Паметникът ми е по-добър от паметника ти: Лудо състезание по триене на спомени
Каква памет имате Вие? По-скоро логическа или пък механична? Запомняте по-добре, когато слушате или когато възприемате прочетена информация? Или имате фотографска памет? Хич не умеете да помните и Ви е мъчно даже за неща, свързани с настоящото Ви всекидневие? Или пък с лекост можете да възпроизведете обстоятелства, събития и данни от преди десетилетия?
От който и вид хора да сте, паметта е значима, евентуално, за всеки. Защото даже и отвън чисто прозаичните неща, за които нормално я прилагаме – да научим нов език, образователен урок или с цел да си напомним листата за извършване на покупки в магазина, ние имаме и прочувствена потребност от памет. И дори да не го осъзнаваме, напълно по човешки ни е належащо да бъдем помнени и да помним, да оставяме своя диря и да откриваме следите на другите. Паметниците са физическият артикул, удовлетворяващ тази наша нужда, само че, любопитно за какво, имаме друго отношение към тях.
„ Добрите “ монументи
Фигури в цялостен растеж, бюст-паметници, барелефи или просто плочи – известни и по-слабо известни, само че значими персони и събития от историята и културата ни справедливо са получили привилегията паметта за тях да се запечата в веществен знак, който да остане за поколенията. Към някои от тях от време на време сме малко небрежни – оставяме ги да се разрушават (тук образците, за жалост, са много) или пък следим по какъв начин стават обект на вандализъм. Дори емблематичният монумент в София на персона като Васил Левски, не беше пощаден от похищения и неведнъж от композицията бяха крадени бронзови детайли. На други пък даже се присмиваме и ги считаме за бутафорни поради метода, по който наподобяват – като монумента на цар Самуил в София (със светещите очи) да вземем за пример.
Но даже и да не сме задоволително грижливи, да ги подценяваме или дори да се майтапим с типа им, някак си считаме тези монументи за „ положителни “. Може да спорим за това дали очите на Самуил изразително символизират тъгата на царя по ослепелите му бойци, или са несполучливо замислени и в действителност наподобяват на котешки (или на очи на развален киборг). Но не оспорваме Самуил като значима част от историята ни. Така е и с неглижираните ни монументи – и да не се грижим добре за тях, и да позволяваме да се краде от тях, някак си няма две отзиви за това, че те би трябвало да си съществуват. И когато се случва нещо неправилно с тях, няма две отзиви, че случилото се е проблем.
Има обаче и една друга, по-особена категория паметници. Възприемани със смесени усеща, те предизвикат разнородни реакции, когато станат обект на посягане – у едни отвращение, а у други дори удовлетворение. А в обществото постоянно се слага под въпрос дали въобще би трябвало да съществуват:
Паметниците със противоречив бекграунд
Противоречивите отзиви в обществото във връзка с епохите, които тези паметници символизират, карат хората някак мистериозно да виждат паметниците със противоречив бекграунд не като монументи, а като нещо по-различно.
Съветският боен монумент „ Альоша “ в Пловдив беше ту преобразяван (като арт форма на протест) с плащ и маска, ту издраскван с обиди към съветски политици и със свастики. Фигурата на „ Дядото “ Димитър Благоев в Благоевград пък беше преобразявана, още веднъж протестно – боядисана като Дядо Коледа. От известно време текат реставрационни действия на „ Чинията “ на Бузлуджа и това се възприема от мнозина като нещо ненужно и даже неприятно. Редовно и към този момент безчет пъти стачкуващи изливат митинга си върху Паметника на руската войска в София – като го заливат или непосредствено с багра, или с надраскани не доста хвалебствени надписи. Периодично се появяват апели той да бъде демонтиран. Паметникът към този момент към момента си стои в центъра на столицата, само че различен паметник – „ 1300 години България “, беше показно оставен да се разрушава, а преди няколко години бе демонтиран. А Войнишкият монумент (лъв), който на собствен ред преди време е бил свален и сменен точно с „ 1300 години България “ победоносно възвърна позицията си в градинката на НДК.
Е, няма ли нещо комплицирано тук? И не – не, че соцпаметниците са връх в изкуството или Войнишкият монумент е неприятен. Нито пък единствено по себе си е неприятно да показваме мнението си, даже и по по-нетрадиционни способи. Но това се трансформира в бясно съревнование, което може би към този момент минава границата. Защото от форма на свободата ни да се показваме се е видоизменило във форма на неуместна гонка, в която се надбягваме да изтрием предишното си. Монументите си имат своето функционално предопределение – да съхраняват елементи от историята, да са знак на това, което е било преди. Но вместо това са се трансформирали (или са превърнати) в инструмент за политически разногласия в сегашното. Вместо в коловоза на историята, където им е мястото, те са натиквани в настоящия тренд на политическото говорене. Твърди се, че тази част от историята, която те съхраняват, в действителност не си коства съхранението. Но харесва ли ни или не, тези паметници са запечатали в себе си интервал от предишното ни, който е съществувал и ние и да желаеме, и да не желаеме, няма по какъв начин да го изтрием. А и имаме ли правото?
