Ирина Кирякова от 20 години е посветена на психотерапията и

...
Ирина Кирякова от 20 години е посветена на психотерапията и
Коментари Харесай

Психологът Ирина Кирякова пред Lupa.bg: Любовта може всичко, растем и се развиваме, когато се чувстваме обичани

Ирина Кирякова от 20 години е отдадена на психотерапията и я усеща като своя задача, не като работа. " Вярвам, че постоянно има метод да сме по-добре – по-щастливи, по-здрави, по-мъдри. Вярвам, че мога да дава помощ за самопомощ. Вярвам, че любовта намира метод да се прояви в живота на всеки, само че единствено осъзнатото и пробудено схващане има очи за нея ", споделя психологът и психотерапевт.

Като терапевт се занимава с доста необятен набор от проблеми. Ирина Кирякова е един от първите дипломирани гещалт терапевти в България. " Избрах да работя с разностранни поръчки, тъй като имам вяра в многообразието и това ми даде късмет да имам благосъстояние от благоприятни условия и гледни точки. Клиентът най-често идва с изчезналото – липсва обич, липсва схващане, липсва съгласие ", споделя Ирина Кирякова.

Работи с възрастни, подрастващи и деца, с двойки и фамилии. Има дълготраен опит в областта на партньорските взаимоотношения, тревожни и страхови положения, психосоматични проблеми, меланхолия, зависимости, тревога, паник офанзиви, хранителни разстройства, възприятие на празнина и загуба на смисъл.

Участвала е в разнообразни интернационалните конгреси и конференции, отдадени на психологичното здраве и по думите й продължава да се учи, защото развиването е безконечен развой. Автор е на голям брой изявления и на книгата „ Любовта намира метод – психотерапия на всекидневието “. След дни ще излезе и втората й книга „ Формите на любовта ”, като премиерата е в Литературен клуб " Перото " на 21 март, четвъртък, от 18,30 часа. По този мотив Lupa.bg беседва с Ирина Кирякова, която разкри на пръв взор необикновени форми на обич. По думите на психолога любовта може всичко, даже да лекува неизлечими болести, стига да повярваме в нея и да я открием.



Снимки: Агнес Методиева

- Ирина, какво ви предизвика да напишете втората си книга „ Формите на любовта ”?

- Откакто се помня пребивавам с тематиката за любовта. Откакто работя като психотерапевт съм осъзнала, че всеки от нас има водеща тематика в живота си. И нормално в разнообразни сфери тематиката се демонстрира по друг метод, само че по този начин или другояче тя е там. При някои може да е правдивост, при други да е отменяне, някоя идея, гражданска война, протест. Моята тематика е любовта.

Изследвала съм я и съм се вглеждала в нея. Аз съм огромен късметлия, тъй като както и в предходната си книга „ Любовта намира метод “, съм докоснала разнообразни измерения на любовта в границите на фамилията ми. То беше доста огромно, с доста разклонения и доста богато в това отношение. Вероятно това е едно от нещата, което ме е захранвало. След това като терапевт осъзнавах, че това е един от главните лечебни принадлежности.

Ако не мога да намеря причина да обичам индивида доста мъчно мога да му оказа помощ. И имам вяра, че когато ние се усещаме обичани започваме да растем и да се развиваме. И назад – растежът ни блокира, когато не се усещаме толкоз подкрепени.



Мартин Киряков - режисьор, артист и художник е създател на корицата и на илюстрациите към книгата на своята майка " Формите на любовта "

- Защо я кръстихте „ Формите на любовта ”?

- Опитах се да проучвам другите проявления на любовта. В предходната фокусът ми беше, че тя намира метод и че в случай че има обич нещата може да се получат. А в този момент проучвам другите й проявления.

Моето верую е, че на дъното постоянно е тя и всичко стартира от нея. Любовта съществува и преди огромния гърмеж, може би тя е гърмежът.

Идеята ми е да разкрия не толкоз обичайни проявления на любовта и да можем да разберем, че и те са обич. Защото когато виждаме обич зад нещата по друг метод възприемаме света.

