Игото да пишеш на ръка
Изглежда за колкото по-умен, колкото по-цивилизован и културен, за колкото по-граждански съответен се мисли някой, толкоз по-дребен се оказва в избора на това, от което да се възмущава сприхавата му съвест. Дребнотемието е печатът на мнозина шумни онлайн мъдреци. Миналата седмица някои от тях щяха да получат инфаркт задето в 5 ОУ " Иван Вазов " седмокласниците преписали " Под игото " на ръка и го подарили на Фандъкова. Всъщност, доколкото стана ясно, са взели участие стотина деца, което значи, че са се паднали по към 5 страници на всяко от тях. Фандъкова не е получила 100 екземпляра, нали?
Това ли е най-великият проблем на българското обучение? Това ли е гнойната язва, която пречи на нашите интелектуалци да погледнат самоуверено в очите задграничните интелектуалци, без да се срамят от своя изостанал народ? Това ли е най-възмутителното, което се случва под мракобесния покрив на българската просветителна система? И за какво тези, които се вайкат за " демографската злополука " - този незнаен неуспех на всички ръководещи, - за какво те не се възмутят и не се разпалват срещу енергичното проучване на всички начини за " предотвратяване от нежелана бременност "? Тези познания по-насъщни ли са за децата?
По история не престават да се преподават наивни, сантиментални и класово насочени митологеми, не се дава съответна оценка нито на интервала от 1944 до 1989, нито на последвалите го времена, които към този момент обгръщат цяло потомство, че и повече. Подходът към българската и международната литература не се е трансформирал качествено спрямо епохата на комунизма, когато публична идеология беше марксизмът-ленинизмът и диалектическият материализъм, който през днешния ден към момента доминира в метода и към другите науки. Изучават се съвсем същите създатели от съвсем същата позиция, децата учат литература от позицията на нещо приблизително сред критически и социалистически натурализъм, а за литературата като художествена форма на философията са чували може би само от някой смел преподавател по негова необяснима и налудничава в всеобщите очи самодейност. Нямат вероучение, нямат разбиране от Библията, която е пиедестал. Често учителите са дори под равнището и на учениците. Преписът на 5 страници от " Под игото " ли ви е казусът?
Всъщност кой е казусът? Че са писали на ръка? Че са преписвали живописен (макар и не техен) текст вместо да пишат на шльокавица по смарт телефоните? Че са преписвали точно " Под игото ", а не хрониките на някой Дръндьо, с което са изпаднали в положение на презряна българщинà (впрочем кой текст са преписали: Вазовия или " " на актуален език?), или казусът е, че са го подарили на Фандъкова, което е към този момент нетърпимо!
Да тръгнем в обратна посока. Пето учебно заведение е общинско. Нормално е подобен алегоричен труд (децата от време на време правят и по-безумни привидно неща, тласкани от благородни пориви) да бъде връчен на кмета, пък от която ще партия да е той. Трудът би трябвало да има устременост и край, с цел да има смисъл. В подобен ентусиазъм е редно да участва нещо празнично и публично, другояче децата може да останат разочаровани. Това е прост протокол и не мисля, че в този случай София се нуждае от избавяне.
Подходящо ли е за манускриптиране тъкмо " Под игото "? Твърде уместно, тъй като, целесъобразно или не, романът е признат за безспорна национална полезност, надпартийна и универсална. Мислейки за втората половина на 19 век и за българските националноосвободителни придвижвания, всеобщият българин си служи с понятията и облиците на " Под игото ". Публиката на " Под игото " са юношите навръх тази възраст. По-малките нямат историческия подтекст да го схванат, а за по-големите към този момент не е забавно. Класиката е нещо, което се допуска, че е познато на всички и по този начин би трябвало да бъде през поколенията. Затова участва в наложителната образователна стратегия. Когато в диалог някой употребява " Кириак Стефчов " или " Мунчо ", останалите към този момент да разполагат със съответните облици и техните метафорични смисли в персоналната си сбирка. Класиката наложително би трябвало да се познава, без значение до каква степен сме съгласни с нея.
