Из статията Нашата интелигенция“ на един от най-изтъкнатите български литературни

Из публикацията „ Нашата интелигенция “ на един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на XX век Боян Пенев (1882 ~ 1927).

(Портрет на Боян Пенев от Цено Тодоров, 1919 г.)

Нашата интелигенция (Фрагменти), 1924 година

1.

Не се е още оформила и няма история. Условията, при които се основава, не са забележителни. На всяка стъпка би трябвало да се бори с спънки. Ако един ден закрепне и стане действителна мощ, тя ще позволи своите задания и - не се колебая - ще извърши същински героизъм в духовния живот на тая страна. Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато желаяме да осезаем някаква строга яснота, всичко рухва в аморфност. Може би още дълго ще чакаме, до момента в който из хаоса се роди това, което с право ще назовем българска интелигенция. Днес с това име значиме тая аморфност и тоя безпорядък: материалът, който занапред ще получи собствен облик.

Най-голямата спънка за нейното битие и развиване, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите прекомерно повърхностни просветителни желания, с равнодушието си към всяка духовна демонстрация нашата среда, която обича от време на време да приказва реторично за нравствен напредък, в действителност се прекланя единствено пред материалното богатство - пред него единствено благоговее. В други богатства тя не има вяра и не желае да ги дири. С българската просвета не е в никакво прикосновение - и не науката ни е отговорна за това - българското изкуство я интересува толкоз, колкото и изкуството на някое напълно далечно племе, около българската книга минава напълно равнодушно - нашият публицист би бил разчувстван, в случай че най-малко с един благоразположен взор бъде удостоено делото на неговото ентусиазъм.

Ние всички живеем тук като непознати един на различен. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде надалеч имаме своя татковина. А тук сякаш нищо не ни принуждава да живеем с една обща цел и да мислим за тая татковина: всички я имаме в себе си, уверени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние въобще не обичаме да копнеем: знаем какво желаеме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го реализираме. Само да прибегнем до тия средства. Едни се двоумят, други самоуверено вървят из своя срамен път. Едни потеглиха през вчерашния ден, други ще тръгнат на следващия ден - и ненужно е да се стесняват: тук няма ни рецензия, ни отвращение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат през днешния ден. Ще ти подадат ръка, каквото и да си направил. Българинът не е кадърен да реагира и недоволства. Политически се освободихме, само че краят на духовното иго още не се вижда. Второто иго е доста по-страшно от политическото. От него никоя външна мощ не ще ни освободи - ние сами би трябвало да се освободим, сами за себе си да станем велика мощ. Но де са напъните? А преди тях би трябвало да пристигна съзнанието; след съзнанието - единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен блян тук мъчително се реализира единение и единодушие. Само стадното самолюбие, политическата завист и отмъстителният абсолютизъм, единствено съмнителните цели и тъмните домогвания основават у нас по-дълбоки връзки и дружност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието - само че не и креативния темп на една хармонична групова воля.

В твърдата почва на тия добродетели е посято семето на българската интелигенция:

В пустыне чахлой и скупой,
На почве зноем раскаленной...

Един ден то ще поникне и ще даде плод. Боя се да не бъде токсичен тоя плод.

Но - да имаме вяра. Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява основателите на българската просвета. „ А тъй като то е бъдеще, написа един от тях, то е дивно, само че и горест ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото нагорнище над сегашното. ” Да имаме вяра и да се надяваме.

Ако през днешния ден нямаме сила да се борим с хиляди спънки, дано най-малко се издигнем до убеждението, че е належащо да създадем своя просвета. Нека най-малко съзнаем тия спънки. Средата е по-силна от това нищожно ядро, което желае да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една огромна част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените ползи не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно битие, не помнят тогавашните си юношески пориви; качествата им, в случай че са ги имали, заглъхват неусетно. Така те сами стават спънка на това, за което в миналото са се борили. Това е делничната покруса на интелигенцията - по-страшна от всяка шумна и стремглава злополука.

Провинцията е елементарната конюнктура на тая тиха покруса. Трябва да имаш извънредно схващане и стоманена воля, с цел да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на нравствен живот - София. Всичко се стреми тук. Не толкоз за културата - каква е културата на София! Не с цел да основава, а с цел да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкоз години ние не успяхме да създадем различен, въпреки и по-малък, нравствен център. Никой не поставя грижи за това - нито страна, нито общество.

Тъй че, през днешния ден за през днешния ден, остават да управляват духовното развиване по-силните, по-устойчивите характери - тия, които имат схващане и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво би трябвало да бъдат - и се отнасят сериозно към българската реалност - отнасят се освен това не с пасивна, а с дейна рецензия. Ако има мъченици в тоя пропуснат и ням край, това са те - които дават всичко и не получават нищо - самообречените на премеждия и жертви - задоволително горди, с цел да не приказват за тъгата си и да не чакат самопризнание.

2.

