Жената без кожа
Жената се събудила рано сутринта в първия ден на Зимата. Тази Зима, по всички признаци, обещавала да бъде дълга и мразовита. Жената се събудила от дива, нечовешка Болка.
Болката крещяла от всяка клетка на тялото й. Тя даже примижала от тази Болка, а когато отворила очи, схванала всичко. На дамата й била паднала кожата.
Кога и къде я била изгубила към този момент не било значимо. Важно било единствено едно. Как ще живее отсега нататък без кожа. И допустимо ли е това изначално. Да живееш без кожа.
Одеялото, лепкавият обезсърчителен щит на чувствата, изменнически се бил залепил към оголеното й кърваво месо.
Жената закрещяла от смут. С треперещи ръце почнала да откъсва одеялото от голата си плът. Издърпала смачканото одеяло от себе си. При това счупила ноктите си и още веднъж задърпала.
На раздрани части отделила всичко това от себе си. Черна гъста кръв оставяла мокри петна върху дрипавото одеяло. Болката не си отивала. Болката ставала единствено още по-силна. Вече било невероятно да оцелее. И дамата знаела, че няма да преживее всичко това. Така внезапно се случило.
С последни сили въпреки всичко се заставила да стане. Разголена в своята безпомощност пред всичко това, изскочила на улицата, към този момент й било безусловно безразлично, че минувачите, удивено показващи пръсти, безочливо се втренчват в нея.
Жената тръгнала да търси всички тези мъже, които в миналото толкоз от дълго време и напълно скоро били в живота й. Незнайно за какво тя изцяло тъкмо знаела къде да търси своята изгубена кожа. Първият мъж дълго не отварял вратата си.
И тя звъняла и звъняла на равнодушната, студена и няма врата. Най-накрая мъжът въпреки всичко отворил тежката врата. По-точно, открехнал я и подал глава на открито. Здравей – споделила Тя. – Дай си ми моята кожа! Дай си ми всичко, което не принадлежи на теб. Но мъжът не можел или не желал да й дава нищо.
Вече уших от пай от твоята кожа отличен бележник – сепнато отвърнал той, стараейки се да не я гледа в очите. Извинявай, само че не мога да ти го дам. Там вардя парите си. Мъжът внезапно треснал вратата пред дамата и я оставил да стои, гола и с изтичаща кръв, на пустата студена стълбищна площадка.
Жената тръгнала да търси другия Мъж. Този, с който й били безумно хубаво. Тогава, когато доста го обичала. Това било толкоз отдавна… Толкова от дълго време, че към този момент й се коствало размито и нереално. Този мъж й отворил незабавно. Сякаш постоянно е чакал появяването й. Дай ми кожата ми – изтощено го помолила Жената и протегнала ръцете си към него.
Не мога – отвърнал й този, който в миналото я предал. Направих от твоята кожа бърсалка. В него си бърша краката всякога когато влизам в жилището си. Жената свела очи и видяла парче от своята нежива кожа, изтъркано до дупки.
Жената отишла по-натам. Тя тропала, чупела, плачела и стенела пред празните и затворени през днешния ден за нея порти от нейното минало.
Но на никое място никой не й отворил и нищо не й дал! На всеки трябвали за нещо откъснатите останки от нейната кожа. Само че всички мъже ги употребявали не по предопределение.
Жената тръгнала или по-скоро заскитала към дома си. Минувачите продължавали да я сочат с пръсти. Тя треперела. А още повече я болели следите и белезите. Те живеели към този момент обособен живот в нейната душа.
Изглежда, че раната зараснала. Разкъсан недъгав белег се образувал на нейно място. Но това било единствено очевидно. Раната боляла още по-силно. И болката пробивала през твърдата и загрубяла кожа от белезите и отивала непосредствено в сърцето. Сега Жената знаела единствено едно. Тя била длъжна, просто длъжна, да преживее тази Зима. А Пролетта може би ще срещне оня мъж, който ще й помогне да оцелее, ще й помогне да построи нова кожа.
Казват, че Жената е като праскова. Всичките й усеща са извън. В плътта. А Мъжът е като орех. При него всички усеща са от вътрешната страна. И от време на време мъжът ранява и драска със своята твърда черупка тази нежна плът от женската душевна Сърцевина.
Колко от тези дами живеят измежду нас. Оголени със своята душа. Без кожа. Едни такива беззащитни и безпомощни. Виждаме ги незабавно. Но те, уви, към този момент не виждат нас. Те към този момент не виждат никого.
