Измислям сюжетите за моите детективски романи, докато мия чинии. Толкова

„ Измислям сюжетите за моите детективски романи, до момента в който мия чинии. Толкова е досадно, че несъзнателно те спохождат мисли за убийства. “ – Агата Кристи

Семейни неприятности? Любовта ли е решението на казуса?

Ами в случай че любовта е част от казуса?

Както знаем от проучванията в историята и социологията, фамилният живот в западните общества в предишното е бил доминиран от патриархално и хетеронормативно схващане за брака, в който любовта е била значително маловажна.

Браковете са имали повече гражданска и религиозна основа, в сравнение с сантиментална.

За положително или за зло, актуалните разбирания за фамилния живот са доминирани от любовта.

За множеството хора влюбването дефинира с кого да се свържат. Любовта е лепилото, което ни държи дружно, а гибелта на любовта се преглежда като съображение за бракоразвод.

Любовта заема централно място в фамилния живот, което от своя страна има някои прелестни аспекти като грижата и топлината в ежедневните ни взаимоотношения.

Но централното място на любовта има и своята рискова и тъмна страна.

По създание казусът поражда от метода, по който сме склонни да виждаме любовта – като шерване и грижа, а точно да се свържем с другия и да се грижим за него.

Нашето модерно обръщение за любовта гласи: „ същинската обич не знае граници и побеждава всичко “.

Но в един подобен модел на отдаденост и грижа за другия, къде отива възприятието за правдивост?

Дали справедливостта и любовта наподобяват несъвместими и попречват ли честните диалози, нужни за „ фамилното равновесие “?

От философска позиция концепцията за любовта като грижа и шерване намира израз в две разнообразни теории.

Едната – „ теорията за съюза “ споделя, че любовта свързва двама влюбени, с цел да образува едно цяло – „ ние “.

Другата – „ теорията за грижата “ поддържа концепцията, че хората си остават обособени и разнообразни, само че насочва посланието, че любовта изисква да приемем потребностите и ползите на обичания човек като наши лични.

Привлекателността на тези теории е явна.

Представете си, че индивидът, който обичате, се разболява. Теорията „ ние “ споделя, че неговата тежест е и ваша тежест, защото болката се споделя и по този начин се понася по-леко и от двамата сътрудници.

„ Теорията за грижата “ споделя, че би трябвало да дадете приоритет на неговото/нейното богатство и да действате по метод, който ще го/я накарате да се усеща допустимо най-добре.

Къде се крие казусът?

Предизвикателството поражда в случаите, когато положителното за един човек опонира на положителното за различен.

Например, представете си, че брачният партньор ви получава чудесна опция за работа в нов град, надалеч от фамилията и приятелите и надалеч от действия и хора, които са от главно значение за вашето благополучие.

Така най-хубавото за брачна половинка ви би било да одобри предлагането, а най-хубавото за вас – да го отхвърли.

Теориите за съюз и угриженост в любовта водят до неприятни умозаключения в този подтекст.

Теорията за двойката като „ едно цяло “ наподобява води до заключението, че това, което е положително за вашия брачен партньор, е положително за вас и назад, пренебрегвайки опцията да съществува същински спор.

Ако сте повдигнали несъгласие за преместването, вашият брачен партньор може да ви упрекна, че сте егоистична, отказвайки да интегрирате изцяло себе си в общото.

„ Теорията на съюза “ наподобява споделя, че би трябвало да дадете приоритет и да приемете като свои желанията и ползите на съпруга/съпругата си.

В противоположен случай освен фаворизирането на личната ви позиция би било егоистично, само че даже и с обич да сте решили да се придържате към неговия проект, вашият брачен партньор може да отхвърли, че сте създали каквато и да е жертва за него.

По създание казусът е, че и от двете вероятности любовта наподобява в несъгласие с характерността и персоналния интерес.

Това е отлично за една сантиментална, приказна визия за любовта. Но не работи добре за практическо общуване, развъждане на деца и споделено взимане на решения.

