Две момичета са похитени
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
представя
ПОХИТЕНОТО МОМИЧЕ
от
Чарли Донли
Обем: 384 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2337-3
Превод: Дори Габровска
Две девойки са похитени в една и съща нощ. Само едното ще се завърне у дома…
Очаквайте на 18 юни!
За създателя
Чарли Донли е създател на осем романа, които попадат в американските ранглисти за най-продавани книги. Характерни за стила му са динамичността и непредвидимите сюжети. Наричат го дръзновен нов публицист, който е на път да се трансформира в едно от огромните имена в света на съспенса (Publishers Weekly). На българските читатели е прочут с романа „ Двайсет години по-късно “.
За книгата
Мегън и Никол, които се любуват на последното си лято в Емерсън Бей преди колежа, изчезват по време на плажно празненство. След две седмици в плен в бункер в гората Мегън като по знамение съумява да избяга. Но не и Никол.
Момичето, което е щерка на полицейския шеф и чието бъдеще е изглеждало многообещаващо, към този момент не е същото, само че се пробва да продължи напред. Една година по-късно Мегън разказва преживения смут в книга, която я трансформира в звезда. Вниманието на всички е приковано върху нейната щастлива развръзка, до момента в който ползата към ориста на Никол от ден на ден избледнява. Но не и за Ливия – нейната по-голяма сестра и специализант по правосъдна медицина, която чака всеки идващ мъртвец да е на Никол. В моргата обаче донасят тялото на млад мъж, който изненадващо се оказва обвързван със сестра й. За да научи повече за нощта на отвличането, Ливия се обръща за помощ към Мегън. Проблясъци от мемоари насочват към нещо злокобно и чудовищно, нещо толкоз извънредно, че разсъдъкът отхвърля да го одобри. Но дали ще доближат до истината в точния момент, с цел да разобличат похитителя, преди да е лишил следващия почтен живот?
Откъс
Мегън Макдоналд седеше с обтегнат тил и без да мига, а Данте Камбъл преглеждаше бележките за изявлението, до момента в който гримьорката нанасяше пудра на носа ѝ с огромна четка. Наоколо цареше нормалната блъсканица, в която продуцентите даваха нареждания, коригираха осветлението и съобщаваха на всеослушание какъв брой време остава до края на рекламната пауза. Беше разкършила плещи и си бе поела няколко пъти надълбоко въздух, само че това не бе помогнало – в противен случай: възелът в трапецовидния мускул, който започваше да образува крампи, беше станал още по-болезнен. Мегън се стресна и потрепна за момент, когато друга гримьорка докосна бузата ѝ с четка.
– Извинявай, миличка. Много лъщиш. Затвори очи.
Мегън затвори очи, а дамата прекара четката по лицето ѝ. Някакъв глас в тъмното, зад телевизионните камери, стартира да отброява оставащите секунди. Устата ѝ пресъхна и ръцете ѝ очевидно се разтрепериха. Гримьорите изчезнаха и внезапно Мегън остана сама, седнала под ярките прожектори против Данте Камбъл.
– Пет, четири, три, две… в ефир сте.
Мегън пъхна треперещите си ръце под бедрата. Данте Камбъл погледна камерата и заприказва с обиграния звук и темп на водещите на утринни излъчвания, измежду които нейното беше с най-голям рейтинг.
– Всички знаем потресаващата история на Мегън Макдоналд. Момичето, щерка на полицейския шеф на Емерсън Бей, което беше отвлечено през лятото на две хиляди и шестнайсета. Една година по-късно Мегън издаде книгата си „ Изчезнала ”, роман от първо лице за нейното похищение и безстрашното ѝ бягство. – Данте Камбъл отмести взор от камерата и се усмихна на гостенката си. – Мегън, добре пристигнала в нашето предаване.
Мегън преглътна мъчно с пресъхналото си гърло, при което едвам не се задави.
– Благодаря.
– От повече от година цялата страна и изключително Емерсън Бей са в очакване да научат историята ти. Какво те въодушеви най-сетне да я споделиш с нас?
