Четири истории на фотографа Иво Хаджимишев
Иво Хаджимишев е роден през 1950 година в София. Баща му Михаил е режисьор, а майка му Ани – художник сценограф в Софийската национална опера.
Първите стъпки в региона на фотографията прави в Двореца на пионерите в София, а по-късно – на професионални начала в Държавния фотоархив към " Българска снимка ". На 19 години получава дипломата „ Художник фотограф “ от Министерството на културата. Специализира снимка в Bournemouth and Pool College of Arts на разноските на татко си. Последвалите интернационалните изложения на Иво Хаджимишев по това време са финансирани напълно от хонорарите на татко му.
До 2000 година се занимава с дейна фотожурналистика в изданията „ София нюз “, „ Поглед “ и списание „ Отечество “. Сътрудничи на организациите Ройтерс и Асошиейтед прес. Съосновател на списание „ Сега “. В края на журналистическата си активност за малко минава на работа и в едноименния вестник. През последните две десетилетия провежда най-вече тематични изложения и сформира книги, които в множеството случаи показват историята и културното наследството на България.
----------------
1. Моят ментор Петър Увалиев
Придружавах татко си оперния режисьор Михаил Хаджимишев, който трябваше да възвърне постановката си на „ Евгений Онегин “ от летния интернационален фестивал (сезон 1968 година) в персоналното имение на семейство Кристи в Глайдеборн фестивал опера (Съсекс, Южна Англия) – този път с локални артисти, както и да организира тримесечен курс със студенти в Лондонския оперен център към „ Ковънт гардън “.
По време на тримесечния ни престой там се срещнахме с доста познати на татко ми от младежките му години, прекарани най-вече в тази страна. Най-близкият другар на татко ми от предвоенна България бе Петър Увалиев. Тогава той бе на върха на славата след международния успех на продуцирания от него филм „ Фотоувеличение “.
Петър Увалиев бе чаровен човек, който бързо и незабелязано се трансформира в мой пожизнен наставник. Още тогава нашите срещи - да ги нарека „ монолозите на Петьо “ - продължаваха от време на време сред осем и дванайсет часа. Той ми говореше за спектакъл, кино, музика, изобразително изкуство, литература – за свои съвременници в Англия, с доста от които работеше и познаваше персонално. Но в хода на тези монолози той непрекъснато се пренасяше в довоенна България. Обрисуваше с замайване и невероятни детайлности облици от духовния и интелектуален хайлайф от изгубената си Родина. Може би по тази причина – неизлечимо болен от носталгия, още тогава той ми внуши в никакъв случай да не си помислям да емигрирам – без значение къде. Поне това съм извършил.
В един от тези диалози той описа за злополучно завършилия му първи брак с журналистката Ивайла Вълкова. На нея не ѝ е било позволено да замине с него, когато е бил изпратен на дипломатическа работа в българската легация в Лондон през1947 година.
Веднага откакто се завърнах в България, едвам 19-годишен, с цялата си доверчивост и младежко безсрамие отидох в редакцията на вестник „ София нюз “, с цел да желая пояснение от Ивайла Вълкова по какъв начин е могла да се раздели с такъв човек. Редакцията се обитаваше в един апартамент на площад Народно заседание. Тя имаше същото мощно омагьосване и разсъдък като Петър Увалиев. Впуснахме се в дълъг диалог, като че ли се познаваме от детските си години. Този разговор и другарство с Ивайла продължи дълго, бих споделил пожизнено…
На нея дължа голяма признателност за това, че безусловно ме отгледа като свое дете и ми оказа помощ да проходя в специалността устойчиво и решително отвън наложените на времето шаблони. Без нейните познания, които не спотайваше за себе си, и гений (може би завещан от татко й - огромния български публицист издател на вестник „ Пладне “ – инженер Георги Вълков), както и въвеждането ми в нейния кръг от сътрудници, моето подсилване като експерт не би било допустимо. Двамата, разграничени от жестокото време, в което са живели Ивайла Вълкова и Петър Увалиев, дълги години следиха, направляваха и коригираха професионалните ми прояви и държание.
2. Как работеше Николай Хайтов
Предстоеше превеждането и издаването на британски език на книгата „ Диви разкази “.
Инициативата бе на един млад англичанин българист – Майкъл Холман, който без финансиране бе започнал превода просто тъй като разказите в нея му харесваха. Дойде в България, за да направи информации с създателя на книгата, основно за уточняване на имената на предметите от нашия обичай към еквивалента им в британския език. В това доста помагаше брачната половинка на Николай Жени Божилова – превъзходен преводач от и на британски. По време на тези работни срещи се роди концепцията да направя една галерия за Родопите, която да съпътства възможното показване на книгата в Англия.