В този подтекст се сблъскваме с чести спорове на ползи. Всеки желае да яде, само че и всеки избира някой различен да готви или да мие чиниите.

И двамата родители желаят децата им да получават задоволително внимание денем, само че пък и двамата имат прекомерно доста работа.

Невъзможно е да се противопоставим намерено на тези спорове, в случай че отстояването на личната позиция се преглежда като диаметралност на любовта.

При хетеросексуалните двойки казусът придобива и сексуален аспект, защото обществените правила преди всичко предизвикват дамите да одобряват по-грижовни настройки.

Недооценена остава степента, в която нашето схващане за любовта произтича от разбирането за патриархалния брак от предишното, когато бракът е бил „ съюз “. Но този съюз всъщност е бил реализиран за сметка на това, че дамите са били подчинени на мъжете. Старите разбирания обаче към този момент не работят през днешния ден.

По-добрият метод да мислим за това, което изискуем един на различен в фамилния живот, освен би оставил настрани единството и всичките му проблеми, само че и би избегнал манията за „ едно цяло “.

Вместо да „ се сливаме “, би трябвало да мислим повече от позиция на това да се „ балансираме “. Да намерим метод да се грижим за другия човек, като в същото време се грижим и за себе си.

Идеята за балансиране значи включване на другите съображения в решение, което зачита смисъла и тежестта на разнообразни, вероятно спорни фактори.

Също по този начин би било добре да се намерения по какъв начин решенията засягат всеки човек.

Например, когато единият желае да се реалокира, а другият желае да остане, разискването би трябвало да вземе поради методите, по които решението ще засегне всеки един.

Ако единият от тях се ориентира в дадена посока, а другият страда по този мотив, тогава дружно те би трябвало да се стремят към решения, които балансират това във времето. Например обещано желание да бъде отсрочено, а не зачерктнато.

Очевидно балансирането е субективно. За да балансираме, би трябвало да преценяме какъв брой значими са нещата, от какво би трябвало или може да се лишим. Това са въпроси, по които хората имат различия – от време на време големи, прекратяващи даже връзките.

Ако равенството и справедливостта изискват характерност и обсъждане, а не цялостното единение на любовта, коства си да попитаме за какво хрумвания като „ единството на двойката “ не престават да съществуват.

Една от опциите е (особено в актуалните буржоазен общества) да мечтаем за дом, който е леговище от непрекъснатото напрежение и спорове в ежедневния ни публичен живот.

Приемайки любовта като единение или грижа, може да наподобява, че фамилният живот се трансформира в безконфликтна зона, място, където не е нужно да се борите за себе си. Имате различен, който се грижи за вас.

Но по този начин ли е в реалност?

Очертаните тук провокации на единството и грижата подсказват, че в предишното тази фантазия е била платена с цената на патриархалния сeкcизъм, в който единството се реализира посредством усвояване на женските ползи, което попречва концепцията за правдивост и тъждество.

Промяната в обществените правила, свързани с тази рамка, се оказва сложна задача, което е една от аргументите, заради които изолацията поради COVID-19 се отразява на обичайните функции на половете, като нарастват на неравенствата по сред им.

Дори когато работят от у дома, дамите поемат повече задания, свързани с грижи за деца, домашно образование, разчистване на дома и подготвяне на храна.

Възприемането на любовта като единение или грижа не ни оказва помощ да формулираме казуса и в действителност способства за него.

В последна сметка би трябвало да се надигнем пред опцията любовта да не е специфична връзка, която структурира нашите взаимоотношения с стеснен кръг от хора.

Грижата, която изпитваме към членовете на нашето семейство, не се разграничава по естество от това, което би трябвало да внесем във всичките си обществени взаимоотношения.

Във всеки случай провокациите на фамилния живот се схващат най-добре, когато ги виждаме не като единение, а по-скоро като партньорство.

Така че, когато пристигна време за взаимоотношения, влезте в тях с обич!

Но когато пристигна време да решите кой мие чиниите, не позволявайте на любовта да ви пречи.

Автор: Патриша Мариное – професор по философия в Университета на Ватерло, Канада.