Откакто одобри поканата за това изявление, Мегън обмисляше с паника отговорите, които трябваше да даде. Не можеше да каже на великата Данте Камбъл истината – че написването на книгата е било най-лесният метод да облекчи тъгата на майка си и да си завоюва някакво персонално пространство. Работата по книгата накара майка ѝ – доведена до невроза от боязън и смут – да я остави на мира за няколко месеца.
– Просто в този момент пристигна моментът – сподели Мегън, спирайки се на тези отговори, които щяха най-добре да я спасят от несъразмерното внимание на медиите. – Трябваше да осмисля всичко, преди да опиша на хората за случилото се. Имах опцията да го направя и в този момент съм подготвена да показва историята си.
– Време да осмислиш случилото се и да се съвземеш, сигурна съм – вметна Данте Камбъл.
„ Разбира се “ – намерения си Мегън. Защото в последна сметка мина цяла година. Това време е задоволително човек да превъзмогне претърпяното. Естествено, след една цяла година тя трябваше да е същата като преди. Защото, в случай че Мегън не изглеждаше да се е възстановила и да е щастлива, Данте Камбъл – кралицата на утринните излъчвания – щеше да задълбае със зъби и нокти в детайлностите на контузията ѝ. „ Нека – мислеше си Мегън, – дано каже на феновете си какъв брой съм добре, по какъв начин съм се съвзела изцяло. “
– И това също, да – отговори Мегън.
– Сигурна съм, че с цел да се превъзмогне сходно нещо, би трябвало доста време и в прочут смисъл документирането на събитията в книгата е било тип терапия.
Мегън се въздържа да забели очи. Можеше да опише основаването на книгата по доста способи. Но несъмнено не би го нарекла терапия.
– Така е – усмихна се сдържано тя. Това беше новата ѝ усмивка – със стиснати устни, по-убедителна не успяваше да докара, толкоз друга от сияещата усмивка, която зърна преди няколко дни, до момента в който прелистваше годишника си от гимназията. Онази усмивка беше необятна, виждаха се равните ѝ, ослепително бели зъби и красиво извитите устни. Опита се, само че ѝ беше прекомерно мъчно да имитира необятна усмивка, тъй че се спря на новия вид. Събрани устни, с леко подвити нагоре крайчета. Привидно щастлива. Всички се връзваха.
– Какво да чакат хората, които ще прочетат книгата ти?
Мегън не беше напълно сигурна, защото беше написала единствено една част от нея – заслугата беше на психотерапевта ѝ, чието име се загатваше на корицата.
– Тя… разказва нощта, в която се случи това.
– Нощта, в която си била отвлечена – посочи Данте.
– Да. И двете седмици, които прекарах в плен. Много неща си мислех, до момента в който ме държаха срещу волята ми: къде се намирам, несполучливите ми опити да се измъкна. И най-после за нощта, когато избягах… от гората.
– Нощта на бягството ти.
Мегън се поколеба.
– Да. Книгата документира бягството ми. – Пак тънката усмивка. – И има цяла глава за господин Стайнмън.
Данте Камбъл също се усмихна. Гласът ѝ омекна.
– Мъжът, който те е разкрил на Шосе 57?
– Да. Той е воин за мен. И за татко ми също.
– Не се колебая. Говорихме с господин Стайнмън в шоуто малко след случая.
– Гледах предаването и се веселя, че той получи признанието, което заслужава. Той избави живота ми в онази нощ.
– Наистина. – Данте погледна записките си, след това се усмихна още веднъж. – Не е загадка, че цялата страна беше запленена от историята ти. Толкова хора желаят да научат по какъв начин си и какво ти следва. Ще намерят ли тези отговори в книгата? Някакви проекти за бъдещето?
Мегън издърпа ръката си отдолу под бедрото и я завъртя във въздуха, с цел да си помогне да измисли отговора.
– Пише много за случилото се след онази нощ, да.
– И с теб, и със фамилията ти?
– Да.