На публицистичната кола на списание " Родопи " се натоварихме: авторът - на предната седалка, преводачът Майкъл Холман откъм гърба, дружно с журналиста и публицист Владо Арденски - също родопчанин, и по средата моя благосклонност. За първи път видях по какъв начин Николай Хайтов работи „ на терен “ и какво е отношението към него и Арденски в родопските села.
Видях по какъв начин той работи на място, въоръжен с съвременен за времето си най-малко 10-килограмов репортерски касетофон – уединено с някой възрастен човек или заобиколен от жителите на към момента необезлюдените дребни селца и махали. Боях се да се приближа до тях, с цел да не наруша с фотоапарата си това общение. Мнозина още се опасяваха да бъдат фотографирани. Току-що бе приключило насилственото преименуване на нашите братя българомохамедани. Когато колата ни биваше забелязвана отдалеко, упътила се към се тяхното село, хората се изпокриваха и заключваха в домовете си. Ние пристигахме на празния мегдан - останали задълго сами, до момента в който те провождаха някое дете, с цел да разбере какви сме. Едва по-късно хората – към този момент спокойни, въпреки и страхливо, идваха към нас. Когато по-възрастните разпознаваха Николай Хайтов и Владо Арденски, доверието последователно се възстановяваше.
Веднъж Николай замоли заобиколилите го млади девойки да му запеят ария. Настъпи тишина, те сякаш се затвориха за малко в себе си. А след това, надделели своя срам, тихо запяха…
От такива облици се роди замислената галерия, която бе показана паралелно с издаването на книгата първо в Кралската географска асоциация в Лондон.
3. Има ли българи в Мадагаскар?
Завръщайки се от огромен интернационален църковен конгрес, старозагорският митрополит Панкратий донесе новина, че негов събрат от Мадагаскар му разказал една история, която повече звучала като легенда за “българи, които в края на ХIV – началото на ХV век забегнали от османците в Прованс, а в края на XIX век, когато Франция колонизирала остров Мадагаскар, се заселили там, с цел да дирят по-добър живот “.
Това е откъс от списание „ Отечество “, брой 23 /1978 година от пътеписа на нашия обичан основен редактор – писателя Серафим Северняк, чийто сателит в последвалата история бях аз в качеството си на фоторепортер на изданието. Това, което той спести на читателите тогава, беше, че мълвата продължаваше: „ един от тези заселници се бил провъзгласил за крал на Мадагаскар в продължение единствено на два дни “…
Вече на място се разбра, че легендата е на половина вярна – имало е подобен случай на шарлатанин държател, само че той не бил българин. Привечер в град Маджунга ни настаниха в единствения хотел – всяка стая излизаше непосредствено на улицата и се затваряше с решетка като старите дюкяни в България, а на отсрещната страна се намираше ресторантът с две пространства. Въведоха ни в първото - „ мястото за чужденци “- то беше празно. Прехвърлихме се в другото помещение - за локалните хора, което кипеше от живот, с вярата да ни разрешат да се присъединим към тях. В средата сред масите забелязах очевидния притежател – възрастен, само че в силите си възнисък човек, цялостен, с блестяща гъста черна коса, който държеше димяща лула в ръката си.
Първата ми работа беше да го поканя да изпушим дружно по една лула с тютюн, който идва от Балканите - SOBRANIE. Той одобри поканата, усмихна се и сподели, че историята на тази примес от ароматни тютюни му е от дълго време известна… Разбра се, че е изселник от началото на ХХ век от Кефалония – Гърция. Почти незабавно Серафим попита нашия хазаин дали е чувал и за българи преселници по тези места. Базил сподели, че желае да ни покаже нещо на следващия ден - на свежа глава.
И по този начин на другия ден, към този момент в компанията и на хлебаря Демостен (важен очевидец на събитието) Базил донесе старите фамилни фотоси и заразказва: През 1886 година пристигнал преселникът от Беломорска Тракия Никола Псалтов. По късно той е бил последван от братята си Димитър и Иван. Никола първи се оженил за локално момиче - Ралисула - жена от остарял, състоятелен малгашки жанр. След време щерка им Олга се задомила за тракиеца Ангел Константинов – заселил се в Мадагаскар след Първата международна война. Именно Ангел е донесъл торбичката с тютюневото семе, от което са се появили по-късно и първите тютюневи плантации в Мадагаскар. А дъщерята на Олга Псалтова и Ангел Константинов - Ивана, става брачна половинка на нашия хазаин Базил, който от своя страна ни сподели старите фамилни снимки… и описа тази история.
