5 истории на Иван Юруков
Иван Юруков има вяра, че всяко изкуство съдържа в себе си всички останали и всяка артистична изява е трамплин към цялото. Той е сложен създател, по тази причина не се учудвайте, че в спектакъла " Майстори " с изключение на артист е и художник; че в музикално-театралния пърформанс " Част от сбирка " с изключение на режисьор и композитор е и музикант полиинструменталист; че сред функциите от тежката класика като Родион Расколников от " Престъпление и наказване " на Достоевски или Хорас от " Лисичета " на Лилиан Хелман снима музикални клипове и късометражни ленти.
Премиерата на неговия дебютен авторски пълнометражен игрален филм " До последния каприз ", от който продължава да е захласнат, беше на 27 май - рождения му ден и датата на гибелта на Паганини. Филмът интригува с съвсем престъпен сюжет, но в дълбочина оставя привкус на нещо по-голямо: възраждащата мощ на изкуството. Между всички задължения създателят показа пред " Сега " и някои от най-съкровените мигове, съпътствали го по маршрута:
1. Да детронираш " Топ гън: Маверик "
След поредност от гостувания с кинорежисьорския ми дебют " До последния каприз " в разнообразни градове, които за жалост не бяха доста посещавани при всички тия " случки " в страната и в света, при започване на юни стигнахме и до родния ми гр. Сандански. Там в културния дом ни посрещна елитът на града: поети, художници, писатели, учители, кметът. Бях ужасно сюрпризиран, че бяха организирали публично да прозвучат мои стихове, които бях изпращал на " персонални " за утвърждение единствено на мои другари.
Един от тях, Николай Христов, пък беше посветил стихотворение на мен, писано особено за рождения ми ден. Беше вълнуващо... Имах опция към 40 минути да си приказвам с хората, да им опиша за кино лентата, от кое място е почнала концепцията, даже да дам образци от моето детство там.
След цялата тази дълга намира се отправихме към киното, където ни чакаха още хора, снимахме се пред афишите, раздавахме подписи. Там също имаше изненада за мен - живо осъществяване на една от моите песни с група " Терпентина ", с която в последно време се опитваме да вършим албум: " Капка безкрайност ", акомпанирана с китара и хармоника. Беше самобитна премиера след премиерата. Салонът беше цялостен догоре. Успях да приготвя публиката с нещо сходно на либрето преди опера, да ги срещна какво ще видят, тъй като самият филм е малко, по този начин да се каже, артхаус.
И внезапно на 30-ата минута... изгасна токът, което беше за мене кошмарно, само че за моя изненада никой не излезе от залата. Кметът Атанас Стоянов стартира да звъни, с цел да разберем какво се случва. Оказа се, че повода е много сериозна и има и по-неприятни последици - виенското колело в парка е спряло и деца са останали най-горе... Чакането се удължи, като в това време получихме поклон от притежателя на киното: феновете, които желаят да си тръгнат, да дойдат на изключителна прожекция на идващия ден. Хората обаче останаха.
За към час в тъмното аз можах да споделя доста повече за историята на кино лентата - получи се нещо като фамилна среща, по време на която можехме да разсъждаваме за нещата като съидейници. Тъмнината като че ли ни сближи. Когато токът пристигна, прожекцията продължи по необикновен метод в създалата се задушевна атмосфера, най-после имаше и разплакани лица...
А защото беше тръгнала мълва, че филмът ще бъде излъчен още веднъж (което мислехме, че към този момент не е нужно, откакто съвсем никой не напусна салона предната вечер), на другия ден още доста хора пристигнаха да питат за него. И от киното трябваше да препрограмират афиша си по този начин, че " До последния каприз " да има прожекция вместо " Топ гън: Маверик " с Том Круз. Което, както и да го погледнеш, си е супер, нали...?
2. Този филм не е за всеки
По време на всяко показване на кино лентата дотук аз търсех контакт със феновете и тяхното мнение. Изключително мощно усещане ми направи едно изречение, което постоянно чувах: " Този филм не е за всеки ". Всеки споделя, че този филм не е за всеки. Щом всеки споделя, че този филм не е за всеки, това значи, че филмът е за всеки. Обичам да се майтапя с този абсурден откъс: " Филмът не е за всеки, споделя всеки. Щом всеки споделя " Филмът не е за всеки ", то филмът е за всеки ".
