Какво работи парламентът? Това е въпросът, който хората си задават,

Какво работи Народното събрание? Това е въпросът, който хората си задават, когато заловен по новините следващия скандал, раздрусал Народното събрание. Приема закони? Не напълно. Откакто актуалните депутати заработиха през ноември м.г., утвърдените нови закони се броят на пръстите на едната ръка. Попълва регулаторите? Донякъде. От стартираните 15 такива процедури единствено към една трета са завършили, а най-щекотливата – изборът на членове на Висшия правосъден съвет и на неговия инспекторат, даже не е открита.

А може би Народното събрание управлява държавното управление? Със сигурност депутатите поставят огромни старания да наподобява по този начин. Освен нормалния парламентарен надзор, при който членовете на кабинета дават отговор на авансово заложени въпроси (това са тези няколко часа всеки петък, когато в залата остават десетина депутати), имаме и блицконтрол, когато депутатите могат да разпитват премиера и неговите заместници по общата политика на държавното управление.

Тук да прибавим и чуванията, които в последните няколко Народното събрание непроменяемо участват в програмата всяка седмица. Всъщност, постоянно те са толкоз начесто и по този начин продължителни, че човек несъзнателно стартира да се чуди дали членовете на кабинета не прекарват повече време в Народното събрание, в сравнение с във ведомствата си. И всичко това се случва освен в пленарната зала, само че и в постоянните парламентарни комисии. Въобще да не отваряме дума за анкетните комисии – за половин година живот този парламент към този момент направи четири такива, а има оферти за още половин дузина.

Тази фиксация върху парламентарния надзор се получава по няколко аргументи.

Най-напред, депутатите имат интервали, в които безусловно нямат нищо друго за правене, с изключение на да привикват представители на изпълнителната власт, с цел да им задават въпроси. Такива интервали стават все по-чести през последните години поради честите политически стихии и институционални рецесии.

Втората и по-съществена причина е, че контролът се оказва комфортен и ефикасен способ за политическа реклама. Привикваш някого на чуване, подлагаш го на яростен разпит и словесни офанзиви в Народното събрание, където всички медии имат кореспонденти и камери, и за няколко часа се превръщаш в воин за своите гласоподаватели. Лесно и комфортно, а и даже не се брои за реклама – нали като народен представител си вършиш работата, като контролираш властта. Някои политически сили вършат цели предизборни акции по този метод.

Ясно е, че по този начин не може да продължава. Контролът е значим, това е базисна функционалност на законодателната власт. Но не може да се трансформира в медийна платформа за политическа изява и да отвлича държавното управление от работата му.

Подходът, който обаче ръководещите замислят, с цел да предотвратят злоупотреби с контрола, по-скоро обаче

може да докара до съсипването му.

Че вървят тъкмо в тази посока, се видя на последния избор на съмнение. Докато се водеха дебатите, членовете на държавното управление не обелиха и половин дума, с цел да оборят критиците си. Когато разискванията се изчерпаха, ръководителят на Народното събрание Наталия Киселова ги закри и тогава внезапно.

Първо Киселова разреши на вътрешния министър Даниел Митов да излезе на трибуната и да приказва колкото му душа желае по многочислените обвинявания, които се изсипаха върху него поради работата на Министерство на вътрешните работи. После на вицепремиера Атанас Зафиров, на министъра на районното – Иван Иванов, на енергетиката – Жечо Станков, на правораздаването – Георги Георгиев. Те можеха напоително да хвалят работата си и опозицията не можеше да каже и дума. А това беше по този начин, тъй като министерското говорене ставаше отвън процедурата – дебатите бяха прекъснати, а Киселова сбито изясни, че министрите могат да вземат думата, когато си изискат. Така близо 2 часа ръководещите си правеха реклама от най-високата естрада в страната, а критиците им нямаха метод да възразят или оспорят нищо от казаното. С подобен метод концепцията за надзор над властта се обезсмисля.

Но добре, да кажем, че това е индивидуален случай (макар че надали ще остане такъв). От редиците на ръководещите обаче се чуват гласове, че би трябвало да се промени правилникът на Народното събрание, с цел да не се постанова членовете на кабинета да дават отговор толкоз постоянно на депутатите. Изказвания в този дух имаше по време на разискването на вота на съмнение, а въпросът беше и особено издигнат на конференция на управлението на БСП-ОЛ (същия брифинг, на който предостатъчно ), която влиза в ръководещата коалиция. Позитанците се оплакаха, че министрите биват " изтезавани " и се заканиха да защитят властта с промени в правилника.

Тук нещата стават съществени.

Едно е да пазиш министрите от контрола с трикове и изопачаване на разпоредбите, както направи Киселова, а напълно друго е да измениш тези правила със същата цел. Да не забравяме, че в този момент ръководи кабинет на ГЕРБ – партията, която предишното десетилетие трансформира Народното събрание в безгласна писмен знак, единствено и единствено да обезпечи комфорт на своите държавни управления. Така че, каквито и промени да замислят ръководещите, надали ще доведат до нещо положително.

Парламентът би трябвало да управлява властта – тук спор няма. Не бива да се разрешава с тази негова задача да се злоупотребява с политическа цел. Но също по този начин не трябва и съзнателно да се обезсилва. Депутатите би трябвало да намерят златната среда – в случай че изобщо ги е грижа за демокрацията и правовата страна, несъмнено.