– И за продължаващото следствие?
– Доколкото съм осведомена с него, да.
– Много ли ти е тежко, като знаеш, че похитителят ти още е на независимост?
– Трудно е, само че знам, че полицията прави всичко по силите си да го открие. – Мегън си направи въображаема отметка да благодари на татко си за този отговор. Той ѝ го беше подсказал предходната вечер.
– Преди всичко това да се случи, си щяла да следваш в университета „ Дюк ”. Любопитна съм дали това още влиза в проектите ти?
Мегън потърка език по вътрешната страна на сухите си като шкурка устни.
– След случилото се си взех една година отмора. Канех се да стартира следването си тази есен, само че не се получи. Просто… не съумях да се провеждам в точния момент.
– Сигурно е мъчно да се върнеш към естественото ежедневие. Но доколкото разбрах, от университета са подготвени да те одобряват, когато прецениш, че си подготвена?
Мегън от дълго време към този момент не се чудеше, че хората толкоз се интересуват от отвличането ѝ и изпитват ненаситна жадност да чуят всяка злокобна детайлност от времето й в плен. А като прибавим и гневното им предпочитание да видят по какъв начин преодолява всичко и продължава напред, като че ли нищо не се е случило… Спря да се пита за какво го вършат, когато най-сетне разбра повода хората да мислят по този метод. Ако тя постъпеше в университета и продължеше живота си, всички, които любопитстваха, щяха да се успокоят. Нейното завръщане към нормалността щеше да бъде тяхното избавление от прегрешението. В противоположен случай можеха ли те, или Данте Камбъл да гълтам по този начин настървено смущаващите детайлности от отвличането й, в случай че тя още страдаше от претърпяната контузия? Ако животът ѝ беше унищожен, без вяра в миналото още веднъж да бъде както преди, техният интерес към историята ѝ ставаше недопустим. Не можеха да си разрешат да бъдат толкоз завладени от случилото се, в случай че краят не беше благополучен. Ако тя се справеше обаче, в случай че към този момент гледаше напред, изцелена посредством написването на тази книга, в случай че седнеше на студентската пейка като първокурсничка, в случай че постигнеше успехи… тогава можеха да ровят като червеи в плътта на злокобната история, а след това да избягат чисти и неопетнени.
Важно беше историята на Мегън Макдоналд да има благополучен край. Точка.
– Да – сподели тя най-после. – От „ Дюк ” ми предложиха много разновидности за идващия учебен срок и даже за идната година.
Данте Камбъл още веднъж се усмихна размекната.
– Е, знам, че си претърпяла доста и си ентусиазъм за оживелите от похищение на всички места по света. И имам вяра, че тази книга ще им послужи като лъч вяра. Би ли ни гостувала още веднъж, с цел да поговорим още? Да ни разкажеш какво ти се е случило в това време?
– Разбира се. – Тънката усмивка.
– Мегън Макдоналд. Успех!
– Благодаря.
Госпожица Камбъл повтори къде се продава „ Изчезнала ”, след това завърши изявлението и започнаха рекламите, а в студиото в тъмната зона зад камерите още веднъж гръмна шумотевица от гласове.
– Справи се доста добре – сподели Данте Камбъл.
– Изобщо не попитахте за Никол.
– Не остана време, миличка. Забавихме се. Но ще качим линка за нея на уеб страницата си.
И с тези думи Данте Камбъл стана, потупа леко Мегън по рамото и се отдалечи. Мегън кимна, останала сама на мястото си. Беше й ясно, че днешното изявление можеше да включва единствено хубави детайлности. Вдъхновяващи елементи. Героичното бягство и светлото бъдеще, и девойките, на които книгата можеше да помогне сигурно. Интервюто тази заран беше за трагичната история на Мегън Макдоналд и трябваше да приключи с оптимизъм. Не можеше да включва и грозните обстоятелства, които съпътстваха това лято. Особено обвързваните с Никол.
Никол Къти беше изчезнала. Историята на Никол Къти нямаше щастлива развръзка.