Има една известна мисъл, че двата съществени претекста, които ни движат са обич и боязън. И когато сме свързани повече с любовта и тя е главният движещ механизъм сякаш съумяваме да реализираме повече. Когато се появи страхът по-скоро се свиваме, по-малко си разрешаваме, самоограничаваме се.

В книгата има и глава „ Страхът като форма на обич ”, тъй като той не е противоположното на любовта, а е също нейно проявяване, само че по-различно. Когато човек е обичан той по един натурален метод се пробва да върви напред и да се развива. А когато ни обзема боязън се втвърдяваме и тогава ставаме чупливи.

- А какви други форми на обич изследвате?

- Много се задълбочих в тази тематика и най-после доближих до прословутата максима – „ Знам какъв брой доста не знам ” и осъзнах какъв брой голяма тематика е това. Ако попитате всеки ще ви каже, че е изпитвал обич или има потребност от нея, само че ние не можем да разбираем какво е това в действителност. Сравнявам я с въздуха, с електричеството, с нещо, което знаеш, че е там, само че не можеш да го обясниш какво тъкмо съставлява и по какъв начин действа.

За мен форма на обич е и завистта, безпомощността, критичността, поддръжката, свързването, вярата, вярата.

За мен те са производни на този начален подтик и може би тя е някакъв начален подтик, който не разбираме и не можем да обхванем. А в същото време ние идваме на този свят посредством нея под една или друга форма, само че е належащо това да се случи и да има това свързване. Аз съм определила любовта като доброжелателно свързване.



- Провокира ли ви нещо съответно във вашата процедура като психолог и психотерапевт или книгата е израз на цялостния ви опит в тази сфера?

- Провокира ме и от персоналния ми живот, и от професионалния - това, че растежът, лечението е обвързвано с любовта и какъв брой тя участва. Ако се върнем обратно в митологията и приказките се споделя болен от обич – това в езика въобще не е било инцидентно. Има доста смисъл. Покрай един филм, който излезе – „ Мъдростта на контузията ” на доктор Габор Мате, който е психиатър от международна големина, стана доста известно да разбираме по-добре контузиите и зависимостите. Той обърна до момента съществуващата идея за тях.

Едно от основните неща, за които той говореше е, че контузията е това, което се случва в индивида вследствие на това, което се случва в средата. Тоест контузията не е събитие, а прекарването на събитието и не просто прекарването на събитието, а най-много, с цел да се трансформира едно събитие в контузия, е належащо то да бъде претърпяно в самотност.

Изоставянето, самотата, че ти преживяваш нещо мъчно или ужасно и няма с кого да бъдеш, няма кой да те съпроводи и да те поддържа в този миг трансформира едно събитие в травматично. И затова има хора си споделят: „ Боже, този човек какво е претърпял и по какъв начин е оживял. ”

Не си бил самичък, някой те е обичал и си го чувствал, че някой те обича и че е до теб. Моят апел към хората е да търсят някой, който ги обича – било даже Бог и това да е нещото, което ще ги накара да усещат съгласуваност и да се почувстват част от нещо и могат да споделят и да бъдат чути, а не да остават сами и не да се изолират.



- Предполагам, че говорите отвън тесния смисъл на измеренията на любовта сред мъжа и дамата примерно или сред майката и детето, а в по-широк подтекст, обич сред другари.

- Не преглеждам по-популярните форми на обич като другарска и партньорска обич, фамилиарност. Гърците да вземем за пример имат няколко думи за обич – филия, агапи, ерос, сторге. Говоря, че всичко, което вършим е проявяване на любовта, т.е. тя в действителност е началото, моторът.

- Вярвате ли, че любовта има и лечебна мощ и даже може да лекува на пръв взор неизлечими болести, пред които медицината е безсилна?

