Измина една година от кончината на големия актьор Стефан Данаилов.

Измина една година от кончината на огромния артист Стефан Данаилов. Актрисата Ирен Кривошиева – майка на сина му Владимир, описа пред „ Ретро “ за последните си срещи с Данаилов, когато той лежеше в болничното заведение. Актьорът издъхна на 27 ноември 2019 година във ВМА след тежко боледуване.

Ирен, година след гибелта на Стефан Данаилов ускорява ли се болката от загубата? С времето изкристализират мемоари, мисли… Защото страстта минава и тогава нормално излизат нескрито неща, които човек по някакъв метод е потулил, заключил в себе си. Лошото е, че ние, хората, сме склонни да забравяме. И ми става мъчително, когато един човек, който толкоз доста хора обичат, настояват, че го обичат, елементарно може да бъде пропуснат. Мислите, че Стефан Данаилов е пропуснат ли? Да, съгласно мен хората към този момент са минали на друга фаза. Не тъкмо пропуснат, само че не е пред очите. Всяко нещо, което не е пред очите, се оказва, че се не помни. И какъв спомен изкристализира пред вас в този момент? През цялото време пред очите ми е Стефан в болничното заведение. Бях при него 20 дни, всеки Божи ден, преди да почине. Това ми е останало като доста мощно чувство. Като че ли през това време станахме някак по-близки макар събитията. По-близки поради това, че няма други хора. Когато си сред гибелта и индивидите. И човек няма какво да се крие, няма какво да измисля. Смъртта постоянно демонстрира истината. Неслучайно споделят, че гибелта постоянно би трябвало да е пред очите ти, с цел да може да живееш вярно. Защото другояче се увличаме в най-различни неща. Когато гибелта е близко и когато виждаш безсмислието на всичко, започваш по различен метод да гледаш и индивида, и живота, и събитията. Какво ви сподели той на болничното легло? Много неща. Беше ми мъчно да го разбирам първоначално, тъй като той доста мъчно говореше. С времето обаче привикнах. Веднъж не можех да схвана какво желае да каже и той се ядосваше. А се оказа, че желал да попита какъв брой е часът.
Всеки ден го питах дали желае да отида отново, той споделяше, че желае. Ако не искаше, нямаше да вървя. Аз изпълнявах поръката на Владимир, който беше в Америка, да бъда до татко му в тези последни дни. Всеки път, когато отивах в болничното заведение, имах възприятието, че Владимир е при него. А и аз желаех да бъда близо до Стефан в този миг. Той е татко на единственото ми дете. Разказвах на Стефан за Владето, поради часовата разлика той изпращаше записи от Америка, в които говореше на татко си и Стефан слушаше доста деликатно. За амнистия говорихте ли си със Стефан Данаилов? За какво да си прощаваме, никой нищо не е направил. Идваха ли артисти да го виждат в болничното заведение? Знам, че Аня Пенчева е идвала. За други не знам. Стефан не искаше да вижда никого. Аз го питах дали желае да дойдат някои хора, да го видят, той сподели – не. Но то е естествено освен това състояние. Бог да го елементарни. Какво има аз да прощавам, какво има той да прости. Бог да елементарни. Ние тук сме толкоз краткотрайни. От това, което сме създали, следствията идват постоянно. Всичко излиза във времето – и да желаеме, и да не желаеме.
Според мен безусловно никой не знаеше истината за Стефан. В болничното заведение разбрах това – че никой не знае по какъв начин този човек се усеща, кой е този човек. Това, което се вижда, е едно, а това, което е човек, е друго. Съжалявате ли, че не сте имали опция да прекарате повече време с него преди време? За нищо не скърбя. Миналото – минало, мога ли да го оправя, да го върна? Така че няма смисъл. Какъв ослепителен спомен пазите от времето, когато сте били близки със Стефан Данаилов? Владето беше бебе. Малко преди да се роди, се беше случила повредата в Чернобил. Не можеше да се яде нищо, тъй като всичко беше инфектирано. Стефан носеше цялата храна на Владимир, хумани и всичко, което беше належащо. Някои неща бяха вносни, не знам по какъв начин ги е намирал. Беше доста грижлив към Владето. Грижеше се за всичко извънредно деликатно, идваше, виждаше го. И постоянно се е грижил за него. Всичко, което през годините се изписа и се изрече, не е правилно, ние в никакъв случай не сме имали спор. Това би трябвало да се развенчае по някакъв метод. Вие заминахте за Америка, с цел да избегнете мненията за себе си ли? Това беше първата причина. Защото в действителност беше много тежичко за мен това време. Хората разясниха намерено, само че най-много зад тила ми. И за Владимир беше тежко. Все го питаха кой е татко му, такива едни намеци, приличаш на еди-кой си… Тогава не всички знаеха истината. Но аз съм привикнала да се приказва за мен. Човек от време на време позволява да се приказват за него неща и по-късно се чуди от кое място му идват. Какви са връзките ви с племенницата на Стефан Данаилов – Росица Обрешкова, и с доведения му наследник Росен Цанков? Аз имам положително отношение към тях. Не се срещаме постоянно, пътищата ни са разнообразни. Надявам се и те да имат положително отношение към мен. Влади е непосредствен с Росица Обрешкова… Той постоянно е бил непосредствен