Това стана нещо като аксиома, безспорен факт. Филмът е наша скъпа рожба, той е дебют за доста хора от екипа, които се вложиха в него напълно. Едно е несъмнено: изработен е с доста отдаденост, обич и почтеност. " До последния каприз " е извънредно различен - и като финансиране, и като формат, и като род.
За да бъдат сцените снимани безкомпромисно и да наподобяват в действителност безкомпромисно, ни трябваха пари, а ние не разполагахме с такива. В един миг имахме потребност от кран, който да качи на 15 метра височина огромен прожектор, с цел да осветли стаята, която ни беше снимачна площадка, че да я използваме през целия ден. Не можехме да си го позволим - градът беше надалеч от селото, където снимахме, наемът за кран беше висок и т. н. За продукция с финансов запас това не би било проблем, само че за нас беше каприз, разкош да имаме този кран.
Обаче един път излезе невиждана стихия и спря тока в цялото село, дори и в околните села нямаше. Останахме на мрачно, не можехме да продължим да работим и умувахме какво да създадем. Тогава ми хрумна концепцията, че бих могъл да беседвам с кмета на селото, който да беседва с кмета на общинския град (Сандански) да пратят вишка и да оправят казуса с електричеството.
Такава вишка се появи и взех решение, че ще помоля водача да поостане още малко, с цел да качим и прожектора. И фактически по този начин стана - индивидът се съгласи и си заснехме сцената. Това отново беше " дял " от прекъсването на тока - беше част от съдействието, което ни се случваше от самото начало на фотосите на кино лентата, през всичките дни, посредством доста хора.
3. Най-вкусният кетъринг
Късмет беше, че в селото, в което снимахме, живее жена, която преди време е работила като готвачка в детска градина и има опит с готвенето за доста хора. Леля Иванка готвеше на целия екип. Ползвахме двора на къщата ѝ като трапезария, обзаведена със събрани от всички околни къщи маси и столове. Тя готвеше на открито, на огън, в големи казани – супи, фасул, каквото се сетите...
Щом свърши снимачният ден, ние отиваме у тях и всеки минава и загребва с черпака от топлата супа. Дори кинаджии, които са работили в ужасно доста кино продукции, споделиха, че това е най-вкусният кетъринг, на който в миналото са се наслаждавали. А това е значимо за благоденствието на екипа.
4. Цигулката против револвера
Филма го мислим още от 2015 година с моя другар Росен Станев - един извънреден човек, мъдрец, публицист, другар. За страдание, той е болен от множествена склероза, а тя се развива безпощадно. В неговия случай е в тежка форма и той е на легло. Умът работи - тялото не слуша.
И тези наши срещи за написване на сюжета за кино лентата бяха неговата живителна мощ. Той е съсценарист и значително провинен историята да е издигната тъкмо по този метод. Мен доста ме занимава тематиката за експанзията в днешния ден и мястото на създателя като опълчване на тази експанзия, като някаква опция. Енергията на злото и стремежът към красиви и възвисени неща - сред тези две крайности се съдържа животът.
Искахме да разкажем история, съпоставяйки револвера като инструмент за нападателно доминиране и цигулката като инструмент за себеусъвършенстване. Агресията извира отвред, има доста форми и сякаш това наше нищоправене против нея стартира да кара децата да я одобряват като даденост. От нас зависи накъде ще поведем това прииждащо потомство - дали по пътя към хубостта, или ще му дадем " завещание ", от което в никакъв случай да не може да се измъкне. Това беше главната концепция, когато с Росен започнахме работа по сюжета.
Веднага щом срещнах при него тези две момчета - Марти и Пепи, бях сигурен, че това са нашите герои. Те тогава бяха на 11 и 13 години и посещаваха Росен, който им беше нещо като наставник. Даваше им упътвания и уроци по всичко - математика, британски, български, физика...
Щом ги видях какъв брой са будни, същински, цялостни с живот, си споделих: " В едно отдалечено от цивилизацията село, което към момента не е " ощърбено " от урбанизацията, от вихъра на света, в който живеем сега, тези деца са като бяло платно - попиват всичко ". Тяхната опция не би била по-различна от тази на родителите им - да бъдат земеделци или животновъди (в което няма нищо лошо), само че срещата с висшето изкуство, с музиката може да промени техния светоглед, да им даде нова опция. Извън селския свят, отвън градския свят, отвън детския свят.
И това в действителност се сбъдна - освен за героите им на екрана, само че и за тях самите отвън него. Те започнаха да се занимават с спектакъл. Изкуството няма по какъв начин да не трансформира живота, въпреки и по-бавно. В това е концепцията на нашата история.
5. През антични руини до Народния спектакъл
Отдавна имах концепция да направя драматизация по творбите на Димитър Воев от " Нова генерация ", в много от които се оприличавам, споделям ги и ме вълнуват - за душевното " запушване ", за дистанциите сред хората, за сънищата, за философията на живота. Появи се опция да създадем пърформанс по тези текстове и се получи нещо забавно, което след това стана спектакълът " Част от сбирка ".
За благополучие или злощастие, той излезе навръх 26 февруари 2020-а - безусловно седмица преди да затворят света. Показахме го в изложба " Прегърни ме " и оттова нататък пътят му потегли по доста самобитен метод, непредвидимо. Реших, че ще го представяме на разнообразни ексцентрични места из България - незатворени пространства, базилики, антични руини, средновековни замъци. Тоя театър заживя някакъв собствен личен живот.
В това, че го играехме навън, имаше мощно обаяние. В Русе - в римската цитадела Сексагинта Приста, сега, в който бе произнесена репликата за птица, която, разперила криле, се спуска, прави кръг и потъва, два големи щъркела прелетяха над нас и публиката. Минаха с големи крила ниско над нас, направиха един кръг и изчезнаха. Беше резултат, който все едно сме упражнявали, беше настръхващо - хората безусловно ахнаха.
Същото се случи и в Пловдив - започнаха да вият кучета там, където имаше присъщ текст за кучешки писък. За година " Част от сбирка " потегли от дребното пространство на " Прегърни ме " на ул. " Раковски " в София, мина през куп антични места, в това число на интернационалния " Скупи Фестивал " в Северна Македония, и стигна на 23 декември до Голямата сцена на Народния спектакъл като поклон към всички медици на първа линия, които се бореха със сполетялата ни злина.
Наесен екипът - Стоян Младенов, Николай Димитров, Милен Апостолов и аз, ще се опитаме да възстановим този театър, който даде подтик на всички нас като обособени създатели да създадем албум като група " Терпентина ". Почти сме подготвени с него - към този момент сме записали единствено три от частите, само че скоро следва да завършим и останалите.
Премиерата на неговия дебютен авторски пълнометражен игрален филм " До последния каприз ", от който продължава да е захласнат, беше на 27 май - рождения му ден и датата на гибелта на Паганини. Филмът интригува с съвсем престъпен сюжет, но в дълбочина оставя привкус на нещо по-голямо: възраждащата мощ на изкуството. Между всички задължения създателят показа пред " Сега " и някои от най-съкровените мигове, съпътствали го по маршрута:
1. Да детронираш " Топ гън: Маверик "
След поредност от гостувания с кинорежисьорския ми дебют " До последния каприз " в разнообразни градове, които за жалост не бяха доста посещавани при всички тия " случки " в страната и в света, при започване на юни стигнахме и до родния ми гр. Сандански. Там в културния дом ни посрещна елитът на града: поети, художници, писатели, учители, кметът. Бях ужасно сюрпризиран, че бяха организирали публично да прозвучат мои стихове, които бях изпращал на " персонални " за утвърждение единствено на мои другари.
Един от тях, Николай Христов, пък беше посветил стихотворение на мен, писано особено за рождения ми ден. Беше вълнуващо... Имах опция към 40 минути да си приказвам с хората, да им опиша за кино лентата, от кое място е почнала концепцията, даже да дам образци от моето детство там.
След цялата тази дълга намира се отправихме към киното, където ни чакаха още хора, снимахме се пред афишите, раздавахме подписи. Там също имаше изненада за мен - живо осъществяване на една от моите песни с група " Терпентина ", с която в последно време се опитваме да вършим албум: " Капка безкрайност ", акомпанирана с китара и хармоника. Беше самобитна премиера след премиерата. Салонът беше цялостен догоре. Успях да приготвя публиката с нещо сходно на либрето преди опера, да ги срещна какво ще видят, тъй като самият филм е малко, по този начин да се каже, артхаус.
И внезапно на 30-ата минута... изгасна токът, което беше за мене кошмарно, само че за моя изненада никой не излезе от залата. Кметът Атанас Стоянов стартира да звъни, с цел да разберем какво се случва. Оказа се, че повода е много сериозна и има и по-неприятни последици - виенското колело в парка е спряло и деца са останали най-горе... Чакането се удължи, като в това време получихме поклон от притежателя на киното: феновете, които желаят да си тръгнат, да дойдат на изключителна прожекция на идващия ден. Хората обаче останаха.
За към час в тъмното аз можах да споделя доста повече за историята на кино лентата - получи се нещо като фамилна среща, по време на която можехме да разсъждаваме за нещата като съидейници. Тъмнината като че ли ни сближи. Когато токът пристигна, прожекцията продължи по необикновен метод в създалата се задушевна атмосфера, най-после имаше и разплакани лица...
А защото беше тръгнала мълва, че филмът ще бъде излъчен още веднъж (което мислехме, че към този момент не е нужно, откакто съвсем никой не напусна салона предната вечер), на другия ден още доста хора пристигнаха да питат за него. И от киното трябваше да препрограмират афиша си по този начин, че " До последния каприз " да има прожекция вместо " Топ гън: Маверик " с Том Круз. Което, както и да го погледнеш, си е супер, нали...?
2. Този филм не е за всеки
По време на всяко показване на кино лентата дотук аз търсех контакт със феновете и тяхното мнение. Изключително мощно усещане ми направи едно изречение, което постоянно чувах: " Този филм не е за всеки ". Всеки споделя, че този филм не е за всеки. Щом всеки споделя, че този филм не е за всеки, това значи, че филмът е за всеки. Обичам да се майтапя с този абсурден откъс: " Филмът не е за всеки, споделя всеки. Щом всеки споделя " Филмът не е за всеки ", то филмът е за всеки ".
Това стана нещо като аксиома, безспорен факт. Филмът е наша скъпа рожба, той е дебют за доста хора от екипа, които се вложиха в него напълно. Едно е несъмнено: изработен е с доста отдаденост, обич и почтеност. " До последния каприз " е извънредно различен - и като финансиране, и като формат, и като род.
За да бъдат сцените снимани безкомпромисно и да наподобяват в действителност безкомпромисно, ни трябваха пари, а ние не разполагахме с такива. В един миг имахме потребност от кран, който да качи на 15 метра височина огромен прожектор, с цел да осветли стаята, която ни беше снимачна площадка, че да я използваме през целия ден. Не можехме да си го позволим - градът беше надалеч от селото, където снимахме, наемът за кран беше висок и т. н. За продукция с финансов запас това не би било проблем, само че за нас беше каприз, разкош да имаме този кран.
Обаче един път излезе невиждана стихия и спря тока в цялото село, дори и в околните села нямаше. Останахме на мрачно, не можехме да продължим да работим и умувахме какво да създадем. Тогава ми хрумна концепцията, че бих могъл да беседвам с кмета на селото, който да беседва с кмета на общинския град (Сандански) да пратят вишка и да оправят казуса с електричеството.
Такава вишка се появи и взех решение, че ще помоля водача да поостане още малко, с цел да качим и прожектора. И фактически по този начин стана - индивидът се съгласи и си заснехме сцената. Това отново беше " дял " от прекъсването на тока - беше част от съдействието, което ни се случваше от самото начало на фотосите на кино лентата, през всичките дни, посредством доста хора.
3. Най-вкусният кетъринг
Късмет беше, че в селото, в което снимахме, живее жена, която преди време е работила като готвачка в детска градина и има опит с готвенето за доста хора. Леля Иванка готвеше на целия екип. Ползвахме двора на къщата ѝ като трапезария, обзаведена със събрани от всички околни къщи маси и столове. Тя готвеше на открито, на огън, в големи казани – супи, фасул, каквото се сетите...
Щом свърши снимачният ден, ние отиваме у тях и всеки минава и загребва с черпака от топлата супа. Дори кинаджии, които са работили в ужасно доста кино продукции, споделиха, че това е най-вкусният кетъринг, на който в миналото са се наслаждавали. А това е значимо за благоденствието на екипа.
4. Цигулката против револвера
Филма го мислим още от 2015 година с моя другар Росен Станев - един извънреден човек, мъдрец, публицист, другар. За страдание, той е болен от множествена склероза, а тя се развива безпощадно. В неговия случай е в тежка форма и той е на легло. Умът работи - тялото не слуша.
И тези наши срещи за написване на сюжета за кино лентата бяха неговата живителна мощ. Той е съсценарист и значително провинен историята да е издигната тъкмо по този метод. Мен доста ме занимава тематиката за експанзията в днешния ден и мястото на създателя като опълчване на тази експанзия, като някаква опция. Енергията на злото и стремежът към красиви и възвисени неща - сред тези две крайности се съдържа животът.
Искахме да разкажем история, съпоставяйки револвера като инструмент за нападателно доминиране и цигулката като инструмент за себеусъвършенстване. Агресията извира отвред, има доста форми и сякаш това наше нищоправене против нея стартира да кара децата да я одобряват като даденост. От нас зависи накъде ще поведем това прииждащо потомство - дали по пътя към хубостта, или ще му дадем " завещание ", от което в никакъв случай да не може да се измъкне. Това беше главната концепция, когато с Росен започнахме работа по сюжета.
Веднага щом срещнах при него тези две момчета - Марти и Пепи, бях сигурен, че това са нашите герои. Те тогава бяха на 11 и 13 години и посещаваха Росен, който им беше нещо като наставник. Даваше им упътвания и уроци по всичко - математика, британски, български, физика...
Щом ги видях какъв брой са будни, същински, цялостни с живот, си споделих: " В едно отдалечено от цивилизацията село, което към момента не е " ощърбено " от урбанизацията, от вихъра на света, в който живеем сега, тези деца са като бяло платно - попиват всичко ". Тяхната опция не би била по-различна от тази на родителите им - да бъдат земеделци или животновъди (в което няма нищо лошо), само че срещата с висшето изкуство, с музиката може да промени техния светоглед, да им даде нова опция. Извън селския свят, отвън градския свят, отвън детския свят.
И това в действителност се сбъдна - освен за героите им на екрана, само че и за тях самите отвън него. Те започнаха да се занимават с спектакъл. Изкуството няма по какъв начин да не трансформира живота, въпреки и по-бавно. В това е концепцията на нашата история.
5. През антични руини до Народния спектакъл
Отдавна имах концепция да направя драматизация по творбите на Димитър Воев от " Нова генерация ", в много от които се оприличавам, споделям ги и ме вълнуват - за душевното " запушване ", за дистанциите сред хората, за сънищата, за философията на живота. Появи се опция да създадем пърформанс по тези текстове и се получи нещо забавно, което след това стана спектакълът " Част от сбирка ".
За благополучие или злощастие, той излезе навръх 26 февруари 2020-а - безусловно седмица преди да затворят света. Показахме го в изложба " Прегърни ме " и оттова нататък пътят му потегли по доста самобитен метод, непредвидимо. Реших, че ще го представяме на разнообразни ексцентрични места из България - незатворени пространства, базилики, антични руини, средновековни замъци. Тоя театър заживя някакъв собствен личен живот.
В това, че го играехме навън, имаше мощно обаяние. В Русе - в римската цитадела Сексагинта Приста, сега, в който бе произнесена репликата за птица, която, разперила криле, се спуска, прави кръг и потъва, два големи щъркела прелетяха над нас и публиката. Минаха с големи крила ниско над нас, направиха един кръг и изчезнаха. Беше резултат, който все едно сме упражнявали, беше настръхващо - хората безусловно ахнаха.
Същото се случи и в Пловдив - започнаха да вият кучета там, където имаше присъщ текст за кучешки писък. За година " Част от сбирка " потегли от дребното пространство на " Прегърни ме " на ул. " Раковски " в София, мина през куп антични места, в това число на интернационалния " Скупи Фестивал " в Северна Македония, и стигна на 23 декември до Голямата сцена на Народния спектакъл като поклон към всички медици на първа линия, които се бореха със сполетялата ни злина.
Наесен екипът - Стоян Младенов, Николай Димитров, Милен Апостолов и аз, ще се опитаме да възстановим този театър, който даде подтик на всички нас като обособени създатели да създадем албум като група " Терпентина ". Почти сме подготвени с него - към този момент сме записали единствено три от частите, само че скоро следва да завършим и останалите.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