Както е прието в Аржентина да се казва Всеки един

„ Както е признато в Аржентина да се споделя „ Всеки един простак има формулировка за любовта, в това число и аз ”. Любовта е избор – избор да работиш за свободата на другия. Да постигнеш положение, в което другият да има избора да направи това, което желае в една връзка, даже да каже нещо, което на другия няма да му се понрави. Трябва да се стигне до щастието от това, че другият съществува. Това е най-хубавата обич, която може да има. Не всеки човек е кадърен да обича по този метод, само че можем да се опитаме да бъдем по-близо до нея. " Това споделя пред българските си фенове в София на 8 юни 2010 година известният аржентински гещалт психотерапевт, занаятчия на психодрамата и публицист Хорхе Букай. Нека си напомним по какъв начин Хорхе Букай преразказва в своята книга „ Нека ти опиша " една история на Джовани Папини. 
На едната стена в стаята ми е окачен хубав древен часовник, който към този момент не работи. Стрелките му, спрели от много време, сочат индиферентно един и същи час — тъкмо седем.Открай време този часовник е единствено ненужна декорация върху белезникавата празна стена. И въпреки всичко има два момента денем, два къси мига, в които остарелият часовник като че ли се възражда още веднъж от пепелта като птицата феникс.Когато в лудия си бяг всички часовници в града ударят седем часа̀ и механичните кукувички и гонгове заповтарят по седем пъти своята ария, остарелият часовник в моята стая като че ли оживява. Два пъти дневно, заран и по здрач, часовникът е в цялостна естетика с останалия свят.Ако някой види часовника тъкмо в тези моменти, би споделил, че върви чудесно… Но по-късно, когато песента на другите часовници стихне и стрелките им продължат по скучния си път, моят остарял часовник застива, правилен тутакси, в който в миналото е спрял.Но аз обичам този часовник. И колкото повече приказвам за него, повече го обичам, тъй като усещам, че наподобявам от ден на ден на него.И аз съм застинал във времето. И аз се усещам прикрепен и западнал. И аз ненапълно съм непотребна декорация на една празна стена.Но се веселя на късите мигове, в които идва като по знамение и моят час.Тогава усещам, че съм жив. Всичко е ясно и светът е прелестен. В такива мигове мога да създавам, да бленувам, да хвърча, да споделям и усещам повече неща, в сравнение с през цялото останало време. Това хармонично общение настава и се повтаря непрекъснато, като неумолима причинност.Когато го изпитах за пръв път, желаех да се вкопча в мига, мислейки, че мога да го задържа вечно. Но не стана по този начин. И на мен, както на моя другар — часовника, времето на другите ми се изплъзва.… Когато моментът отмине, часовниците, намерили леговище при други хора, не престават своя ход, а аз се връщам към нормалното вцепенение, към работата си, бъбренето в кафето, към скучния ход, който нормално назовавам живот.
Но знам, че животът е нещо напълно друго.
Знам, че животът, същинският живот, е общ брой от тези мигове, които, въпреки и къси, ни карат да усетим, че сме в естетика с Вселената.Почти всички считат, горките, че живеят.А има единствено мигове на цялост и тези, които не го знаят и настойчиво желаят да живеят постоянно, ще бъдат наказани да останат в света на сивия и монотонен ход на всекидневието.
Затуй те обичам, остарели часовнико. Защото ти и аз сме едно.