По своя състав интелигенцията ни е прекомерно разнородна: мъчително би могла да се слее в цялостна социална мощ и да насочи силата си и умствените си способности в една посока, в реализиране на един общ блян. В нейната среда се сблъскват най-противоречиви ползи, желания и усети, най-разнообразни схващания и склонности. Особено обилни са етнографичните разлики: тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония, от балканската област - а това са все разнообразни темпераменти, разнообразни качества и предразположения. Не е дребна без подозрение разликата сред психическите видове, що показват нашите области - разлика, която доста добре може да се следи в политическата ни история, в литературата, в икономическите връзки - въобще в целия ни нравствен и веществен обичай. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия не единствено показват принадлежност към известно място, само че и загатват за особени душевни качества, за обособени характерности. Силно акцентират разликата по състав и тия, които дълги години са прекарали по чужбина и съвсем са се откъснали от българската традиция. И те са носители на обособена душeвност.

После: самият поврат в политическата ни история, внезапният преход от рабски към самостоятелен живот усилва още повече тая разнородност. Едни се каляват в публични и политически битки преди Освобождението - новият живот ги заварва с завършени към този момент идеали; а други - занапред след Освобождението, при изменени условия и връзки. Интересно е, че някои от тези, които в ранни млади години, при изискванията на робството, стартират патриотическата си активност, претърпяват по-късно странна еволюция: от революционери се трансформират в реакционери, от борци за демократични идеали - в последователи на напълно консервативна и ретроградна политика. От предходния им идеализъм не остава ни диря. Такъв е казусът да вземем за пример със Стамболова, близкия другар на Ботева.

Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задания и цели в нейната среда, не би трябвало да забравяме и различен един значим факт: множеството от тия, що я сформират, са получили обучение в разнообразни страни и учебни заведения. И несъмнено, до известна степен от тия задгранични школи се обуславят огромните разлики в домогванията на лицата, в техните способи за работа, даже в връзките им към народ и общество. Съвсем друго би било, в случай че нашите младежи бяха ученици на една домашна школа, както бива това в страни, които са основали по-висока национална, самобитна просвета. Само в такива страни може да се приказва за единение в просветителните цели и за обща посока на груповата сила. У нас е напълно друго: едни добиват обучение във Франция, други - в Германия, трети в Русия. И освен в тия три страни. А каква грамадна разлика има сред френските и немските или сред съветските и френски учебни заведения, това знае всеки, който е имал случай, въпреки и незадълбочено, да следи едните и другите. То са разлики освен на способи и схващания, само че и на мирогледи.

Можем да ги осезаем във всички области на българското творчество. Например в науката и литературата: тия, които имат за пример съветската мисъл, демонстрират особена податливост към публицистичен жанр, към разглеждане на въпроси от честен и публичен темперамент, към многословно, безпределно полемизиране. Немските ученици клонят повече към системата, методата; в крайните си форми техният блян се показва в нещо изсъхнало, отвлечено, педантично. За развиването на нашата просвета най-вече са съдействали, без подозрение, немските ученици: със своите добросъвестни изучвания и с методичния си труд. Повлияните от френската просвета обичат да засягат незадълбочено голям брой въпроси и от време на време с прелест се стараят да прикрият незадоволителната си подготовка. Имат прекомерна уязвимост към леката фраза и ефектния откъс, към огромните имена и непознатите думи. Те са нормално, които се фрапират, депримират, говорят за браншове, сочат еклатантни образци и накрай - дегутират... За тях българското все не е тъкмо това, което желаят да кажат! Самата им надута словосъчетание към този момент демонстрира, че френската просвета, с най-хубавите си мостри, им е останала непозната. Не вглъбяване във френската душа, а единствено външно, незадълбочено заимствуване. Когато желаят да бъдат нравоучителни и авторитетни, никого не убеждават; духовитостите им не могат да победят българската неучтивост, на която те сами не са чужди; афористичният им жанр е непоносим.

Различията се долавят даже в държането, във външните връзки.

Руските ученици са по-прости в обноските си; присъща е за тях оная откровеност, която елементарно минава в непредвидена и нежелана фамилиарност и фамилиарност. За тях това е симптом на либерализъм и искреност. Отличава ги това, което те сами наричат безалаберност. Към външността нормално са небрежни. Естетиката на връзките не ги занимава. Формата не е значима - съдържанието; не наличието, а идеята; не концепцията, а догмата! Няма за тях утешение, до момента в който не намерят тази идея и не я превърнат в доктрина. Разговорът би трябвало да има умозаключение, разногласието без друго би трябвало да бъде решен, обособените разпенени потоци би трябвало да се слеят в шума на общото течение. А там всичко е ясно, и въпросът за съществуването на Бога, и устройството на битието, и за смисъла на живота, за единствения приемлив светоглед и за преустройството на целия свят - освен на отечеството.