- Абсолютно. Виждала съм го с очите си по какъв начин се случва. Една от провокациите е, че любовта е една голяма движеща мощ сега, в който индивидът стартира да я усеща и да си разреши да я получава. Има доста случаи, в които нея я има, само че не умеем да я получим. Защото може би не ни е дадена под формата, която за нас би била разбираема. Много хора имат съответна визия по какъв начин би трябвало да наподобява любовта, какво значи, в случай че някой ни обича и надлежно не могат да получат любовта, която им бива дадена, тъй като не идва в тази форма.

Любовта може да лекува, а там, където не може да излекува, то сигурно може да съпроводи по доста по-топъл метод един човек в пътя му. Защото има и такива обстановки, в които не можем да обърнем единствено разрушителната стратегия на тялото. И за жалост не можем да я спрем, само че може да я осмислим. Любовта осмисля, тя дава смисъл.

Едно от най-често срещаните неща, които споделят хората, когато обичат и изпитват мощна обич е, че са намерили смисъл. И назад, когато имат чувството, че са я изгубили, споделят, че са изгубили смисъл.



- Има ли конфликт сред любовта и нейните проявления – т.е. тя да бъде задушаваща и завладяваща, тъй че това в действителност към този момент да не е обич?

- Ние обичаме най-често по метода, по който ние сме били обичани. Затова от една страна в една такава обстановка е значимо тя да бъде погледната от двете страни. От страната на майката, която има вяра, че обича и прави най-хубавото за детето си, на което е способна и въпреки това от страна на детето, което не разпознава това като обич в този миг. Може би това е грижа, която е предозирана. Защото майката задушава.

Имала съм такива случаи в практиката си и когато се върнем обратно в историята си ще забележим, че има доста огромен боязън – някаква неустановеност, претърпени контузии, загуби. Затова тя е толкоз завладяваща и трепереща. В този случай майката се свързва не с любовта, а със страха.

По същия метод, както един родител чака детето си да се прибере и се тормози. Както се споделя: „ Да не ти се случва това, което го мисли майка ти. ” Но и страхът е форма на обич, както към този момент споделих. Моята преподавателка терапевтка споделяше: „ Добрият родител не е този, който защищава, а който превързва раната. ”



- Проявата на експанзия идва от неналичието на обич ли?

- Бих разграничила експанзията от насилието, тъй като в множеството случаи, когато приказваме за експанзия, която я възприемаме като нещо отрицателно, приказваме за принуждение. А насилието бих споделила, че е липса на осъзнатост. И тази експанзия надминава избрани граници, тъй като липсва схващане, некадърност да се оправиш в дадена обстановка, напрежението се качва и ние напълно безусловно споделяме, че избухваме.

Ето езикът още веднъж носи доста информация – експлодирам се, експлодирам, излизам от кожата си. Всички тези изрази са резултат от едно огромно вътрешно напрежение, което ние усещаме и се трансформира в придвижване, което не можем да удържаме повече вътре и вършим нещо, което е разрушително - било за другия, било за нас самите. Защото експанзията може да се обърне и във вътрешността, към нас самите, не е наложително да отиде на открито.

Въпреки че имаме доста информация, доста достъп до запаси и до това да се ориентираме, в действителност сме извънредно изгубени и доста огромна част от хората са неосъзнати. На мен ми прави усещане, тъй като работя от 20 години и в случай че до преди 10 години главно бих споделила, че тематиката, с която съм работила е била във връзка с партньорството, която е основна тематика, смисъла, акомодацията, само че като цяло хората бяха много пораснали в някакво отношение, то в този момент са регресирали в развиването и отиват към по-детското черно-бяло мислене.

Ако четете конгреси в обществени мрежи ще видите крайни позиции. Възрастният, зрелият човек приказва с полутонове, употребява една доста по-голяма палитра, дава си сметка, че нищо не е единствено положително или единствено неприятно, а че ги има и двете. Зрелостта съставлява способността да носим полюсите в себе си, да стоим с вътрешен спор и напрежение.

