Иван Гранитски В съвременната българска поезия единици са авторите, чиито

Иван Гранитски

В актуалната българска лирика единици са създателите, чиито стих е зареден с Ботевска и Фурнаджиевска сила на нравствената неотстъпчивост на високия полет на духа и страданието по покрусените отечествени идеали. От 40-те години на предишния век до през днешния ден можем да изброим единствено неколцина, които владеят тази взривоопасна мощ на стиха и за които думите не са просто думи, а изстрели, а метафорите не са просто комфортни и красивички изречения, а наситени с разтърсваща мощ послания.

От Никола Вапцаров до наши дни можем да откроим сякаш имената на Александър Геров, Иван Пейчев, Христо Фотев, Иван Динков, Борис Христов. Към тази група пазители на великата и благородна традиция на българската лирика можем да причислим и Иван Есенски…

Трагични конвулсии сгърчват деликатната, само че и борбена душа на поета Иван Есенски. Той усеща надълбоко, мощно и разрушително. Той вижда идещия екзистенциален здрач, вглъбява се в предчувствието за физическата промяна сред живота и гибелта. Не се плаши от неизвестността на отвъдното, само че желае да разбере, да проумее загадката на виталния кръговрат. И има вяра, че животът на паметта е същинският живот. Той има едно поразително по своите внушения стихотворение - „ Балада за мрака “, в което беседва с мъртвите поети:

И що за няма нощ лежи край мен

в земята на поетите, избити

все в тил и нощем – с цел да бъдел ден?

И що за ден – писклив, неугледен -

в прокисналия български живот?

Народ да вземе някой да измъти,

че тук това е към този момент ненарод!

Скритите цитати от огромни български поети с трагична орис (както е в това стихотворение с препратките към Христо Смирненски и Димчо Дебелянов) оказват помощ на Иван Есенски да се концентрира в координатите на дълга и достойнството, достолепието и доблестта, храбростта и добронравието.

От една страна е съзнанието за духовна непосредственост, последователност с великите сенки на предишното с тяхната жертвоготовност и безкористност, от друга обаче – е ужасът и отвращението от плебейщините на съвремието, което е издигнало като висша житейска цел софрата, жалкия персонален интерес, тържеството на търбуха.

Поетът разтърсващо страда, че честните песни през днешния ден не се калесват, че е цялостно с тор и слама в общественото пространство на Отечеството, а народът е заставен „ да се надлъгва с езика на Езоп, до момента в който примлясква “. В поезията на Иван Есенски доминират жестоките антиномични внушения, поетическите параболи, предизвикателните оксиморони, стряскащите анжамбмани. Думите звучат като изстрели или откоси на автомат, а световните метафори и съпоставения наподобяват на оръдейни салюти или гърмежи на фугасни бомби. Посланията са неведнъж жестоки и смразяващи, както е в стихотворението „ Оратория “

Защо си ми в този момент, душа?

Защо са всички тия викове?

Поне да повървим пешком

из санстефанските останки!

Децата към този момент са откъм гърба -

протягат смързнали юмручета

и просят своя

Трети март

с кутии от храна за кучета.

Иван Есенски неслучайно има и стихотворение със заглавие „ Литургия за Иван Динков “. Очевидна е близостта в поетиката на двамата. Но нашият създател не имитира и не се въздейства от трагичната тоналност на динковата лирика, а със същата рязкост, заостреност и взривоопасност даже на страстта възкликва:

Робско време – ненаситно, мръсно.

Ненародът е навел очи,

вири безстрашно в джоба междинен пръст, само че

преклонил главицата, мучи.

„ Мир да е и да не барат ляба,

па ша траем, че солть е ъгъл... “

И потеглят три синджира жаби

героични песни да тъкат.

Другото е

монолог за двама.

Стой си там зад жълтата линия!

Тук по този начин те няма, че те няма

дори в мемоара на гибелта.

Това е лирика на нравственото разкайване, само че и противоречие, на жестоката самокритика, само че и апел за битка. Призив към заспалите души да се опитат да се изтръгнат от небулозата на нихилизма и лотофагията, в които са потопени и спят мъртвешкия си сън като че ли цяла безкрайност. Защото за поета даже и минутата, в която човек не живее почтено, не се бори освен за независимост, само че и за духовно съвършенство, е цяла безкрайност.

Редица произведения на Иван Есенски ни оферират поразителна анатомия на отчуждението, което владее актуалното общество. В триптиха „ Исихии “ в събирателния, съвсем апокалиптичен облик за разпада на нравствените полезности, той покрусено отронва:

родните си гробища напущат

сетните души на тоя пъкъл

Плаче звън, само че по какъв начин да ги примоля

и с какви неистини, като не знам

по какъв начин се заплаща днешната злочестина

с пепелта на вчерашния позор?

Кой не мина, той не ни прегази

и преви за безконечни времена…

Вярно, че народът се опази,

само че какъв? И на каква цена?

Поетът земетръсно надълбоко страда от загърбването на националните идеали, от забравата на подвига на нашите предшественици, отдали всичко за освобождението на Отечеството и оставили костите си да се белеят по скали и орляци. Той не може да се помири с духа на новото време, който е дух на нагаждачеството, лотофагията, конформизма, дух, който още веднъж възвежда като пример за гражданско държание гнусната философия на преклонената главичка, която остра сабя не сече.

В този изумителен триптих „ Исихии “ поетът стига до най-високата нота на огорчението и отчаянието, на омерзението и покрусата. И виждаме по какъв начин той продължава трагичния рев на Петко Славейков, който в мигове на сходно обезсърчение основава известното си трагично стихотворение.

Ето и покъртителния край на триптиха:

И за какво ли запитвам тоя троскот?

Истината все ще загорчи,

щом и православния ни Господ

е отвърнал през днешния ден от нас очи.

Даром си предадохме земята –

няма де да боднеш филиз живот.

Звън вали и плачат небесата.

Но не сме народ.

Не сме народ!

От една страна поетът съзерцава синята галактика на синчеца и вижда по какъв начин „ звездичката на песента гори “, само че от друга – непрекъснато усеща „ тъмната прегръдка на земята “. И трескаво разсъждава за смисъла на прошката, желае да разгадае тайните кодове в силата на загатна, метафорично да пресъздаде огъня на болката по отишлите си от тоя свят скъпи на сърцето му души.

Непростимо е актуалният българин да бъде обладан от такова малоумие, примирие и просташки пристрастености, щом има в историята си велики поети и хора на духа. Редица стихотворения на Иван Есенски, които носят посвещения на други поети, да вземем за пример Петър Караангов, Нико Стоянов, Ники Комедвенска, Петър Анастасов, Надя Попова, Иван Динков, Христо Банковски, Боян Ангелов, Добромир Тонев и така нататък, приказват за духовното роднинство и приятелство сред мъртвите и живите поети. Всъщност за Иван Есенски няма мъртви и живи поети, в случай че поезията е същинска. Затова и той възкликва:

И там, сред небето и гибелта,

ще се разминат нейде в необята

изящната душа на песента

и глухата душа на пустотата.

А тук, измежду тая вълча тишина,

в която и сълза не се обажда,

ти просто ще приличаш на една

замръзнала в снега солена сажда.

Този стихотворец владее танца на полутоновете, играта, нюансирането на подтекстовите внушения, превъплъщението и амбивалентното значение на думите. Едни и същи думи в друг подтекст при него звучат като че ли ангелически и серафически извисени, ефирни, нежни, съвсем безплътни, а в други случаи – сурово, трагично, влияят като удар с топор.

Стихът е музикално експресивен и мощно въздействащ, ритъмът е неведнъж синкопно насечен, само че в това време лирическият рисунък има и мощна изобразителна мощност – внушава благосъстояние и разнообразие на картини и инвенции, както е да вземем за пример в „ Октомврийска балада “, „ Междувремие “ и „ Урок по космогония “.

Твърде необятен е диапазонът на поетическите странствания на Иван Есенски – от нежната любовна поезия, която се любува на серафическия облик на обичаната, опоетизира с безкрайна деликатност лика на обичаната щерка, ту се възвисява в небесата на любовната споделеност, ту пропада в бездните на ревността и отчуждението. Вглъбява се в магията на вълшебната българска прнрода с чудодейните билки, цветя, с чуруликането на пролетните капчуци и с жуженето на благородните инсекти, чува музиката, създавана от крилете на прелетните птици, съзерцава бездънното синьо небе и така нататък

Но в случай че би трябвало да откроим една тематика, която пронизва като алена нишка цялостното поетическо творчество на Иван Есенски, без подозрение ще кажем, че това е неистовата обич към Отечеството. И когато поетът усеща, че националните идеали, полезности и обичаи са подвергнати на оскърбление и давност, благородната му душа се взривява и той следва Ботевия завет – „ Силно да обичан и мощно да ненавиждаме “. Той не може да понесе, че вълчият вятър на неволята българска, „ вейната с дрипава дрешка “ тласка клетите ни съотечественици все по сиромашки гурбети. А днешните пишманполитици се задоволяват със „ Санстефанските останки “:

Децата към този момент са откъм гърба –

протягат смръзнали юмручета

и просят своя Трети март

с кутии от храна за кучета.

Иван Есенски обладава няколко разнородни гения – той е ослепителен и автентичен лирик, изтънчен и пречистен есеист и журналист и ослепителен преводач, основно от съветски език. Но връх на преводаческите му достижения са преводите на Йосиф Бродски – един от най-трудно преводимите по всеобща преценка на експертите международни поети.

В поезията Иван Есенски е недопечен, елиптично затворен в строги и може да се каже аскетични поетически структури, в есеистиката и прозата е еластичен, от време на време сладкодумно велеречив и разхитителен по посока пресъздаване на елементи и даже незначителни привидно детайлности и нюанси. А в преводите на Йосиф Бродски откриваме изумително надълбоко вчувстване и съпреживяване на концепцията на създателя, надарено следване на вътрешната ритмика, особеното и причудливо римно разнообразие и от време на време съвсем непреводимата игра на думи.

Предмет на друго проучване ще бъде преводаческото изкуство на Иван Есенски, само че дано тук си позволим да цитираме единствено един откъс от превъзходния превод на Иван Есенски на „ Голяма елегия за Джон Дън “ от Йосиф Бродски, с цел да усетим сложното, само че извънредно превъплъщаване в авторския оригинал.

Спят ангели, не запомнили за нас,

и спят светци, от сън обзети също.

И Адът спи, и Раят. В този час

не потегля никой на никое място от къщи.

И Господ спи измежду тая белота,

разнежен от неочакваната отмала.

Спи дяволът, а с него и гибелта

в британските полета е заспала.

Конете спят и всеки конник спи.

Архангел спи, тръбата си оставил.

И всички херувими – на тълпи –

прегърнати спят в църквата на Павел.

Джон Дън заспа. И стиховете спят:

пороци, грях, метафори и драми

едни до други в книгите лежат

с идентични силабически пижами.

Освен всичко друго Иван Есенски се откроява в многогласия хор на актуалната българска литература и със своя корав и неотстъпчив темперамент на създател, който не желае да прави естетически взаимни отстъпки и който отстоява почтено и до дъно креативните си концепции и гражданско държание. Поетът се е посветил с непоколебима поредност на служението на българското Слово. И дълбае в неговите рудници с гневен екстаз и неизтощимо любознание.

Особено изрично личи това в някои от най-новите стихотворения на Иван Есенски – да вземем за пример в разтърсващия по своите моралистични и духовни послания цикъл под общото заглавие „ Десет урока “. В „ Урок по космогония “, „ Урок по нелюбов “, „ Урок по примирение “, „ Урок по България “, „ Урок по Левски “ и „ Урок по Богородица “, „ Урок по Ботев “, „ Урок по история “ усещаме концентрацията на метафоричната сила, ехото от посланията на типичен български поети, както и внушенията на някои от най-талантливите модерни създатели.

Не може да не ни раздрусат стиховете от „ Химн, или урок по България “, в които долавяме ботевска пристрастеност и болежка:

Мила републике, родино предана,

къщурке бащина с две липи спретнати,

пазвице майчина, око изплакано,

царство на тръни и черни макове

толкоз века, че си обръгнала.

И все смалявана, и все одирана…

Де са ти, мале, благите българи

в това безпределно твое умиране?

Тези мощни и изстрадани думи показват духовната конституция на поета Иван Есенски.