Немският ученик сякаш постоянно има пред себе си един образец, един съвършен пример - и нему се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си даже. Има нещо от външността на някой благообразен Schulmeister; доста значим, доста сериозен - всичко е устремено във вътрешността. Дълго време не може да се пробуди от своя метафизичен сън, с цел да тимове очите си за външното. Поставете единствено въпроса; той незабавно ще го прегледа от една страна; по-късно неговата мудна предвидливост ще открие друга страна - и като обособен параграф в системата на неговите мисли ще последва едно ново разглеждане; пауза; ново досещане - нов параграф. И по този начин може да продължава безспир. Докато те обземе безкрайна скука. От другите, които не вървят по неговия път, в никакъв случай не е удовлетворен: все му се коства, че приказват и пишат незадълбочено, спорно, не са задоволително дълбоки и изчерпателни. Той инак би го споделил, инак би го написал; подготвен е да изтъкне грешките на непознатите съждения и да поправи изучванията им. Непоколебим в мисълта си, уви, той и не вижда, че съвсем в никакъв случай няма тематика, че множеството случаи преглежда прегледаното към този момент, написа и приказва по повод на тематика, заложена и разисквана от други. Нищо - той си остава все същият: не трепва ни един нерв, ни едно съмнение го не сепва - все по този начин е значим, самонадеян, а когато желае да прояви характер: благоразположен и прочувствен. Не се борете с неговата придирчивост: не можете разруши коравите зидове на неговата диалектика. При това той е обезверен от вас. Приемете го така, както е даден: жив живописен облик, повсеместен и приключен - да го измененията, то е все едно да унищожите един естетически резултат.

Френският ученик, като съветския, се отличава с словоохотливост - само че от напълно различен темперамент. Той знае разпоредбите на изисканите връзки, отдаден е в тайната на френския bоп tоп. Знае цената на личната си усмивка и държи на нейната своевременност и приложимост. Готов е от време на време да плени другите с една фраза - само че щом я повтори, изчезва всичкият й сексапил. Вниманието му прекомерно постоянно е погълнато от външния свят, от неговите типове, даже от неговите пози. Да го назовем грациозен, би било прекомерно: тая линия не е присъща на българина. Но той желае безусловно и се старае да бъде грациозен - и е удовлетворен, в случай че това му старание бъде най-накрая видяно.

От разликата в школите зависи до известна степен и разликата в специалностите, а също и в заслугите. Споменах, че за развиването на нашата просвета изключително значение имат школувалите в Германия. Педантични са фактически, мисълта им е тежка, затворена във форми, мъчни за превъзмогване - само че нейната пълнота не може да се отхвърли. Питомците на френските и съветски школи са се показали до момента повече в политическия и публичен живот. Само че до момента в който едните остават политици в по-ограничен смисъл и положителни познавачи на политическата доктрина и процедура, за другите, проникнати от съветската социална традиция, особена значимост има моралната страна на политическите връзки. Една несъмнена заслуга на съветските ученици е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на учебните заведения: сред тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха прекомерно мощно въздействие върху нашата школска юноша и върху системата на българското обучение.

Отбелязаната разнородност се усилва още и от това, че около тия ученици на разнообразни школи срещаме и доморасли носители на просвета - изключително през първите две десетилетия на свободния ни живот - самоуци, които със странна храброст и самонадеяност работят в региона на българската просвета, занимават се с история, география, езикознание - и навсякъде се демонстрират като дилетанти, - пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката доверчивост и неопитност на дилетанта. Тоя вид и до ден-днешен не е липсващ. Но вместо да развие симпатичните си качества, той усъвършенствува единствено противните. По-рано беше по-добросъвестен, по-скромен. Днес е високомерен - един полуинтелигентен фанатик. По-малко злосторен щеше да бъде за делото на българската просвета, в случай че беше напълно некултурен. Пуст и самолюбив, той черпи знанията си от инцидентни книги и дири мотив да ги каже, до момента в който не ги е забравил; убеден е, че може да заблуди другите с громките си изречения, на които самичък не схваща смисъла добре, написа за огромните въпроси на времето, цени авторитетно най-новите литературни течения - и на всеки ред, във всяка дума демонстрира своето вироглаво незнание. Той знае, че тук надали ще го забележи някой, надали ще се реши някой да го изобличи: духовната леност на българския четец, отчуждеността на интелигенцията от по-сложните проблеми на културата е почвата, върху която съумява да вирее. Не е ли безрезултатен труд да се води война с него? Не му ли отдаваме несправедливо значение даже като означаваме от време на време съществуването му? Прахът на времето, по-жесток и от най-безпощадната рецензия, ще заличи неговите следи. А това, което е съумял да увлече със себе си, коства ми се, то не е най-надеждното и най-способното. Може би е най-лекомисленото. И кой знае дали съумява да увлече. Всъщност ползата към него не отива по-далеч от празното любознание. Guarda е раssа.

* Из публикацията „ Нашата интелигенция “ на Боян Пенев, в. „ Златорог “, 1924 година
Източник: 
Портрет на Боян Пенев от Цено Тодоров, 1919 година, bg.wikipedia.org