Противоположностите постоянно не си опонират, а има потребност да ги съвместим. Защото дозата прави отровата, а не самото вещество единствено по себе си. Психотерапията е една пътека и посока, по която можем да се опитваме да носим себе си по един по-подходящ и грижлив метод. Тя не е метод да станем някой различен, да се променим фундаментално, тя е метод да се научим да живеем със себе си по един добър, грижлив метод. Да станем по-цели, излекувам съдържа в себе си корена „ цялостен “.



Ирина Кирякова води и семинари по психологично здраве. Снимка: Личен списък

- Имали ли сте във вашата процедура случаи на домашно принуждение и на двойки, които са търсили метод да го преодолеят посредством психотерапия?

- Имала съм доста такива случаи. Не е загадка, че тук домашното принуждение продължава да е процедура. Правя разлика обаче сред принуждение и експанзия, тъй като има доста обстановки, в които родителят, бидейки беззащитен, може да премине някакви граници към детето, само че това не е принуждение. За да приказваме за принуждение би трябвало да приказваме за неявяване на емпатия, на дарба да усещаш, че причиняваш страдалчество на другия. Което към този момент навлиза в патологията и то има чисто биологично пояснение, тъй като доста огромна част от насилниците нямат добре развити огледални неврони.

Огледалните неврони са една част от съзнанието ни, която сега, в който нещо се случва с теб, то стартира да се случва и с мен. Примерно ти почваш да се смееш доста и ти споделят: „ Смехът ти е инфектиран “. И противоположното натъжаваш се и аз също по някакъв метод съм загрижена и запитвам каква е повода. Тези огледални неврони сега, в който аз ти причиня болежка, която може да бъде не тъй като желая да те заболи, а тъй като аз показвам себе си по някакъв метод, теб стартира да те боли, само че и мен стартира да ме боли.

Природата е заложила някакъв регулатор, посредством който да спра това. Само че при някои хора това не се задейства, те могат да преминат тази граница, тъй като в тях нищо не се случва, няма я емпатията, тях не ги боли и те не престават на чисто рационално равнище да считат, че са прави, нищо, че на теб ти е гадно и пищиш. Един естествен, прочувствено здрав човек сега, в който чува или вижда болежка към себе си, той реагира със съчувствие. А когато приказваме за патология, тя има своя чисто биологичен корен, който е обвързван с ранните ни прекарвания като деца, които са довели до отсъствието и блокирането на съпреживяването.

Няма принудител, който не е бил жертва. Това са деца, които са били неглижирани, измъчвани, отхвърляни, лишени от любов и грижа до степен да притъпят или блокират тотално връзката със личната си сензитивност и по-късно да са способни на сходни неща.

Това, което е належащо да се случи тук нормално е обектът – жертвата да повярва в себе си, в шанса си за друг избор и може да стартира да трансформира системата. Достатъчно е един детайл от системата да има предпочитание да се промени и отвори, смяната може да се случи. В момента има доста дела в тази посока. Наскоро имаше галерия в градинката на Кристал и в нея с лицата си участваха известни актриси.



Снимка: Личен списък

- Да имаме вяра ли в думите на Жан-Жак Русо, че човек се ражда добър, само че обществото го развращава?

- Аз несъмнено имам вяра в това, че едно растение, с цел да се появи изначално, се появява в среда, където би могло да пораства, само че в случай че се трансформират изискванията на средата, то няма да може да вирее. Например кактусът вирее в пустинята, а кокичето – ще порасне в градинката. Но в случай че преместите кактуса в зимни условия или пък кокичето – в пустинята, тези растения няма по какъв начин да могат да виреят в новите условия.

За мен човек се ражда в условия, в които би могъл да пораства и да се развива и когато тези условия не дават опция това да се случва, стартират да настъпват всевъзможни форми на отклонения, които за мен са изкривена, отсъстваща по някакъв метод, блокирана обич.

- В свои лекции и изявленията споделяте, че като генетичен код 1/3 от нашите кафези са войнствени. Бихте ли развили малко по-подробно тази теза.