Докъде свършват идеологизирането и фанатичните форми на тотална прослава или тези на тотално отричане към персони, събития? И допустимо ли е да завършат въобще. Откъде стартира безпристрастният взор като към елементарни персони и стадии от историята, които би трябвало да приемем? И въобще може ли да има справедлив, същински неутрален взор?
На нож против недолюбваните интервали от историята – освен български, а международен патент
И в случай че някой допуска, че правилото „ Паметникът ми е по-добър от паметника ти “ и въобще съществуването на проблематични паметници са единствено българско събитие и единствено в подтекста на всичко, обвързвано с комунистическото ни минало и с тогавашната ни непосредственост със Съюз на съветските социалистически републики, това въобще не е по този начин.
Още през далечните 2013 и 2014 година, едвам в зората на Руско-украинското напрежение, монумент на руските воини, както и редица скулптури на Владимир Ленин в Украйна бяха съборени. А през това лято Народното събрание в Рига, Латвия, в отговор на войната на Русия в Украйна, одобри със закон да бъдат демонтирани всички монументи на латвийска територия, отдадени на руския режим, Червената войска и комунизма. Срокът, в който прибалтийската страна трябваше да смъкна всички просъветски паметници изтичаше тъкмо в средата на този месец – Латвия обаче унищожи последния си руски монумент доста по-рано, още на 25 август.
Преди две години пък таман две скулптури на Откривателя на Америка Христофор Колумб бяха свалени от протестиращи против расизма в Съединени американски щати. „ Колумб “ от град Ричмънд в щата Вирджиния бе съборен, запален и пренебрегнат в езеро, а „ Колумб “ от град Балтимор в щата Мериленд беше свален и пренебрегнат на локалното пристанище. Отново в подтекста на митингите против расизма в Съединени американски щати, вандалски прояви, въпреки и без срутване, бяха осъществени и върху скулптури на Томас Джеферсън – трети президент на страната...но също и робовладелец. През предходната година, таман за националния празник на Канада, фигурата на кралица Виктория беше свалена от гневни стачкуващи в канадския град Уинипег. Същото се случи и със статуята на кралица Елизабет Втора – към този момент покойница, само че към оня миг към момента държавен глава на страната.
Гняв към робовладетеслтвото и расизма или против възприятието за подтисничество и нежеланата имперска власт тласкат хората да събарят историята си. Но, славна или мъчителна, не би трябвало ли да я запазим? Какво ще променим, в случай че зачеркнем знаците ѝ? Ще върнем ли времето и ще можем ли някак да я изправим? Едва ли, най-малко към този момент. Тогава с какво ни оказва помощ това „ възмездие “? А и още нещо:
Щом не можем да изтърпим противоречивите монументи, тогава за какво не ненавиждаме и към момента си пазим „ неприятните “ монументи?
Концлагерите са също тип монумент – „ неприятен “, знак на осъществените геноцид, закононарушения против човечеството, на тирания и свирепост. Но въпреки всичко са историческо удостоверение, тип монумент. Лагерът Аушвиц да вземем за пример е трансфорат в мемориален комплекс. Никой не го залива с багра в протестен акт, не го чупи или не слага под въпрос дали да бъде подравнен със земята. Напротив – непокътнат е като музей. Туристически обект, в който освен постройките (включително газовите камери) и документите, само че даже и косите от жертвите на нацисткия гнет са непокътнати като експонат.
Родната къща на Адолф Хитлер в Австрия също към момента си съществува. И вместо да бъде съборена, бе преустроена – в полицейски сектор. Картини, за които се твърди, че са рисувани от нацисткия деспот, от време на време се продават на търгове. И няма натиск за това да бъдат унищожени.
В последните години неонацистки и други радикални обединения в доста страни по света набират по-голяма известност. Обектите, свързани по някакъв метод с нацисткото минало, не крият ли заплаха да довъзпламенят така и така неугасващата жарава на екстремизма? Защо тогава те не ни пречат? Или най-малко не се разисква това, че може да ни пречат и че би трябвало да ги унищожим?