Ето за какво хлебарят Демостен умно отсъди: “Всички гърци от Македония и Тракия приказват български, господине… “
4. На Втория фронт
През зимата на 2006 г. можах да осъществя една своя остаряла фантазия - да посетя местата на историческия десант от Втората международна война от Операция " Оверлорд 1944 ". Подготвях се за това малко пътешестване в дните сред Коледа и Нова година. Надявах се там да бъде пусто, мокро и самотно, без тълпи от туристи. Нормандия – местата на десанта през Втората международна война.
Вечерта преди отпътуването бях на вечеря в дома на Джон Байърли, който по това време бе посланик на Съединени американски щати в България. В края на вечерта на вратата той съвсем рутинно ме запита какво ще върша по празниците. Казах, че рано сутринта на идващия ден пътувам към Нормандия. Той ме погледна право в очите и ме замоли да изчакам малко. Качи се на втория етаж на къщата и се върна с една книга. На корицата имаше полицейска снимка на млад пандизчия, който гледаше ужасно. Джон Байърли постави в ръцете ми книгата и ме помоли да я взема в Нормандия.
Това беше роман на неговия татко Джоузеф (Джо) Байърли – доброволец в парашутна групировка през Втората международна война. Базиран в Англия месеци преди десанта, той има два поредни сполучливи нощни скока в окупирана Франция пренасяйки кюлчета злато за Съпротивата. Той е от първата група парашутисти, спуснати в ранните часове преди началото на десанта надълбоко оттатък отбранителната линия на германците. Попаднал в плен, прави два несполучливи опита за бягство. Вторият приключва с изтезания и дълъг престой в килиите на Гестапо в Берлин. При третия опит за бягство съумява да пресече фронтовата линия на територията на Полша, където се причислява към руска танкова групировка, водена от една красива татарка - Александра Самушенко. Воюва самоуверено до раняването си. Преминава през инцидентна среща с маршал Жуков, който е на посещаване в полевата болница, където е настанен след раняването. След късия диалог с маршала американският боец получава документ, с който съумява да стигне до американското посолство в Москва, където, откакто оперират и стабилизират раните му, е изолиран в хотел " Метропол " под американска военна стража до установяването на неговата идентичност...
През дните в Нормандия бях с този невероятен човек… Така се роди изложбата „ От бойните полета към мира “. В нея имаше единствено един портрет, който в този момент виждате и вие – Джо Байърли… и неговата история.
Първите стъпки в региона на фотографията прави в Двореца на пионерите в София, а по-късно – на професионални начала в Държавния фотоархив към " Българска снимка ". На 19 години получава дипломата „ Художник фотограф “ от Министерството на културата. Специализира снимка в Bournemouth and Pool College of Arts на разноските на татко си. Последвалите интернационалните изложения на Иво Хаджимишев по това време са финансирани напълно от хонорарите на татко му.
До 2000 година се занимава с дейна фотожурналистика в изданията „ София нюз “, „ Поглед “ и списание „ Отечество “. Сътрудничи на организациите Ройтерс и Асошиейтед прес. Съосновател на списание „ Сега “. В края на журналистическата си активност за малко минава на работа и в едноименния вестник. През последните две десетилетия провежда най-вече тематични изложения и сформира книги, които в множеството случаи показват историята и културното наследството на България.
----------------
1. Моят ментор Петър Увалиев
Придружавах татко си оперния режисьор Михаил Хаджимишев, който трябваше да възвърне постановката си на „ Евгений Онегин “ от летния интернационален фестивал (сезон 1968 година) в персоналното имение на семейство Кристи в Глайдеборн фестивал опера (Съсекс, Южна Англия) – този път с локални артисти, както и да организира тримесечен курс със студенти в Лондонския оперен център към „ Ковънт гардън “.
По време на тримесечния ни престой там се срещнахме с доста познати на татко ми от младежките му години, прекарани най-вече в тази страна. Най-близкият другар на татко ми от предвоенна България бе Петър Увалиев. Тогава той бе на върха на славата след международния успех на продуцирания от него филм „ Фотоувеличение “.
Петър Увалиев бе чаровен човек, който бързо и незабелязано се трансформира в мой пожизнен наставник. Още тогава нашите срещи - да ги нарека „ монолозите на Петьо “ - продължаваха от време на време сред осем и дванайсет часа. Той ми говореше за спектакъл, кино, музика, изобразително изкуство, литература – за свои съвременници в Англия, с доста от които работеше и познаваше персонално. Но в хода на тези монолози той непрекъснато се пренасяше в довоенна България. Обрисуваше с замайване и невероятни детайлности облици от духовния и интелектуален хайлайф от изгубената си Родина. Може би по тази причина – неизлечимо болен от носталгия, още тогава той ми внуши в никакъв случай да не си помислям да емигрирам – без значение къде. Поне това съм извършил.