- Ако тръгнем от Фройд, който е бащата на психотерапията, той споделя, че има две сили, които задвижват индивида – Ерос и Танатос. Еросът е съзидателната мощ, Танатосът – разрушителната. На равнище биология знаем това, защото сме живи, с помощта на това, че клетките ни имат така наречен програмирана клетъчна гибел, т.е. ние непрекъснато умираме и се раждаме отначало, с цел да сме живи. Има ги градивните съзидателни процеси у нас, има ги и разрушителните.

С душeвността се случва същото. Всеки един от нас редовно изпитва моменти, в които ей по този начин му е гадно, сякаш всички са му криви и не може да откри основателна причина за това. Не може да се оправи с това. Ще дам образец с тялото – примерно разболяваш се от вирус, само че ти знаеш какво е това и имаш цел да го пребориш. По-страшното е, когато имаш признаци на заболяване, само че не можеш да откриеш какво и надлежно не знаеш какво да правиш.

В психически аспект е по същия метод – когато внезапно ни обзема някаква горест, незаинтересованост, неспокойствие, а ние не можем да го адресираме. И тук е нашето място като терапевти да се опитаме да помогнем в процеса на адресиране. Всъщност няма нещо, което да няма получател и е пристигнало отникъде. Но не постоянно съумяваме да сме свързани с тези неща, които са предизвикали изначално това положение.

- Мъжете или дамите търсят по-често психическа помощ?

- Ако се върна 10 години обратно разделянето беше доста изрично – 80% от клиентите ми бяха дами, в този момент е равнопоставено. Тук имам поради наклонност, която се отнася до огромните градове. Ако се разноските на избрани места, някъде в провинцията, там към момента даже битува концепцията, че с цел да отивам на психотерапевт, аз би трябвало да съм вманиачен и е срамно. И по какъв начин по този начин някой, който не ме познава, ще ми реши проблемите? В София и в огромните градове виждам, че нещата са се разчупили, а това значи, че мъжете са си разрешили да одобряват, че проявата на мощ може да е търсенето на помощ. Защото то е демонстрация на мощ, освен това не дребна. Погрешно е да се счита, че който търси помощ е слаб.

- Как се отразиха земетресенията в Турция и Сирия на душeвността на хората?

- Имаше нараснала тревога у хората, получих позвънявания от хора, които до момента не са идвали, звъняха ми и клиенти, с които работя и питаха: „ Какво става, единствено на мен ли ми е толкоз мъчно тази седмица? “ Те самите ме питаха дали земетресенията може да ни въздействат. Разбира се, че въздействат. Като погледнем от Космоса Земята е едно малко кълбо, само че ние тук сме много свързани. От наша позиция дистанциите наподобяват доста огромни, само че действително не е по този начин. Ние сме едно цяло и не може да си затваряме очите и действително тези неща ни въздействат.



- Има ли съгласно вас взрив на паник офанзиви у хората след пандемията, която предизвика доста и разнообразни страхове у мнозина?

- Със сигурност имаше доста огромен взрив на всевъзможен тип обостряне на страхови положения. Всеки има разнообразни страхове – паник офанзивите са една от формите на боязън и разумно се обостриха.

Но това го пояснявам и като пробуждане, тъй като в психотерапията ние знаем, че всеки един признак в действителност е някакъв дипломат, който е пристигнал да ни каже нещо, което не чуваме.

Тялото е една последна инстанция, която няма метод да не чуем, когато се обади. Но преди този момент може да заметем доста неща и да си затворим очите и ушите. Но когато тялото стартира да реагира към този момент е друго. И какво се случва – през тялото и признакът към обстановката, която го е породила.

Това, което ми направи усещане още през първия локдаун по време на пандемията, когато всичко беше спряло, замръзнало, аз чувах птиците на площад „ Славейков “, такава тишина не бях чувала и тогава разбрах в какъв звук живеем. Тогава пуснах безвъзмездни съвещания онлайн и се пробвах да направя нещо и да оказвам помощ на хората. Направи ми усещане, че за едвам 5% от хората, които ме търсиха, проблем беше самият вирус и пандемията.

