Интересувам се от механизмите на цензурата - как точно е

„ Интересувам се от механизмите на цензурата - по какъв начин тъкмо е работела, кой е бил виновен по другите равнища в системата, какво се е допускало да излиза като материали (статии, книги, телевизия, филми, пиеси, музика,) и какво - не, за какво има произведения, които са съумели да минат през цензурата и са се появили на бял свят, въпреки че са били сериозни към партията и режима (целенасочен блян към реплика за независимост, или по-скоро небрежност и неведение на цензурите) и така нататък “ Това ни написа читателят Д. Пенев и през днешния ден в рубриката ни „ 100 въпроса за тоталитарната страна “ продължаваме с тематиката за комунистическата цензура.

" Автобусът “гълта ” сивата лента на шосето, което се вие като змия около язовир " Искър " … "

Тогавашната публицистика не беше като сегашната. Тя не хващаше новината “за рогата ” от първото изречение. На респект беше псевдобелетристиката - да вземем за пример естествени картини или есеистични разсъждения, които полека-лека вкарват читателя в тематиката.

Автобусът и шосето “като змия ” въвеждаха читателя на софийския областен вестник в репортаж за Самоков. Но създателят, мой много по-възрастен сътрудник, който ми описа историята, беше направил груба неточност, която му беше коствала неприятности - беше загатнал язовир " Искър ".

Ден след публикуването на текста получил позвъняване от една от злокобните служби на тогавашния режим - за държавната загадка - с предписание да се яви пред нея. Той недоумявал какво е прегрешил със сиропената си прослава за триумфите на трудов колектив в Самоков, гарнирана с естествена картина.

Как какво, възмутил се чиновникът - издал бил местоположението на основното водохранилище на София, язовир “Искър ” и в този момент американското посолство, което четяло под лупа всички вестници, щяло да каже на Пентагона, къде да бомбардира при положение на война.

Въпреки че беше заплашил непоправимо националната сигурност, сътрудника по благосклонност се беше отървал единствено със строга забележка.

Това би трябвало да е било някъде през 70-те години на предишния век. Околоземният космос към този момент беше цялостен със спътници, от които се виждаха освен водохранилищата, само че и по-чувствителни обекти на националната сигурност. А и американските дипломати, част от които, както му е по целия свят редът, бяха шпиони, можеха свободно да пътуват до Самоков и Боровец и с очите си да видят къде е язовир “Искър ”. Това го пишеше и в учебниците по география за учебните заведения, които те можеха свободно да си купят от всяка книжарница. Главното водохранилище на София беше маркирано и на всички физически и стопански географски карти, по които децата “опознаваха родината, с цел да я обикнат ”.

Защо ѝ е било тогава на службата да тормози сътрудника? Направила го е просто, тъй като е можела? Или с цел да симулира активност и да оправдае съществуването си? Или тъй като не е имал задоволителен интелектуален потенциал? Не знам, може и всички отговори да са правилни.

Една от главните функционалности на тогавашната страна беше да държи популацията в непрестанен боязън. Да не каже човек нещо, за което след това ще съжалява. Когато приказваш каквото мислиш, мисли какво приказваш. Това е цензурата. Законите и службите за държавната загадка бяха единствено един от многото ѝ принадлежности. Да се споделя очевидното беше неразрешено.

Режимът съзнаваше репресивността си. По-интелигентните му представители знаеха, че недоволните от неприятното качество на живота и от неналичието на права и свободи са доста и че думите могат да бъдат по-мощни от оръжията. Затова рисковото говорене и писане, които можеха да отпушат бутилката с недоволството, бяха преследвани.

Тоталитарната цензура беше родила най-краткия за времето си анекдот:

- А бе…

-А де...

Разбира се, за това имаше публично идеологическо опрощение в концепцията за класовата битка. Тя се водеше и в полето на всеобщата връзка и на културата, затова отбраната на “народната република ” на “народната народна власт ” освен позволяваха, само че и допускаха угнетяване на особеното мнение, на рецензията. Плурализмът беше отвън закона още от член 1 на конституцията, който циментираше управителната роля на комунистическата партия и сливането ѝ с страната. Всичко друго от формалната идеология беше “вражеско ”, а щом е вражеско, то подлежеше на заличаване. Точка.

Комунизмът не е откривателят на цензурата. Нито тя вирее единствено в тоталитарни или властнически страни. Но комунистическият режим е един от най-ревностните ѝ консуматори. Тя произтича от самата му репресивна природа.

Цензорите не бяха обособена държавна работа, нито се назоваха по този начин. Те бяха на всички места, където се произвеждаше обществен артикул - т.е  нещо, което хората ще четат, слушат, гледат - в медии, театри, концертни и изложбени зали, по улиците, в просветителните институции, в целия си живот. 

Подобно на същинската агитация, същинската цензура не трябва да оставя непокрито пространство, междина за свободно дишане. Тя би трябвало да обгръща цялото съществуване на индивида.

На централно и локално равнище комунистическата партия имаше отдели (например “Пропаганда и пропаганда ”), част от чиито отговорности беше да наблюдават всеки обществен артикул и незабавно да пресичат и най-беглото вражеско въздействие. 

В медиите имаше многостепенен редакторски надзор. Всичко, което отиваше за издание носеше подписите на редактор, завеждащ отдел, заместник-главен редактор, виновен секретар, за по-важните текстове - и на основния редактор. Тази процедура я има и през днешния ден. Разликата беше, че тогава заемането на по-висока виновна служба в редакцията наложително предполагаше и участие в комунистическата партия.