Кой и по какъв симптом дефинира, че един монумент ни заплашва, тъй като е знак на терор, а различен, въпреки също да е спомен от терор, е „ безвреден “ и може да си остане, с цел да ни припомня? Всеки носи в себе си своята субективна преценка и вижда другите интервали от историята по друг метод. Но не са ли всички монументи равни и не би ли било по-удачно да ги третираме еднообразно като такива – просто като свидетелства, запечатали предишното?
От който и вид хора да сте, паметта е значима, евентуално, за всеки. Защото даже и отвън чисто прозаичните неща, за които нормално я прилагаме – да научим нов език, образователен урок или с цел да си напомним листата за извършване на покупки в магазина, ние имаме и прочувствена потребност от памет. И дори да не го осъзнаваме, напълно по човешки ни е належащо да бъдем помнени и да помним, да оставяме своя диря и да откриваме следите на другите. Паметниците са физическият артикул, удовлетворяващ тази наша нужда, само че, любопитно за какво, имаме друго отношение към тях.
„ Добрите “ монументи
Фигури в цялостен растеж, бюст-паметници, барелефи или просто плочи – известни и по-слабо известни, само че значими персони и събития от историята и културата ни справедливо са получили привилегията паметта за тях да се запечата в веществен знак, който да остане за поколенията. Към някои от тях от време на време сме малко небрежни – оставяме ги да се разрушават (тук образците, за жалост, са много) или пък следим по какъв начин стават обект на вандализъм. Дори емблематичният монумент в София на персона като Васил Левски, не беше пощаден от похищения и неведнъж от композицията бяха крадени бронзови детайли. На други пък даже се присмиваме и ги считаме за бутафорни поради метода, по който наподобяват – като монумента на цар Самуил в София (със светещите очи) да вземем за пример.
Но даже и да не сме задоволително грижливи, да ги подценяваме или дори да се майтапим с типа им, някак си считаме тези монументи за „ положителни “. Може да спорим за това дали очите на Самуил изразително символизират тъгата на царя по ослепелите му бойци, или са несполучливо замислени и в действителност наподобяват на котешки (или на очи на развален киборг). Но не оспорваме Самуил като значима част от историята ни. Така е и с неглижираните ни монументи – и да не се грижим добре за тях, и да позволяваме да се краде от тях, някак си няма две отзиви за това, че те би трябвало да си съществуват. И когато се случва нещо неправилно с тях, няма две отзиви, че случилото се е проблем.
Има обаче и една друга, по-особена категория паметници. Възприемани със смесени усеща, те предизвикат разнородни реакции, когато станат обект на посягане – у едни отвращение, а у други дори удовлетворение. А в обществото постоянно се слага под въпрос дали въобще би трябвало да съществуват:
Паметниците със противоречив бекграунд
Противоречивите отзиви в обществото във връзка с епохите, които тези паметници символизират, карат хората някак мистериозно да виждат паметниците със противоречив бекграунд не като монументи, а като нещо по-различно.
Съветският боен монумент „ Альоша “ в Пловдив беше ту преобразяван (като арт форма на протест) с плащ и маска, ту издраскван с обиди към съветски политици и със свастики. Фигурата на „ Дядото “ Димитър Благоев в Благоевград пък беше преобразявана, още веднъж протестно – боядисана като Дядо Коледа. От известно време текат реставрационни действия на „ Чинията “ на Бузлуджа и това се възприема от мнозина като нещо ненужно и даже неприятно. Редовно и към този момент безчет пъти стачкуващи изливат митинга си върху Паметника на руската войска в София – като го заливат или непосредствено с багра, или с надраскани не доста хвалебствени надписи. Периодично се появяват апели той да бъде демонтиран. Паметникът към този момент към момента си стои в центъра на столицата, само че различен паметник – „ 1300 години България “, беше показно оставен да се разрушава, а преди няколко години бе демонтиран. А Войнишкият монумент (лъв), който на собствен ред преди време е бил свален и сменен точно с „ 1300 години България “ победоносно възвърна позицията си в градинката на НДК.
Е, няма ли нещо комплицирано тук? И не – не, че соцпаметниците са връх в изкуството или Войнишкият монумент е неприятен. Нито пък единствено по себе си е неприятно да показваме мнението си, даже и по по-нетрадиционни способи. Но това се трансформира в бясно съревнование, което може би към този момент минава границата. Защото от форма на свободата ни да се показваме се е видоизменило във форма на неуместна гонка, в която се надбягваме да изтрием предишното си. Монументите си имат своето функционално предопределение – да съхраняват елементи от историята, да са знак на това, което е било преди. Но вместо това са се трансформирали (или са превърнати) в инструмент за политически разногласия в сегашното. Вместо в коловоза на историята, където им е мястото, те са натиквани в настоящия тренд на политическото говорене. Твърди се, че тази част от историята, която те съхраняват, в действителност не си коства съхранението. Но харесва ли ни или не, тези паметници са запечатали в себе си интервал от предишното ни, който е съществувал и ние и да желаеме, и да не желаеме, няма по какъв начин да го изтрием. А и имаме ли правото?