представя
ПОХИТЕНОТО МОМИЧЕ
от
Чарли Донли
Обем: 384 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2337-3
Превод: Дори Габровска
Две девойки са похитени в една и съща нощ. Само едното ще се завърне у дома…
Очаквайте на 18 юни!
За създателя
Чарли Донли е създател на осем романа, които попадат в американските ранглисти за най-продавани книги. Характерни за стила му са динамичността и непредвидимите сюжети. Наричат го дръзновен нов публицист, който е на път да се трансформира в едно от огромните имена в света на съспенса (Publishers Weekly). На българските читатели е прочут с романа „ Двайсет години по-късно “.
За книгата
Мегън и Никол, които се любуват на последното си лято в Емерсън Бей преди колежа, изчезват по време на плажно празненство. След две седмици в плен в бункер в гората Мегън като по знамение съумява да избяга. Но не и Никол.
Момичето, което е щерка на полицейския шеф и чието бъдеще е изглеждало многообещаващо, към този момент не е същото, само че се пробва да продължи напред. Една година по-късно Мегън разказва преживения смут в книга, която я трансформира в звезда. Вниманието на всички е приковано върху нейната щастлива развръзка, до момента в който ползата към ориста на Никол от ден на ден избледнява. Но не и за Ливия – нейната по-голяма сестра и специализант по правосъдна медицина, която чака всеки идващ мъртвец да е на Никол. В моргата обаче донасят тялото на млад мъж, който изненадващо се оказва обвързван със сестра й. За да научи повече за нощта на отвличането, Ливия се обръща за помощ към Мегън. Проблясъци от мемоари насочват към нещо злокобно и чудовищно, нещо толкоз извънредно, че разсъдъкът отхвърля да го одобри. Но дали ще доближат до истината в точния момент, с цел да разобличат похитителя, преди да е лишил следващия почтен живот?
Откъс
Мегън Макдоналд седеше с обтегнат тил и без да мига, а Данте Камбъл преглеждаше бележките за изявлението, до момента в който гримьорката нанасяше пудра на носа ѝ с огромна четка. Наоколо цареше нормалната блъсканица, в която продуцентите даваха нареждания, коригираха осветлението и съобщаваха на всеослушание какъв брой време остава до края на рекламната пауза. Беше разкършила плещи и си бе поела няколко пъти надълбоко въздух, само че това не бе помогнало – в противен случай: възелът в трапецовидния мускул, който започваше да образува крампи, беше станал още по-болезнен. Мегън се стресна и потрепна за момент, когато друга гримьорка докосна бузата ѝ с четка.
– Извинявай, миличка. Много лъщиш. Затвори очи.
Мегън затвори очи, а дамата прекара четката по лицето ѝ. Някакъв глас в тъмното, зад телевизионните камери, стартира да отброява оставащите секунди. Устата ѝ пресъхна и ръцете ѝ очевидно се разтрепериха. Гримьорите изчезнаха и внезапно Мегън остана сама, седнала под ярките прожектори против Данте Камбъл.
– Пет, четири, три, две… в ефир сте.
Мегън пъхна треперещите си ръце под бедрата. Данте Камбъл погледна камерата и заприказва с обиграния звук и темп на водещите на утринни излъчвания, измежду които нейното беше с най-голям рейтинг.
– Всички знаем потресаващата история на Мегън Макдоналд. Момичето, щерка на полицейския шеф на Емерсън Бей, което беше отвлечено през лятото на две хиляди и шестнайсета. Една година по-късно Мегън издаде книгата си „ Изчезнала ”, роман от първо лице за нейното похищение и безстрашното ѝ бягство. – Данте Камбъл отмести взор от камерата и се усмихна на гостенката си. – Мегън, добре пристигнала в нашето предаване.
Мегън преглътна мъчно с пресъхналото си гърло, при което едвам не се задави.
– Благодаря.
– От повече от година цялата страна и изключително Емерсън Бей са в очакване да научат историята ти. Какво те въодушеви най-сетне да я споделиш с нас?