с нея. Били са дружно още като дребни. Когато идвахме с Влади в България, той се виждаше с Росица и майка ѝ – сестрата на Стефан. Те постоянно го одобряваха, говореха си, споделяха. Ирен, година след гибелта на Стефан Данаилов ускорява ли се болката от з агубата? С времето изкристализират мемоари, мисли… Защото страстта минава и тогава нормално излизат нескрито неща, които човек по някакъв метод е потулил, заключил в себе си. Лошото е, че ние, хората, сме склонни да забравяме. И ми става мъчително, когато един човек, който толкоз доста хора обичат, настояват, че го обичат, елементарно може да бъде пропуснат. Мислите, че Стефан Данаилов е пропуснат ли? Да, съгласно мен хората към този момент са минали на друга фаза. Не тъкмо пропуснат, само че не е пред очите. Всяко нещо, което не е пред очите, се оказва, че се не помни. И какъв спомен изкристализира пред вас в този момент? През цялото време пред очите ми е Стефан в болничното заведение. Бях при него 20 дни, всеки Божи ден, преди да почине. Това ми е останало като доста мощно чувство. Като че ли през това време станахме някак по-близки макар събитията. По-близки поради това, че няма други хора. Когато си сред гибелта и индивидите. И човек няма какво да се крие, няма какво да измисля. Смъртта постоянно демонстрира истината. Неслучайно споделят, че гибелта постоянно би трябвало да е пред очите ти, с цел да може да живееш вярно. Защото другояче се увличаме в най-различни неща. Когато гибелта е близко и когато виждаш безсмислието на всичко, започваш по различен метод да гледаш и индивида, и живота, и събитията. Какво ви сподели той на болничното легло? Много неща. Беше ми мъчно да го разбирам първоначално, тъй като той доста мъчно говореше. С времето обаче привикнах. Веднъж не можех да схвана какво желае да каже и той се ядосваше. А се оказа, че желал да попита какъв брой е часът.
Всеки ден го питах дали желае да отида отново, той споделяше, че желае. Ако не искаше, нямаше да вървя. Аз изпълнявах поръката на Владимир, който беше в Америка, да бъда до татко му в тези последни дни. Всеки път, когато отивах в болничното заведение, имах възприятието, че Владимир е при него. А и аз желаех да бъда близо до Стефан в този миг. Той е татко на единственото ми дете. Разказвах на Стефан за Владето, поради часовата разлика той изпращаше записи от Америка, в които говореше на татко си и Стефан слушаше доста деликатно. За амнистия говорихте ли си със Стефан Данаилов? За какво да си прощаваме, никой нищо не е направил. Идваха ли артисти да го виждат в болничното заведение? Знам, че Аня Пенчева е идвала. За други не знам. Стефан не искаше да вижда никого. Аз го питах дали желае да дойдат някои хора, да го видят, той сподели – не. Но то е естествено освен това състояние. Бог да го елементарни. Какво има аз да прощавам, какво има той да прости. Бог да елементарни. Ние тук сме толкоз краткотрайни. От това, което сме създали, следствията идват постоянно. Всичко излиза във времето – и да желаеме, и да не желаеме.
Според мен безусловно никой не знаеше истината за Стефан. В болничното заведение разбрах това – че никой не знае по какъв начин този човек се усеща, кой е този човек. Това, което се вижда, е едно, а това, което е човек, е друго. Съжалявате ли, че не сте имали опция да прекарате повече време с него преди време? За нищо не скърбя. Миналото – минало, мога ли да го оправя, да го върна? Така че няма смисъл. Какъв ослепителен спомен пазите от времето, когато сте били близки със Стефан Данаилов? Владето беше бебе. Малко преди да се роди, се беше случила повредата в Чернобил. Не можеше да се яде нищо, тъй като всичко беше инфектирано. Стефан носеше цялата храна на Владимир, хумани и всичко, което беше належащо. Някои неща бяха вносни, не знам по какъв начин ги е намирал. Беше доста грижлив към Владето. Грижеше се за всичко извънредно деликатно, идваше, виждаше го. И постоянно се е грижил за него. Всичко, което през годините се изписа и се изрече, не е правилно, ние в никакъв случай не сме имали спор. Това би трябвало да се развенчае по някакъв метод. Вие заминахте за Америка, с цел да избегнете мненията за себе си ли? Това беше първата причина. Защото в действителност беше много тежичко за мен това време. Хората разясниха намерено, само че най-много зад тила ми. И за Владимир беше тежко. Все го питаха кой е татко му, такива едни намеци, приличаш на еди-кой си… Тогава не всички знаеха истината. Но аз съм привикнала да се приказва за мен. Човек от време на време позволява да се приказват за него неща и по-късно се чуди от кое място му идват. Какви са връзките ви с племенницата на Стефан Данаилов – Росица Обрешкова, и с доведения му наследник Росен Цанков? Аз имам положително отношение към тях. Не се срещаме постоянно, пътищата ни са разнообразни. Надявам се и те да имат положително отношение към мен. Влади е непосредствен с Росица Обрешкова… Той постоянно е бил непосредствен с нея. Били са дружно още като дребни. Когато идвахме с Влади в България, той се виждаше с Росица и майка ѝ – сестрата на Стефан. Те постоянно го одобряваха, говореха си, споделяха.