Докъде свършват идеологизирането и фанатичните форми на тотална прослава или тези на тотално отричане към персони, събития? И допустимо ли е да завършат въобще. Откъде стартира безпристрастният взор като към елементарни персони и стадии от историята, които би трябвало да приемем? И въобще може ли да има справедлив, същински неутрален взор?
На нож против недолюбваните интервали от историята – освен български, а международен патент
И в случай че някой допуска, че правилото „ Паметникът ми е по-добър от паметника ти “ и въобще съществуването на проблематични паметници са единствено българско събитие и единствено в подтекста на всичко, обвързвано с комунистическото ни минало и с тогавашната ни непосредственост със Съюз на съветските социалистически републики, това въобще не е по този начин.
Още през далечните 2013 и 2014 година, едвам в зората на Руско-украинското напрежение, монумент на руските воини, както и редица скулптури на Владимир Ленин в Украйна бяха съборени. А през това лято Народното събрание в Рига, Латвия, в отговор на войната на Русия в Украйна, одобри със закон да бъдат демонтирани всички монументи на латвийска територия, отдадени на руския режим, Червената войска и комунизма. Срокът, в който прибалтийската страна трябваше да смъкна всички просъветски паметници изтичаше тъкмо в средата на този месец – Латвия обаче унищожи последния си руски монумент доста по-рано, още на 25 август.
Преди две години пък таман две скулптури на Откривателя на Америка Христофор Колумб бяха свалени от протестиращи против расизма в Съединени американски щати. „ Колумб “ от град Ричмънд в щата Вирджиния бе съборен, запален и пренебрегнат в езеро, а „ Колумб “ от град Балтимор в щата Мериленд беше свален и пренебрегнат на локалното пристанище. Отново в подтекста на митингите против расизма в Съединени американски щати, вандалски прояви, въпреки и без срутване, бяха осъществени и върху скулптури на Томас Джеферсън – трети президент на страната...но също и робовладелец. През предходната година, таман за националния празник на Канада, фигурата на кралица Виктория беше свалена от гневни стачкуващи в канадския град Уинипег. Същото се случи и със статуята на кралица Елизабет Втора – към този момент покойница, само че към оня миг към момента държавен глава на страната.
Гняв към робовладетеслтвото и расизма или против възприятието за подтисничество и нежеланата имперска власт тласкат хората да събарят историята си. Но, славна или мъчителна, не би трябвало ли да я запазим? Какво ще променим, в случай че зачеркнем знаците ѝ? Ще върнем ли времето и ще можем ли някак да я изправим? Едва ли, най-малко към този момент. Тогава с какво ни оказва помощ това „ възмездие “? А и още нещо:
Щом не можем да изтърпим противоречивите монументи, тогава за какво не ненавиждаме и към момента си пазим „ неприятните “ монументи?
Концлагерите са също тип монумент – „ неприятен “, знак на осъществените геноцид, закононарушения против човечеството, на тирания и свирепост. Но въпреки всичко са историческо удостоверение, тип монумент. Лагерът Аушвиц да вземем за пример е трансфорат в мемориален комплекс. Никой не го залива с багра в протестен акт, не го чупи или не слага под въпрос дали да бъде подравнен със земята. Напротив – непокътнат е като музей. Туристически обект, в който освен постройките (включително газовите камери) и документите, само че даже и косите от жертвите на нацисткия гнет са непокътнати като експонат.
Родната къща на Адолф Хитлер в Австрия също към момента си съществува. И вместо да бъде съборена, бе преустроена – в полицейски сектор. Картини, за които се твърди, че са рисувани от нацисткия деспот, от време на време се продават на търгове. И няма натиск за това да бъдат унищожени.
В последните години неонацистки и други радикални обединения в доста страни по света набират по-голяма известност. Обектите, свързани по някакъв метод с нацисткото минало, не крият ли заплаха да довъзпламенят така и така неугасващата жарава на екстремизма? Защо тогава те не ни пречат? Или най-малко не се разисква това, че може да ни пречат и че би трябвало да ги унищожим?
Кой и по какъв симптом дефинира, че един монумент ни заплашва, тъй като е знак на терор, а различен, въпреки също да е спомен от терор, е „ безвреден “ и може да си остане, с цел да ни припомня? Всеки носи в себе си своята субективна преценка и вижда другите интервали от историята по друг метод. Но не са ли всички монументи равни и не би ли било по-удачно да ги третираме еднообразно като такива – просто като свидетелства, запечатали предишното?
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