В един от тези диалози той описа за злополучно завършилия му първи брак с журналистката Ивайла Вълкова. На нея не ѝ е било позволено да замине с него, когато е бил изпратен на дипломатическа работа в българската легация в Лондон през1947 година.
Веднага откакто се завърнах в България, едвам 19-годишен, с цялата си доверчивост и младежко безсрамие отидох в редакцията на вестник „ София нюз “, с цел да желая пояснение от Ивайла Вълкова по какъв начин е могла да се раздели с такъв човек. Редакцията се обитаваше в един апартамент на площад Народно заседание. Тя имаше същото мощно омагьосване и разсъдък като Петър Увалиев. Впуснахме се в дълъг диалог, като че ли се познаваме от детските си години. Този разговор и другарство с Ивайла продължи дълго, бих споделил пожизнено…
На нея дължа голяма признателност за това, че безусловно ме отгледа като свое дете и ми оказа помощ да проходя в специалността устойчиво и решително отвън наложените на времето шаблони. Без нейните познания, които не спотайваше за себе си, и гений (може би завещан от татко й - огромния български публицист издател на вестник „ Пладне “ – инженер Георги Вълков), както и въвеждането ми в нейния кръг от сътрудници, моето подсилване като експерт не би било допустимо. Двамата, разграничени от жестокото време, в което са живели Ивайла Вълкова и Петър Увалиев, дълги години следиха, направляваха и коригираха професионалните ми прояви и държание.
2. Как работеше Николай Хайтов
Предстоеше превеждането и издаването на британски език на книгата „ Диви разкази “.
Инициативата бе на един млад англичанин българист – Майкъл Холман, който без финансиране бе започнал превода просто тъй като разказите в нея му харесваха. Дойде в България, за да направи информации с създателя на книгата, основно за уточняване на имената на предметите от нашия обичай към еквивалента им в британския език. В това доста помагаше брачната половинка на Николай Жени Божилова – превъзходен преводач от и на британски. По време на тези работни срещи се роди концепцията да направя една галерия за Родопите, която да съпътства възможното показване на книгата в Англия.
На публицистичната кола на списание " Родопи " се натоварихме: авторът - на предната седалка, преводачът Майкъл Холман откъм гърба, дружно с журналиста и публицист Владо Арденски - също родопчанин, и по средата моя благосклонност. За първи път видях по какъв начин Николай Хайтов работи „ на терен “ и какво е отношението към него и Арденски в родопските села.
Видях по какъв начин той работи на място, въоръжен с съвременен за времето си най-малко 10-килограмов репортерски касетофон – уединено с някой възрастен човек или заобиколен от жителите на към момента необезлюдените дребни селца и махали. Боях се да се приближа до тях, с цел да не наруша с фотоапарата си това общение. Мнозина още се опасяваха да бъдат фотографирани. Току-що бе приключило насилственото преименуване на нашите братя българомохамедани. Когато колата ни биваше забелязвана отдалеко, упътила се към се тяхното село, хората се изпокриваха и заключваха в домовете си. Ние пристигахме на празния мегдан - останали задълго сами, до момента в който те провождаха някое дете, с цел да разбере какви сме. Едва по-късно хората – към този момент спокойни, въпреки и страхливо, идваха към нас. Когато по-възрастните разпознаваха Николай Хайтов и Владо Арденски, доверието последователно се възстановяваше.
Веднъж Николай замоли заобиколилите го млади девойки да му запеят ария. Настъпи тишина, те сякаш се затвориха за малко в себе си. А след това, надделели своя срам, тихо запяха…
От такива облици се роди замислената галерия, която бе показана паралелно с издаването на книгата първо в Кралската географска асоциация в Лондон.
3. Има ли българи в Мадагаскар?
Завръщайки се от огромен интернационален църковен конгрес, старозагорският митрополит Панкратий донесе новина, че негов събрат от Мадагаскар му разказал една история, която повече звучала като легенда за “българи, които в края на ХIV – началото на ХV век забегнали от османците в Прованс, а в края на XIX век, когато Франция колонизирала остров Мадагаскар, се заселили там, с цел да дирят по-добър живот “.
