколко метра разстояние, без разсъдъкът ни да се усеща ни минимум обиден от протичащото се – в случай че мога да употребя думата „ разсъдък “, доколкото в множеството случаи в този миг към този момент не сме свързани с работещ мозък.

Всичко това се случва в миг, когато мозъчната ни активност повече не може да бъде регистрирана, а постоянно и когато лекарите към този момент не записват каквито и да било витални функционалности. В това време ние следим сцената на гибелта, чуваме какво си приказват присъстващите, виждаме придвижванията им и облеклата им, долавяме мислите им – и всичко това без каквото и да било отрицателно възприятие във връзка с протичащото се.

Второто ни тяло – това, което усещаме на този стадий – е не физическото, а етерното тяло. Вече загатнах, че във второто краткотрайно тяло, етерното, ние имаме чувство за целокупност. Ако сме с ампутиран крайник, да вземем за пример, още веднъж ще усетим и двата си крайници. Ако сме глухонеми, отново ще чуваме, ще приказваме и ще пеем. Ако страдаме от множествена склероза и сме приковани към инвалидна количка с повредени зрение и тирада и парализирани крака, ще можем да пеем и да танцуваме още веднъж.

При това състояние е разбираемо, че доста от пациентите ни, които са били върнати към живота, не изпитват особена признателност, щом пеперудата им се откри наблъскана назад в пашкула, защото когато телесните ни функционалности се задействат още веднъж, с тях се завръщат и съпътстващите ги болежка и недъзи. В етерното ни тяло нямаме подобен жанр чувства.

Освен отсъствието на болежка и чувството за физическа целокупност в напълно тяло (което можем да назовем етерно тяло) би трябвало да прибавим, че е невероятно човек да почине самичък.

Има три аргументи за това никой да не умира самичък. И като споделям „ никой “, имам поради даже оня, намерил гибелта си посред пустинята, на няколкостотин километра разстояние от най-близкия човек, или пък астронавтът, изпратен на самотна задача в Космоса, който заради техническа повреда остава да се рее самичък измежду звездите, до момента в който не го застигне гибелта.

Във времето, когато се приготвят последователно за гибелта, както постоянно става с болните от рак деца, доста от тях осъзнават, че са в положение да напущат физическото си тяло и да изпитат това, което назоваваме „ прекарване отвън тялото “. Всеки от нас има такива прекарвания в някои от етапите на съня, само че малко на брой са тези, които пазят умишлен спомен за това. Особено умиращите деца, чиято конфигурация се трансформира и стават духовни в доста по-голяма степен от здравите си връстници, постоянно осъзнават сходни къси пътувания отвън физическото си тяло. Тези прекарвания им оказват помощ да се подготвят за прехода, като им разрешават да опознаят новото място, на което отиват.

Именно по време на такива пътувания отвън тялото някои умиращи пациенти – както млади, по този начин и остарели – усещат наличието към тях на същества, които ги направляват и им оказват помощ. За дребните деца те постоянно са „ другарчета в игрите “.

В религиите са познати като „ ангели хранители “.

Изследователите на прекарванията отвън тялото ги назовават „ водачи “. Не е от голяма важност какво име ще им дадем, само че е значимо да знаем, че всяко едно човешко създание – от момента на раждането си до този на прехода, бележещ края на това наше физическо прекарване – се намира в наличието на тези водачи или ангели хранители, които го чакат и му оказват помощ да премине от живота на земята към живота в отвъдното. Също по този начин по време на прехода ще бъдем посрещнати от тези, които сме обичали и които са умряли преди нас.

Третата причина, заради която никой не умира самичък, е, че когато се отделим от физическото си тяло, даже и краткотрайно, преди същинската гибел, ние попадаме в битие, където няма нито време, нито пространство. Оттам ние сме в положение да отидем на всички места, където ни се прииска, със скоростта на мисълта.

Ето един образец. Малката Сузи умира от левкемия; до момента в който лежи в болничното заведение, майка й е непрестанно до нея и не се отделя от леглото й. Момиченцето осъзнава, че става все по-трудно да си тръгне и да напусне майка си, която постоянно се навежда към нея и мълви: „ Не умирай, миличко! Не ме оставяй! Не мога да пребивавам без теб! “ Както доста други страдащи майки тя несъзнателно кара болното дете да усеща виновност, задето я изоставя. Сузи, която от ден на ден и повече се настройва към Цялостното, знае, че ще продължи да съществува и след гибелта, и изцяло осъзнава непрекъснатостта на живота. По време на сънищата си, а даже на този стадий и в будно положение, Сузи е тествала способността си да пътува, безусловно да отлита до всяко местенце, където й се желае да бъде. И един ден тя моли майка си да си отиде у дома. Да, децата постоянно споделят точно по този начин:

„ Мамо, толкоз изтощена изглеждаш! Защо не си отидеш за малко вкъщи?

Вземи си душ, почини си. Аз в действителност се усещам добре в този момент “. Майката си тръгва… и половин час по-късно е прекомерно допустимо да получи телефонно позвъняване от болничното заведение: „ Г-жо, доста съжаляваме, само че би трябвало да Ви съобщим, че щерка ви преди малко умря “.

За неволя, родителите, претърпели сходно нещо, постоянно изпитват голяма тъга и виновност, че са си тръгнали за малко, че не са били до детето си сега, когато е умряло. Те не осъзнават, че никой не умира самичък. Малката Сузи, научила се към този момент да се отдалечава от земните привързаности, е била в положение да напусне пашкула и да отлети свободна. И тогава, със скоростта на мисълта си, тя може да се озове до мама, до баща или до който си изиска (но за жалост те няма по какъв начин да знаят това).

У всеки от нас има божествена искра. Получили сме този подарък преди хиляди години и той включва освен свободната воля, само че и способността да се отделяме от физическото си тяло. Ние вършим това освен в мига на гибелта, само че и в моменти на рецесия, на цялостно безсилие, при изключителни условия, а от време на време и по време на някои етапи на съня. Важно е да знаем, че това може да се случи и преди гибелта.

Откъс от " Животът след гибелта ", доктор Елизабет Кюблер-Рос, Изд. „ Кибеа ”

Снимка: nybooks.com