Откакто одобри поканата за това изявление, Мегън обмисляше с паника отговорите, които трябваше да даде. Не можеше да каже на великата Данте Камбъл истината – че написването на книгата е било най-лесният метод да облекчи тъгата на майка си и да си завоюва някакво персонално пространство. Работата по книгата накара майка ѝ – доведена до невроза от боязън и смут – да я остави на мира за няколко месеца.
– Просто в този момент пристигна моментът – сподели Мегън, спирайки се на тези отговори, които щяха най-добре да я спасят от несъразмерното внимание на медиите. – Трябваше да осмисля всичко, преди да опиша на хората за случилото се. Имах опцията да го направя и в този момент съм подготвена да показва историята си.
– Време да осмислиш случилото се и да се съвземеш, сигурна съм – вметна Данте Камбъл.
„ Разбира се “ – намерения си Мегън. Защото в последна сметка мина цяла година. Това време е задоволително човек да превъзмогне претърпяното. Естествено, след една цяла година тя трябваше да е същата като преди. Защото, в случай че Мегън не изглеждаше да се е възстановила и да е щастлива, Данте Камбъл – кралицата на утринните излъчвания – щеше да задълбае със зъби и нокти в детайлностите на контузията ѝ. „ Нека – мислеше си Мегън, – дано каже на феновете си какъв брой съм добре, по какъв начин съм се съвзела изцяло. “
– И това също, да – отговори Мегън.
– Сигурна съм, че с цел да се превъзмогне сходно нещо, би трябвало доста време и в прочут смисъл документирането на събитията в книгата е било тип терапия.
Мегън се въздържа да забели очи. Можеше да опише основаването на книгата по доста способи. Но несъмнено не би го нарекла терапия.
– Така е – усмихна се сдържано тя. Това беше новата ѝ усмивка – със стиснати устни, по-убедителна не успяваше да докара, толкоз друга от сияещата усмивка, която зърна преди няколко дни, до момента в който прелистваше годишника си от гимназията. Онази усмивка беше необятна, виждаха се равните ѝ, ослепително бели зъби и красиво извитите устни. Опита се, само че ѝ беше прекомерно мъчно да имитира необятна усмивка, тъй че се спря на новия вид. Събрани устни, с леко подвити нагоре крайчета. Привидно щастлива. Всички се връзваха.
– Какво да чакат хората, които ще прочетат книгата ти?
Мегън не беше напълно сигурна, защото беше написала единствено една част от нея – заслугата беше на психотерапевта ѝ, чието име се загатваше на корицата.
– Тя… разказва нощта, в която се случи това.
– Нощта, в която си била отвлечена – посочи Данте.
– Да. И двете седмици, които прекарах в плен. Много неща си мислех, до момента в който ме държаха срещу волята ми: къде се намирам, несполучливите ми опити да се измъкна. И най-после за нощта, когато избягах… от гората.
– Нощта на бягството ти.
Мегън се поколеба.
– Да. Книгата документира бягството ми. – Пак тънката усмивка. – И има цяла глава за господин Стайнмън.
Данте Камбъл също се усмихна. Гласът ѝ омекна.
– Мъжът, който те е разкрил на Шосе 57?
– Да. Той е воин за мен. И за татко ми също.
– Не се колебая. Говорихме с господин Стайнмън в шоуто малко след случая.
– Гледах предаването и се веселя, че той получи признанието, което заслужава. Той избави живота ми в онази нощ.
– Наистина. – Данте погледна записките си, след това се усмихна още веднъж. – Не е загадка, че цялата страна беше запленена от историята ти. Толкова хора желаят да научат по какъв начин си и какво ти следва. Ще намерят ли тези отговори в книгата? Някакви проекти за бъдещето?
Мегън издърпа ръката си отдолу под бедрото и я завъртя във въздуха, с цел да си помогне да измисли отговора.
– Пише много за случилото се след онази нощ, да.
– И с теб, и със фамилията ти?
– Да.