Това беше един спусък те да погледнат и отделят време на неща, които от дълго време са били проблематични. Страшно доста хора започнаха да си задават въпроса за смисъла, доста хора си дадоха сметка, че се въртят като хамстери в някакви колелета и може би би трябвало да слязат оттова, тъй като тази въртележка не им харесва. И през признаците това най-лесно може да се случи и тогава стартира да се споделя и да се приказва за казуса.

- Наблюдавайки какво се написа и споделя в обществените мрежи бихте ли създали психически портрет на обществото?

- Това, което ми прави усещане е, че обедняваме откъм изложение, откъм език. В рамките на 15 години следя примерно пожеланията за рождения ден във фейсбук – дали това са откровени пожелания ориентирани персонално към теб или просто е копи пейст.

Изразяваме се посредством емотикони. Но езикът е страстите ни, възприятията ни, той е формата, посредством която ще облечем себе си. Когато поддържам връзка с младежи виждам, че им липсват прилагателните, липсват им метафорите, метод, по който да изразят себе си. И по тази причина стартират паник офанзиви и при доста деца. Една от аргументите е компликация да изразя страстите си.

А една от най-ясните и налични форми да изразя страстите си е езикът и шерването. Ние мислим посредством думите, понятията. Липсата на разбиране е липса на смисъл и това води към нарушен умствен развой и адекватност.

- Няма на кого и няма по какъв начин.

- Да, тъкмо това е доста постоянно. Или тъй като всички други доста бързат или стартират с едносрични думи, търсят ги. Като попитам какво усещат, дават отговор, че не знаят. По отношение на обществените мрежи в това море от информация хората би трябвало да умеят да се ориентират и да селектират информацията. В момента в огромна част от информацията, която се популяризира не може да достигнеш до източника. А и хората не знаят по какъв начин да търсят източника.

Някаква фундаментална смяна сигурно ни е нужна в образованието, която да ни накара да виждаме по друг метод и да се преподава сериозно мислене, да се преподава себепознание. Това би трябвало да влезе в учебно заведение, не е нужно да вървиш на психотерапия. Това е значимо да го знае и всеки един човек, с цел да може да действа в обществото.



- Наскоро беше публикувано социологическо проучване, съгласно което 40% от офис чиновниците по света страдат от бърнаут – така наречен професионално изпепеляване. На какво се дължи това?

- В момента стресови фактори се явяват доста по-малки тласъци от тези, които в миналото са били тласъци за индивида. Проблемът още веднъж не е какво се случва извън, а какво се случва вътре в тялото ни като отговор. И в случай че това примерно е някаква мълния или тигър, който ме заплашва, да, належащо ми е да си ускоря пулса, да ми се напретнат мускулите и така нататък, с цел да се случат избрани процеси, и аз да мога да избягам и да се боря с това.

Когато обаче за мен тигър се явява сериозното отношение на шефа, дъвката, която дъвче колежката на прилежащото бюро или песента, която си тананика нещата стоят по различен метод. Това е обяснението за какво постоянно се случва – тъй като има прекалено много стимулация и прекомерно малко благоприятни условия за разпределяне и за изразходване на тази сила, която се акумилира.

Друг аспект в тази посока са така наречен помагащи специалности и те са доста по-застрашени. Това са хора, които са по-склонни да се грижат за другите, в сравнение с за себе си. Лекарите и учителите прегарят доста повече заради обстоятелството, че не могат да слагат себе си като център на грижата, центърът е изнесен някъде другаде, незадоволително улавят и усещат личните си сигнали, че са преуморени или претрупани.

Една лекарка ми сподели, че етапите са няколко – отмалялост, изтощеност, болест, гибел. И въпросът е на кой стадий ти ще регистрираш сигнала. Бърнаутът е към този момент фаза изтощеност, като симптоматиката е друга и паник офанзивите може да бъдат част от това.

Системата се претрупва от това, което постъпва и не съумява задоволително да се освобождава. Затова е значимо да мислим в двете значими направления – вход и излаз, по какъв начин се зареждам и по какъв начин се стоварвам.
Източник: lupa.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР