На фронта на студената война – нищо ново
Живеем във Втората студена война. Първата завърши през 1989 година след десетилетно опълчване сред капитализма и социализма. Последва къс успех на победилия неолиберализъм – еднополюсен свят, доминиран от всесилен „ имперски “ център с световно идеологическо и икономическо владичество в лицето на Съединени американски щати. Но стабилизирането на Русия и икономическия напредък на Китай ерозираха тази кратковременна конструкция на интернационалните връзки. И още веднъж на интернационалната сцена се възцариха недоверието, напрежението и конфликтите. Времената са други, само че инструментариумът е същият.
Мнозина свързват понятието „ студена война “ с прословутата тирада на Чърчил във Фултън през март 1946 година И в действителност тази тирада и прословутата метафора за „ желязната завеса “ бележат символичното начало на първата студена война, въпреки че самият Чърчил не употребява тези думи. Понятието „ студена война “ е сътворено не от политиката, а от публицистиката. Употребява го за първи път Джордж Оруел през октомври 1945 година в една публикация за английския щемпел под заглавие „ Ти и атомната бомба “. И го повтаря няколко месеца по-късно в друга публикация, през март 1946 година, по адрес на Съюз на съветските социалистически републики, който съгласно него е почнал „ студена война “ против Британската империя. В политическото пространство терминът навлиза посредством съветника на американския президент Труман Бернард Барух, който го включва в една своя тирада пред щатското заседание в Южна Каролина през април 1947 година
В изискванията на студената война страните по това време постоянно прибягват до един обичаен акт в двустранните връзки – оповестяването на дипломатически представители и техни сътрудници за persona non grata. Казвам „ обичаен “, тъй като този акт е прочут от надалеч по-ранни столетия. За негов исторически прототип се сочи отзоваването на испанския дипломат от Англия и на британския от Мадрид през XVI в. по време на битката за британския престол сред Елизабет и Мария Стюарт.
По време на първата студена война сходни случаи са десетки, само че въпреки всичко емблематично е изгонването на 105 руски дипломати от Англия през 1971 година Тогава държавното управление на Едуард Хийт получава информация за разследващата мрежа на Москва край Темза с помощта на съветски разузнавач, минал на страната на „ врага “. В началото на втората студена война пък администрацията на Джордж Буш изгони 40 съветски дипломати от Вашингтон през 2001 година Русия, от своя страна, също е гонила нееднократно непознати дипломати.
От становище на интернационалното право този акт е израз на държавния суверенитет. Закрепен е категорично в член 9 от Виенската спогодба за дипломатическите връзки. Приемащата страна може когато и да е и без да дължи претекстове да уведоми изпращащата страна, че нейни дипломатически показали са „ личност нон грата “, или че членове на административния и механически личен състав на посолството са неприемливи. Това може да стане и още преди идването им на територията страната, в която са изпратени, а при посланиците такава опция съществува в границите на процедурата за предоставяне на агреман, т.е. единодушие, от страна на способените управляващи на приемащата страна. Изявлението е едностранно и не се нуждае от приемане. Държавата, към която е адресирано уведомлението, е длъжна да приключи функционалностите на съответното лице и да го отзове. Както показва популярният Ърнест Сатоу в своя типичен труд по дипломатическо право и протокол, скъп и на Запад, и на Изток, настояването за отзоваване на даден посланик или различен член на личния състав на една дипломатическа задача не значат безусловно, че тези лица са уличени в някаква неприемлива или противозаконна активност. Те може да са изцяло изрядни и да не са уязвили своя дипломатически статус. Може даже да се употребяват с очебийно положителни контакти и почитание в институциите на приемащата страна. Искането за отзоваване обаче е политически акт, посредством който се показва суверенната воля на страната и се дава негативна оценка за ръководството и политиката на изпращащата страна. С други думи, не всеки посланик, който бива отзован вследствие на шпионски скандал, примерно сред Съединени американски щати и Русия, е скришен сътрудник. Отзоваването е глоба към страната, а не толкоз по отношение на лицето.
Предвид тези положения в интернационалното право и дипломатическата процедура, не трябва да се изненадваме, че в актуалната изострена конюнктура Англия, а след нея каскадно и други страни от Европейски Съюз, НАТО и Британската общественост, гонят десетки съветски дипломати. Това е общоприет ход, с който се показва цялостно противоречие с формалната съветска политика. Въпрос на различен разбор е дали е детайл от „ политиката на въздържане на Русия “, дефинирана през 1947 година от Джордж Кенън под псевдонима „ мистър Х “ на страниците на „ Форин афеърс “ – твърда борба с Москва, а не „ рузвелтова отстъпчивост “. Възможно е да има и съответни данни, че някой от отзованите е употребил дипломатическата работа за прикритие на разследваща активност. Няма посолство без дипломати с „ пагони “ под белите ризи. Правилото обаче е, че страната, която има сходни данни или даже единствено съмнение, не е длъжна да дава гласност.
Така стоят нещата в наедрял щрих. На фронта на студената война няма нищо ново. А за настоящия спор сред Русия и Запада – вярата е, че като следващ епизод от Втората студена война, ще бъде последван от известна нормализация, а не от ескалация на напрежението. Ще поживеем, ще забележим.
Засегнатата страна също гони чиновници
Обичайно засегнатата страна подхваща реципрочни ограничения – изгонва дипломати на страната, която първа й е наложила такива наказания. Преценката още веднъж е политическа и няма потребност от данни, че някой от отзованите е направил нарушаване. Налагането на такива санкционни ограничения не значи, че страните приключват всякаква връзка и съдействие, само че е мощен знак за влошени връзки, надълбоко съмнение и неприемане на политическите цели и дейности на отсрещната страна. Ако тези процеси ескалират до прекаленост, страните имат разполагаем и най-силното спокойно дипломатическо средство – прекратяването на дипломатическите връзки.
Мнозина свързват понятието „ студена война “ с прословутата тирада на Чърчил във Фултън през март 1946 година И в действителност тази тирада и прословутата метафора за „ желязната завеса “ бележат символичното начало на първата студена война, въпреки че самият Чърчил не употребява тези думи. Понятието „ студена война “ е сътворено не от политиката, а от публицистиката. Употребява го за първи път Джордж Оруел през октомври 1945 година в една публикация за английския щемпел под заглавие „ Ти и атомната бомба “. И го повтаря няколко месеца по-късно в друга публикация, през март 1946 година, по адрес на Съюз на съветските социалистически републики, който съгласно него е почнал „ студена война “ против Британската империя. В политическото пространство терминът навлиза посредством съветника на американския президент Труман Бернард Барух, който го включва в една своя тирада пред щатското заседание в Южна Каролина през април 1947 година
В изискванията на студената война страните по това време постоянно прибягват до един обичаен акт в двустранните връзки – оповестяването на дипломатически представители и техни сътрудници за persona non grata. Казвам „ обичаен “, тъй като този акт е прочут от надалеч по-ранни столетия. За негов исторически прототип се сочи отзоваването на испанския дипломат от Англия и на британския от Мадрид през XVI в. по време на битката за британския престол сред Елизабет и Мария Стюарт.
По време на първата студена война сходни случаи са десетки, само че въпреки всичко емблематично е изгонването на 105 руски дипломати от Англия през 1971 година Тогава държавното управление на Едуард Хийт получава информация за разследващата мрежа на Москва край Темза с помощта на съветски разузнавач, минал на страната на „ врага “. В началото на втората студена война пък администрацията на Джордж Буш изгони 40 съветски дипломати от Вашингтон през 2001 година Русия, от своя страна, също е гонила нееднократно непознати дипломати.
От становище на интернационалното право този акт е израз на държавния суверенитет. Закрепен е категорично в член 9 от Виенската спогодба за дипломатическите връзки. Приемащата страна може когато и да е и без да дължи претекстове да уведоми изпращащата страна, че нейни дипломатически показали са „ личност нон грата “, или че членове на административния и механически личен състав на посолството са неприемливи. Това може да стане и още преди идването им на територията страната, в която са изпратени, а при посланиците такава опция съществува в границите на процедурата за предоставяне на агреман, т.е. единодушие, от страна на способените управляващи на приемащата страна. Изявлението е едностранно и не се нуждае от приемане. Държавата, към която е адресирано уведомлението, е длъжна да приключи функционалностите на съответното лице и да го отзове. Както показва популярният Ърнест Сатоу в своя типичен труд по дипломатическо право и протокол, скъп и на Запад, и на Изток, настояването за отзоваване на даден посланик или различен член на личния състав на една дипломатическа задача не значат безусловно, че тези лица са уличени в някаква неприемлива или противозаконна активност. Те може да са изцяло изрядни и да не са уязвили своя дипломатически статус. Може даже да се употребяват с очебийно положителни контакти и почитание в институциите на приемащата страна. Искането за отзоваване обаче е политически акт, посредством който се показва суверенната воля на страната и се дава негативна оценка за ръководството и политиката на изпращащата страна. С други думи, не всеки посланик, който бива отзован вследствие на шпионски скандал, примерно сред Съединени американски щати и Русия, е скришен сътрудник. Отзоваването е глоба към страната, а не толкоз по отношение на лицето.
Предвид тези положения в интернационалното право и дипломатическата процедура, не трябва да се изненадваме, че в актуалната изострена конюнктура Англия, а след нея каскадно и други страни от Европейски Съюз, НАТО и Британската общественост, гонят десетки съветски дипломати. Това е общоприет ход, с който се показва цялостно противоречие с формалната съветска политика. Въпрос на различен разбор е дали е детайл от „ политиката на въздържане на Русия “, дефинирана през 1947 година от Джордж Кенън под псевдонима „ мистър Х “ на страниците на „ Форин афеърс “ – твърда борба с Москва, а не „ рузвелтова отстъпчивост “. Възможно е да има и съответни данни, че някой от отзованите е употребил дипломатическата работа за прикритие на разследваща активност. Няма посолство без дипломати с „ пагони “ под белите ризи. Правилото обаче е, че страната, която има сходни данни или даже единствено съмнение, не е длъжна да дава гласност.
Така стоят нещата в наедрял щрих. На фронта на студената война няма нищо ново. А за настоящия спор сред Русия и Запада – вярата е, че като следващ епизод от Втората студена война, ще бъде последван от известна нормализация, а не от ескалация на напрежението. Ще поживеем, ще забележим.
Засегнатата страна също гони чиновници
Обичайно засегнатата страна подхваща реципрочни ограничения – изгонва дипломати на страната, която първа й е наложила такива наказания. Преценката още веднъж е политическа и няма потребност от данни, че някой от отзованите е направил нарушаване. Налагането на такива санкционни ограничения не значи, че страните приключват всякаква връзка и съдействие, само че е мощен знак за влошени връзки, надълбоко съмнение и неприемане на политическите цели и дейности на отсрещната страна. Ако тези процеси ескалират до прекаленост, страните имат разполагаем и най-силното спокойно дипломатическо средство – прекратяването на дипломатическите връзки.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