– И за продължаващото следствие?
– Доколкото съм осведомена с него, да.
– Много ли ти е тежко, като знаеш, че похитителят ти още е на независимост?
– Трудно е, само че знам, че полицията прави всичко по силите си да го открие. – Мегън си направи въображаема отметка да благодари на татко си за този отговор. Той ѝ го беше подсказал предходната вечер.
– Преди всичко това да се случи, си щяла да следваш в университета „ Дюк ”. Любопитна съм дали това още влиза в проектите ти?
Мегън потърка език по вътрешната страна на сухите си като шкурка устни.
– След случилото се си взех една година отмора. Канех се да стартира следването си тази есен, само че не се получи. Просто… не съумях да се провеждам в точния момент.
– Сигурно е мъчно да се върнеш към естественото ежедневие. Но доколкото разбрах, от университета са подготвени да те одобряват, когато прецениш, че си подготвена?
Мегън от дълго време към този момент не се чудеше, че хората толкоз се интересуват от отвличането ѝ и изпитват ненаситна жадност да чуят всяка злокобна детайлност от времето й в плен. А като прибавим и гневното им предпочитание да видят по какъв начин преодолява всичко и продължава напред, като че ли нищо не се е случило… Спря да се пита за какво го вършат, когато най-сетне разбра повода хората да мислят по този метод. Ако тя постъпеше в университета и продължеше живота си, всички, които любопитстваха, щяха да се успокоят. Нейното завръщане към нормалността щеше да бъде тяхното избавление от прегрешението. В противоположен случай можеха ли те, или Данте Камбъл да гълтам по този начин настървено смущаващите детайлности от отвличането й, в случай че тя още страдаше от претърпяната контузия? Ако животът ѝ беше унищожен, без вяра в миналото още веднъж да бъде както преди, техният интерес към историята ѝ ставаше недопустим. Не можеха да си разрешат да бъдат толкоз завладени от случилото се, в случай че краят не беше благополучен. Ако тя се справеше обаче, в случай че към този момент гледаше напред, изцелена посредством написването на тази книга, в случай че седнеше на студентската пейка като първокурсничка, в случай че постигнеше успехи… тогава можеха да ровят като червеи в плътта на злокобната история, а след това да избягат чисти и неопетнени.
Важно беше историята на Мегън Макдоналд да има благополучен край. Точка.
– Да – сподели тя най-после. – От „ Дюк ” ми предложиха много разновидности за идващия учебен срок и даже за идната година.
Данте Камбъл още веднъж се усмихна размекната.
– Е, знам, че си претърпяла доста и си ентусиазъм за оживелите от похищение на всички места по света. И имам вяра, че тази книга ще им послужи като лъч вяра. Би ли ни гостувала още веднъж, с цел да поговорим още? Да ни разкажеш какво ти се е случило в това време?
– Разбира се. – Тънката усмивка.
– Мегън Макдоналд. Успех!
– Благодаря.
Госпожица Камбъл повтори къде се продава „ Изчезнала ”, след това завърши изявлението и започнаха рекламите, а в студиото в тъмната зона зад камерите още веднъж гръмна шумотевица от гласове.
– Справи се доста добре – сподели Данте Камбъл.
– Изобщо не попитахте за Никол.
– Не остана време, миличка. Забавихме се. Но ще качим линка за нея на уеб страницата си.
И с тези думи Данте Камбъл стана, потупа леко Мегън по рамото и се отдалечи. Мегън кимна, останала сама на мястото си. Беше й ясно, че днешното изявление можеше да включва единствено хубави детайлности. Вдъхновяващи елементи. Героичното бягство и светлото бъдеще, и девойките, на които книгата можеше да помогне сигурно. Интервюто тази заран беше за трагичната история на Мегън Макдоналд и трябваше да приключи с оптимизъм. Не можеше да включва и грозните обстоятелства, които съпътстваха това лято. Особено обвързваните с Никол.
Никол Къти беше изчезнала. Историята на Никол Къти нямаше щастлива развръзка.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