Относно писането на ръка. Помня почерците на хора от поколението преди мен, в това число и на своите родители, които бяха най-обикновени геолози. Днес биха нарекли това краснопис, само че за тях си беше в реда на неща, нещо, за което не си заслужава да се приказва. Самият аз, който съм обраснал отвред с преносими компютри, таблети и смарт телефони, имам десетки тетрадки, разхвърляни по бюра, чекмеджета и масички за напитки, и постоянно пиша на ръка с най-различни моливи, писалки, химикалки и тънкописци. Пиша на ръка и в полетата на книгите. Писането на ръка е част от мисленето. При писането на ръка написаното се осмисля по различен метод. Вероятно и великият цар Симеон добродушно и безропотно е преписвал текстове в славната Магнаура, не тъй като преписите са били нужни някому, а с цел да укрепи мозъка и ръката си. И в зрелост да покаже недостижими през днешния ден черти на характера и политически достижения.
Относно преписването въобще. Не, по никакъв начин дори не е безсмислено. Не е догутенбергово средновековие. Преписването е най-ефикасната форма на четене. Като споделих това, ме попитаха аз какъв брой книги съм преписал. Ами, прекалено много (не от край до край, схваща се). Когато пиша нещо, чета доста. Средно на написана страница прочитам най-малко 20-30 други от разнообразни книги. Поддържам към всяко свое писание специфична папка " Бележки по книги ", в която има в това число и цели преписани пасажи. Разбира се, че мога да ги сканирам посредством OCR, само че избирам да ги препиша, изключително когато става дума за философска или светоотческа литература. Може би би трябвало да опитате.
Не виждам безусловно нищо неприятно в това възпитаници да преписват текстове, още повече като знам какви са другите възможности за превозване на същото количество време. Когато преписваш, имаш време да усетиш усета на всяка дума, вървиш по стъпките на писателя, виждаш по какъв начин се ражда текстът. Доколкото преписването е едно прекомерно постепенно четене, мисълта ти се разклонява и поема по пътеките, които се откриват от прочетеното. Защото четенето, с изключение на всичко друго, е и мотив за мислене по въпроси, които отсъстват от текста, които са персонални и съкровени за всеки четец. Какво неприятно има децата да превключат на по-бавна скорост и да погледнат себе си и живота си с малко по-различни очи, които отново са си техни, само че порез множеството време са замижали от блясъка на суетата? Какво неприятно има? Или би трябвало да мърморим, задавени от непоносимото си отвращение от всички и от всичко, качени на пиедестала на личната си интелектуална и морална недостъпност? Не мисля, че е потребно някому. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Това ли е най-великият проблем на българското обучение? Това ли е гнойната язва, която пречи на нашите интелектуалци да погледнат самоуверено в очите задграничните интелектуалци, без да се срамят от своя изостанал народ? Това ли е най-възмутителното, което се случва под мракобесния покрив на българската просветителна система? И за какво тези, които се вайкат за " демографската злополука " - този незнаен неуспех на всички ръководещи, - за какво те не се възмутят и не се разпалват срещу енергичното проучване на всички начини за " предотвратяване от нежелана бременност "? Тези познания по-насъщни ли са за децата?
По история не престават да се преподават наивни, сантиментални и класово насочени митологеми, не се дава съответна оценка нито на интервала от 1944 до 1989, нито на последвалите го времена, които към този момент обгръщат цяло потомство, че и повече. Подходът към българската и международната литература не се е трансформирал качествено спрямо епохата на комунизма, когато публична идеология беше марксизмът-ленинизмът и диалектическият материализъм, който през днешния ден към момента доминира в метода и към другите науки. Изучават се съвсем същите създатели от съвсем същата позиция, децата учат литература от позицията на нещо приблизително сред критически и социалистически натурализъм, а за литературата като художествена форма на философията са чували може би само от някой смел преподавател по негова необяснима и налудничава в всеобщите очи самодейност. Нямат вероучение, нямат разбиране от Библията, която е пиедестал. Често учителите са дори под равнището и на учениците. Преписът на 5 страници от " Под игото " ли ви е казусът?
Всъщност кой е казусът? Че са писали на ръка? Че са преписвали живописен (макар и не техен) текст вместо да пишат на шльокавица по смарт телефоните? Че са преписвали точно " Под игото ", а не хрониките на някой Дръндьо, с което са изпаднали в положение на презряна българщинà (впрочем кой текст са преписали: Вазовия или " " на актуален език?), или казусът е, че са го подарили на Фандъкова, което е към този момент нетърпимо!
Да тръгнем в обратна посока. Пето учебно заведение е общинско. Нормално е подобен алегоричен труд (децата от време на време правят и по-безумни привидно неща, тласкани от благородни пориви) да бъде връчен на кмета, пък от която ще партия да е той. Трудът би трябвало да има устременост и край, с цел да има смисъл. В подобен ентусиазъм е редно да участва нещо празнично и публично, другояче децата може да останат разочаровани. Това е прост протокол и не мисля, че в този случай София се нуждае от избавяне.
Подходящо ли е за манускриптиране тъкмо " Под игото "? Твърде уместно, тъй като, целесъобразно или не, романът е признат за безспорна национална полезност, надпартийна и универсална. Мислейки за втората половина на 19 век и за българските националноосвободителни придвижвания, всеобщият българин си служи с понятията и облиците на " Под игото ". Публиката на " Под игото " са юношите навръх тази възраст. По-малките нямат историческия подтекст да го схванат, а за по-големите към този момент не е забавно. Класиката е нещо, което се допуска, че е познато на всички и по този начин би трябвало да бъде през поколенията. Затова участва в наложителната образователна стратегия. Когато в диалог някой употребява " Кириак Стефчов " или " Мунчо ", останалите към този момент да разполагат със съответните облици и техните метафорични смисли в персоналната си сбирка. Класиката наложително би трябвало да се познава, без значение до каква степен сме съгласни с нея.
Относно писането на ръка. Помня почерците на хора от поколението преди мен, в това число и на своите родители, които бяха най-обикновени геолози. Днес биха нарекли това краснопис, само че за тях си беше в реда на неща, нещо, за което не си заслужава да се приказва. Самият аз, който съм обраснал отвред с преносими компютри, таблети и смарт телефони, имам десетки тетрадки, разхвърляни по бюра, чекмеджета и масички за напитки, и постоянно пиша на ръка с най-различни моливи, писалки, химикалки и тънкописци. Пиша на ръка и в полетата на книгите. Писането на ръка е част от мисленето. При писането на ръка написаното се осмисля по различен метод. Вероятно и великият цар Симеон добродушно и безропотно е преписвал текстове в славната Магнаура, не тъй като преписите са били нужни някому, а с цел да укрепи мозъка и ръката си. И в зрелост да покаже недостижими през днешния ден черти на характера и политически достижения.
Относно преписването въобще. Не, по никакъв начин дори не е безсмислено. Не е догутенбергово средновековие. Преписването е най-ефикасната форма на четене. Като споделих това, ме попитаха аз какъв брой книги съм преписал. Ами, прекалено много (не от край до край, схваща се). Когато пиша нещо, чета доста. Средно на написана страница прочитам най-малко 20-30 други от разнообразни книги. Поддържам към всяко свое писание специфична папка " Бележки по книги ", в която има в това число и цели преписани пасажи. Разбира се, че мога да ги сканирам посредством OCR, само че избирам да ги препиша, изключително когато става дума за философска или светоотческа литература. Може би би трябвало да опитате.
Не виждам безусловно нищо неприятно в това възпитаници да преписват текстове, още повече като знам какви са другите възможности за превозване на същото количество време. Когато преписваш, имаш време да усетиш усета на всяка дума, вървиш по стъпките на писателя, виждаш по какъв начин се ражда текстът. Доколкото преписването е едно прекомерно постепенно четене, мисълта ти се разклонява и поема по пътеките, които се откриват от прочетеното. Защото четенето, с изключение на всичко друго, е и мотив за мислене по въпроси, които отсъстват от текста, които са персонални и съкровени за всеки четец. Какво неприятно има децата да превключат на по-бавна скорост и да погледнат себе си и живота си с малко по-различни очи, които отново са си техни, само че порез множеството време са замижали от блясъка на суетата? Какво неприятно има? Или би трябвало да мърморим, задавени от непоносимото си отвращение от всички и от всичко, качени на пиедестала на личната си интелектуална и морална недостъпност? Не мисля, че е потребно някому. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