Иво Хаджимишев е роден през 1950 година в София. Баща

Иво Хаджимишев е роден през 1950 година в София. Баща ...

Четири истории на фотографа Иво Хаджимишев


Иво Хаджимишев е роден през 1950 година в София. Баща му Михаил е режисьор, а майка му Ани – художник сценограф в Софийската народна опера.

Първите стъпки в областта на фотографията прави в Двореца на пионерите в София, а по-късно – на професионални начала в Държавния фотоархив към "Българска фотография". На 19 години получава дипломата „Художник фотограф“ от Министерството на културата. Специализира фотография в Bournemouth and Pool College of Arts на разноските на баща си. Последвалите международни изложби на Иво Хаджимишев по това време са финансирани изцяло от хонорарите на баща му.

До 2000 година се занимава с активна фотожурналистика в изданията „София нюз“, „Поглед“ и списание „Отечество“. Сътрудничи на агенциите Ройтерс и Асошиейтед прес. Съосновател на списание „Сега“. В края на журналистическата си дейност за кратко преминава на работа и в едноименния вестник. През последните две десетилетия организира предимно тематични изложби и съставя книги, които в повечето случаи представят историята и културното наследството на България.

----------------

 

1. Моят наставник Петър Увалиев

Придружавах баща си оперния режисьор Михаил Хаджимишев, който трябваше да възстанови постановката си на „Евгений Онегин“ от летния международен фестивал (сезон 1968 година) в личното имение на семейство Кристи в Глайдеборн фестивал опера (Съсекс, Южна  Англия) – този път с местни певци, както и да проведе тримесечен курс със студенти в Лондонския оперен център към „Ковънт гардън“.

По време на тримесечния ни престой там се срещнахме с много познати на баща ми от младежките му години, прекарани предимно в тази държава. Най-близкият приятел на баща ми от предвоенна България бе Петър Увалиев. Тогава той бе на върха на славата след световния триумф на продуцирания от него филм „Фотоувеличение“.

Петър Увалиев бе чаровен човек, който бързо и неусетно се превърна в мой доживотен ментор. Още тогава нашите срещи - да ги нарека „монолозите на Петьо“ - продължаваха понякога между осем и дванайсет часа. Той ми говореше за театър, кино, музика, изобразително изкуство, литература – за свои съвременници в Англия, с много от които работеше и познаваше лично. Но в хода на тези монолози той постоянно се пренасяше в довоенна България. Обрисуваше с опиянение и невероятни подробности образи от духовния и интелектуален елит от загубената си Родина. Може би затова – неизлечимо болен от носталгия, още тогава той ми внуши никога да не си помислям да емигрирам – независимо къде. Поне това съм изпълнил.

В един от тези разговори той разказа за злощастно приключилия му първи брак с журналистката Ивайла Вълкова. На нея не ѝ е било разрешено да замине с него, когато е бил изпратен на дипломатическа работа в българската легация в Лондон през1947 година.

Веднага след като се завърнах в България, едва 19-годишен, с цялата си наивност и младежко нахалство отидох в редакцията на вестник „София нюз“, за да поискам обяснение от Ивайла Вълкова как е могла да се раздели с такъв човек. Редакцията се помещаваше в един апартамент на площад Народно събрание. Тя имаше същото силно обаяние и интелект като Петър Увалиев. Впуснахме се в дълъг разговор, сякаш се познаваме от детските си години. Този диалог и приятелство с Ивайла продължи дълго, бих казал пожизнено…

На нея дължа огромна благодарност за това, че буквално ме отгледа като свое дете и ми помогна да проходя в професията стабилно и уверено извън наложените на времето шаблони. Без нейните знания, които не спотайваше за себе си, и талант (може би наследен от  баща й - големия български журналист  издател на вестник „Пладне“ – инженер Георги Вълков), както и въвеждането ми в нейния кръг от колеги, моето укрепване като професионалист не би било възможно. Двамата, разделени от жестокото време, в което са живели Ивайла Вълкова и Петър Увалиев, дълги години наблюдаваха, напътстваха и коригираха професионалните ми прояви и поведение.

 

2. Как работеше Николай Хайтов

Предстоеше превеждането и издаването на английски език на книгата „Диви разкази“.

Инициативата бе на един млад англичанин българист – Майкъл Холман, който без финансиране бе започнал превода просто защото разказите в нея му харесваха. Дойде в България, за да направи справки с автора на книгата, главно за уточняване на имената на предметите от нашия бит към еквивалента им в английския език. В това много помагаше съпругата на Николай Жени Божилова – великолепен преводач от и на английски. По време на тези работни срещи се роди идеята да направя една изложба за Родопите, която да съпътства евентуалното представяне на книгата в Англия.

На редакционната кола на списание "Родопи" се натоварихме: авторът - на предната седалка, преводачът Майкъл Холман отзад, заедно с журналиста и писател Владо Арденски - също родопчанин, и по средата моя милост. За първи път видях как Николай Хайтов работи „на терен“ и какво е отношението към него и Арденски в родопските села.

Видях как той работи на място, въоръжен с модерен за времето си поне 10-килограмов репортерски касетофон – насаме с някой възрастен човек или заобиколен от обитателите на все още необезлюдените малки селца и махали. Боях се да се приближа до тях, за да не наруша с фотоапарата си това общение. Мнозина още се страхуваха да бъдат фотографирани. Току-що бе приключило насилственото преименуване на нашите братя българомохамедани. Когато колата ни биваше забелязвана отдалеч, упътила се към се тяхното село, хората се изпокриваха и заключваха в домовете си. Ние пристигахме на празния мегдан - останали задълго сами, докато те провождаха някое дете, за да разбере какви сме. Едва след това хората – вече спокойни, макар и плахо, идваха към нас. Когато по-възрастните разпознаваха Николай Хайтов и Владо Арденски, доверието постепенно се възстановяваше.