Това е откъс от списание „ Отечество “, брой 23 /1978 година от пътеписа на нашия обичан основен редактор – писателя Серафим Северняк, чийто сателит в последвалата история бях аз в качеството си на фоторепортер на изданието. Това, което той спести на читателите тогава, беше, че мълвата продължаваше: „ един от тези заселници се бил провъзгласил за крал на Мадагаскар в продължение единствено на два дни “…
Вече на място се разбра, че легендата е на половина вярна – имало е подобен случай на шарлатанин държател, само че той не бил българин. Привечер в град Маджунга ни настаниха в единствения хотел – всяка стая излизаше непосредствено на улицата и се затваряше с решетка като старите дюкяни в България, а на отсрещната страна се намираше ресторантът с две пространства. Въведоха ни в първото - „ мястото за чужденци “- то беше празно. Прехвърлихме се в другото помещение - за локалните хора, което кипеше от живот, с вярата да ни разрешат да се присъединим към тях. В средата сред масите забелязах очевидния притежател – възрастен, само че в силите си възнисък човек, цялостен, с блестяща гъста черна коса, който държеше димяща лула в ръката си.
Първата ми работа беше да го поканя да изпушим дружно по една лула с тютюн, който идва от Балканите - SOBRANIE. Той одобри поканата, усмихна се и сподели, че историята на тази примес от ароматни тютюни му е от дълго време известна… Разбра се, че е изселник от началото на ХХ век от Кефалония – Гърция. Почти незабавно Серафим попита нашия хазаин дали е чувал и за българи преселници по тези места. Базил сподели, че желае да ни покаже нещо на следващия ден - на свежа глава.
И по този начин на другия ден, към този момент в компанията и на хлебаря Демостен (важен очевидец на събитието) Базил донесе старите фамилни фотоси и заразказва: През 1886 година пристигнал преселникът от Беломорска Тракия Никола Псалтов. По късно той е бил последван от братята си Димитър и Иван. Никола първи се оженил за локално момиче - Ралисула - жена от остарял, състоятелен малгашки жанр. След време щерка им Олга се задомила за тракиеца Ангел Константинов – заселил се в Мадагаскар след Първата международна война. Именно Ангел е донесъл торбичката с тютюневото семе, от което са се появили по-късно и първите тютюневи плантации в Мадагаскар. А дъщерята на Олга Псалтова и Ангел Константинов - Ивана, става брачна половинка на нашия хазаин Базил, който от своя страна ни сподели старите фамилни снимки… и описа тази история.
Ето за какво хлебарят Демостен умно отсъди: “Всички гърци от Македония и Тракия приказват български, господине… “
4. На Втория фронт
През зимата на 2006 г. можах да осъществя една своя остаряла фантазия - да посетя местата на историческия десант от Втората международна война от Операция " Оверлорд 1944 ". Подготвях се за това малко пътешестване в дните сред Коледа и Нова година. Надявах се там да бъде пусто, мокро и самотно, без тълпи от туристи. Нормандия – местата на десанта през Втората международна война.
Вечерта преди отпътуването бях на вечеря в дома на Джон Байърли, който по това време бе посланик на Съединени американски щати в България. В края на вечерта на вратата той съвсем рутинно ме запита какво ще върша по празниците. Казах, че рано сутринта на идващия ден пътувам към Нормандия. Той ме погледна право в очите и ме замоли да изчакам малко. Качи се на втория етаж на къщата и се върна с една книга. На корицата имаше полицейска снимка на млад пандизчия, който гледаше ужасно. Джон Байърли постави в ръцете ми книгата и ме помоли да я взема в Нормандия.
Това беше роман на неговия татко Джоузеф (Джо) Байърли – доброволец в парашутна групировка през Втората международна война. Базиран в Англия месеци преди десанта, той има два поредни сполучливи нощни скока в окупирана Франция пренасяйки кюлчета злато за Съпротивата. Той е от първата група парашутисти, спуснати в ранните часове преди началото на десанта надълбоко оттатък отбранителната линия на германците. Попаднал в плен, прави два несполучливи опита за бягство. Вторият приключва с изтезания и дълъг престой в килиите на Гестапо в Берлин. При третия опит за бягство съумява да пресече фронтовата линия на територията на Полша, където се причислява към руска танкова групировка, водена от една красива татарка - Александра Самушенко. Воюва самоуверено до раняването си. Преминава през инцидентна среща с маршал Жуков, който е на посещаване в полевата болница, където е настанен след раняването. След късия диалог с маршала американският боец получава документ, с който съумява да стигне до американското посолство в Москва, където, откакто оперират и стабилизират раните му, е изолиран в хотел " Метропол " под американска военна стража до установяването на неговата идентичност...
През дните в Нормандия бях с този невероятен човек… Така се роди изложбата „ От бойните полета към мира “. В нея имаше единствено един портрет, който в този момент виждате и вие – Джо Байърли… и неговата история.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