Искам за момент да си представиш, че си малка и

Искам за миг да си представиш, че си дребна и безпомощна.   За всичко, от което се нуждаеш, зависиш от двама души, които за теб са целият свят. Те те хранят и обличат, към тях се обръщаш, когато те е боязън, те задават границите на всичко несъмнено и познато. Сега си показа, че тези двама души упорстват, че постоянно са прави – по-добре от теб знаят дали ти е студено или топло, дали имаш съображение да си тъжна, изнервена или уплашена, дали имаш право на “капризи ” какво да облечеш, какво да ядеш и на кого да дадеш прегръдка.

И когато направиш нещо, което не би трябвало, не знаеш какво ще последва. Дали ще ти крещят? Дали ще те ударят?

“Е, хайде в този момент, чак пък толкоз ”, ще си кажеш, скептична. Може би към този момент даже се чудиш дали да дочетеш този текст. Може би се съмняваш, че децата изпитват чак такива емоции – страх, неустановеност, компликация да примирят облика на родителя, който ги обича и се грижи за тях, с този на родителя, който ги “шамаросва ”. 

Противно на актуалните трендове в логиката на психиката, за които детето е дребна персона, която да бъде доизградена с доста самообладание и внимание,  в България сякаш още се шири схващането, че децата са нещо приблизително сред компютър, който да бъде програмиран, и зверче, което да бъде дресирано.

Всяко изказване, че родителството е умеене като всички други умения, което следва да бъде развивано, се отхвърля като “западна агитация ” – вие нас ли ще ни учите?!

Очевидно наглостта на норвежците е преляла всевъзможни чаши… 

Няма да неистина, доста ми е болно от време на време . Когато предходната година страната ни отхвърли конвенцията за предварителна защита на насилието над дами и девойки, бях гневна, обезверена, разочарована. Мятах облекла в куфара и си обещавах, че повече няма да отделя една минута от времето си да се малтретирам за “тая забравена от Бога страна ”. Обаче не мога.   Не е толкоз елементарно да спре да ти пука за мястото, където си отраснала,

    Има още...