Веднъж Николай замоли заобиколилите го млади момичета да му запеят песен. Настъпи тишина, те като че ли се затвориха за кратко в себе си. А после, надвили своя свян, тихо запяха…

От такива образи се роди  замислената изложба, която бе показана успоредно с издаването на книгата първо в Кралската географска асоциация в Лондон. 

 

3. Има ли българи в Мадагаскар?

Завръщайки се от голям международен църковен форум, старозагорският митрополит Панкратий донесе вест, че негов побратим от Мадагаскар му разказал една история, която повече звучала като легенда за “българи, които в края на ХIV – началото на ХV век забегнали от османците в Прованс, а в края на XIX век, когато Франция колонизирала остров Мадагаскар, се заселили там, за да дирят по-добър живот“.

Това е цитат от списание „Отечество“, брой 23 /1978 година от пътеписа на нашия обичан главен редактор – писателя Серафим Северняк, чийто спътник в последвалата история бях аз в качеството си на фоторепортер на изданието. Това, което той спести на читателите тогава, беше, че мълвата  продължаваше: „един от тези заселници се бил провъзгласил за крал на Мадагаскар в продължение само на два дни“…

Вече на място се разбра, че легендата е наполовина вярна – имало е такъв случай на самозванец владетел, но той не бил българин. Привечер в град Маджунга ни настаниха в единствения хотел – всяка стая излизаше директно на улицата и се затваряше с решетка като старите дюкяни в България, а на отсрещната страна се намираше ресторантът с две помещения. Въведоха ни в първото - „мястото за чужденци“- то беше празно. Прехвърлихме се в другото помещение - за местните хора, което кипеше от живот, с надеждата да ни разрешат да се присъединим към тях. В средата между масите забелязах очевидния собственик – възрастен, но в силите си възнисък човек, пълен, с блестяща гъста черна коса, който държеше димяща лула в ръката си.

Първата ми работа беше да го поканя да изпушим заедно по една лула с тютюн, който идва от Балканите - SOBRANIE. Той прие поканата, усмихна се и каза, че историята на тази смес от ароматни тютюни му е отдавна известна… Разбра се, че е преселник от началото на ХХ век от Кефалония – Гърция. Почти веднага Серафим попита нашия домакин дали е чувал и за българи преселници по тези места. Базил каза, че иска да ни покаже нещо утре - на свежа глава.

И така на другия ден, вече в компанията и на хлебаря Демостен (важен свидетел на събитието) Базил донесе старите семейни снимки и заразказва: През 1886 година дошъл преселникът от Беломорска Тракия Никола Псалтов. По късно той е бил последван от братята си Димитър и Иван. Никола първи се оженил за местно момиче - Ралисула - жена от стар, заможен малгашки род. След време дъщеря им Олга се задомила за тракиеца Ангел Константинов – заселил се в Мадагаскар след Първата световна война. Именно Ангел е донесъл торбичката с тютюневото семе, от което са се появили по-късно и първите тютюневи плантации в Мадагаскар. А дъщерята на Олга Псалтова и Ангел Константинов  - Ивана, става съпруга на нашия домакин Базил, който от своя страна ни показа старите фамилни снимки… и разказа тази история.

Ето защо хлебарят Демостен мъдро отсъди: “Всички гърци от Македония и Тракия говорят български, господине…“

 

4. На Втория фронт

През зимата на 2006 г. можах да осъществя една своя стара мечта - да посетя местата на историческия десант от Втората световна война от Операция "Оверлорд 1944". Подготвях се за това кратко пътуване в дните между Коледа и Нова година. Надявах се там да бъде пусто, мокро и самотно, без тълпи от туристи. Нормандия – местата на десанта през Втората световна война. 

Вечерта преди отпътуването бях на вечеря в дома на Джон Байърли, който по това време бе посланик на САЩ в България. В края на вечерта на вратата той почти рутинно ме запита какво ще правя по празниците. Казах, че рано сутринта на следващия ден пътувам към Нормандия. Той ме погледна право в очите и ме замоли да почакам малко. Качи се на втория етаж на къщата и се върна с една книга. На корицата имаше полицейска фотография на млад затворник, който гледаше страшно. Джон Байърли положи в ръцете ми книгата и ме помоли да я взема в Нормандия.

Това беше разказ на неговия баща Джоузеф (Джо) Байърли – доброволец в парашутна формация през Втората световна война. Базиран в Англия месеци преди десанта, той има два последователни успешни нощни скока в окупирана Франция пренасяйки кюлчета злато за Съпротивата. Той е от първата група парашутисти, спуснати в ранните часове преди началото на десанта дълбоко отвъд отбранителната линия на германците. Попаднал в плен, прави два неуспешни опита за бягство. Вторият завършва с изтезания и дълъг престой в килиите на Гестапо в Берлин. При третия опит за бягство успява да пресече фронтовата линия на територията на Полша, където се присъединява към съветска танкова формация, водена от една красива татарка -  Александра Самушенко. Воюва смело до раняването си. Преминава през случайна среща с маршал Жуков, който е на посещение в полевата болница, където е настанен след раняването. След краткия разговор с маршала американският войник получава документ, с който успява да стигне до американското посолство в Москва, където, след като оперират и стабилизират раните му,  е изолиран в хотел "Метропол" под американска военна стража до установяването на неговата самоличност...

През дните в Нормандия бях с този необикновен човек… Така се роди изложбата „От бойните полета към мира“. В нея имаше само един портрет, който сега виждате и вие – Джо Байърли… и неговата история.

 

Източник: segabg.com