Държавна сигурност нормално избираше “очите и ушите ” си в редакциите на периодическите издания сред виновните секретари - това са тези публицисти, които възнамеряват наличието, композират съответния брой и механически го оформят, като управляват и самото полиграфско произвеждане. Т.е. това са хората, които имат взор и финален надзор върху цялото наличие.

Пробивите в тази система от “заграждения ” бяха съвсем изключени, както беше съвсем изключено човек да премине жив през загражденията и минните полета по границите. Но въпреки всичко пробиви се случваха.

Жива е паметта за наказванията в един централен ежедневник поради минала през всички равнища на надзор техническа неточност с мощен политически нюанс - вместо “държавен глава ” тогавашният първи партиен и държавен началник Тодор Живков беше разказан като “дървен глава ”. Някак си буквите “ж ” и “а ” бяха изпуснати - несъзнателно или преднамерено, съзнателно или от небрежност - това нямаше значение. Важното беше, че грешката беше вярна. Сбърканата дума отразяваше тъкмо това, което болшинството българи мислеха за вожда си, само че не смееха да кажат.

Страхът от следствията на възможна неточност дотам стресираха редакторите, че се стигаше до комични обстановки като в едно профилирано издание за учители по история. В текст за партизаните по време Втората международна война трябвало да бъде написано, че 40 мъже с 10 пушки излезли в Балкана. Печатарят в бързината обаче набрал “пушки ” с “и ” вместо с “у ”. И на коректура излязло “40 мъже с 10 пишки излезли в Балкана ”. Слава Богу, коректорите хванали в точния момент грешката в този политически сензитивен текст и я пратили за корекция. Но уплашените полиграфисти отново сбъркали (не е ясно несъзнателно или нарочно) и в основната дума “пушки ” този път заменили “ш ”-то с “т ”.

Не всичко обаче беше толкоз радостно. И наличието на Държавна сигурност в редакциите надалеч не се ограничаваше с виновните секретари. Един взор върху архива на така наречен комисия по досиетата на Държавна сигурност дава изобилни образци за това.

Главната задача на цензорите на всички равнища беше да не позволяват издание на вести, които могат да провокират всеобща паника или неодобрение и по този начин да дестабилизират властта.

Най-драстичният образец за скриване на истината от обществото беше осведомителното затъмнение след нуклеарната повреда в Чернобил през 1986 година. Населението не беше известено за облака радиоактивен прахуляк, който въздушните течения довяха и над България и не беше предизвестено за защитните ограничения, които трябваше да вземе. През 1994 година Григор Стоичков, комунист от висшия ешелон и вицепремиер по време на повредата, беше наказан на две години затвор за това. Зам.-министърът на опазването на здравето по време на повредата Любомир Шиндаров получи условна присъда. На 7 май 1986 година той сподели в изказване по малкия екран, че в страната няма рискова радиационна конюнктура в резултат на случая в Чернобил.

По същия метод управляващите потулиха сриването на пешеходен мост над река Искрецка в Своге на 18 април 1984 година, до момента в който по него минаваха 32 деца и част от тях починаха.

Години наред ръководещите комунистическа България не позволяваха да се написа и приказва за обгазяванията на Русе от румънски химически предприятия на отсрещния бряг на Дунава. Цензурата обаче роди през март 1988 година Обществения комитет за екологична отбрана на Русе, една от първите дисидентски организации при залеза на комунизма. Тя включваше даже членове на тогавашния хайлайф като Соня Бакиш, брачна половинка на ръководителя на Народното събрание Станко Тодоров (бивш премиер), художника Светлин Русев и треньорката по художествена гимнастика Нешка Робева - и двамата измежду околните до властта обществени лица, на които бе разрешено волнодумство поради заслугите им  към българската просвета и спорт.

Освен, че беше потулвана, рисковата за режима информация беше и филтрирана. Властващият хайлайф беше фаворизиран и тук. За него държавната осведомителна организация Българска телеграфна агенция приготвяше конфиденциален бюлетин с преводи от западните медии, който се разпространяваше по лист единствено до висши членове на държавното управление. Презумпцията беше, че единствено те могат вярно да схванат и преценяват нелицеприятната информация. 

Извън редакциите на медии и партийната подчиненост цензура в останалите сфери осъществяваха така наречен художествени препоръки в областта на изкуството и научни препоръки в академичната сфера. Те се произнасяха чий труд може да види бял свят.

По-високо и всеобхватно равнище на цензура се осъществяваше и посредством така наречен креативен съюзи, казионни организации в другите области на мисълта и духа - на писатели, актьори, композитори, учени, инженери и прочие Те “раздаваха порциите ” публично самопризнание, определяха неписана подчиненост в интелектуалния живот на обществото, издигаха и низвергваха. От тях зависеха тиражи, медиен достъп, изявления, авторитет, награди. Те бяха ръката на партията в сферата, която по природата си не търпи външна интервенция.

Класически образец за ролята на креативните съюзи е разискването на романа “Тютюн ” на Димитър Димов в Съюза на българските писатели през 1952 година, което принуждава създателя на “най-европейския ” (по мнението на ред критици) разказ в актуалната българска литература да го преработи, включвайки нови 250 страници с герои от работническата класа и комунистическото придвижване, равнявайки творбата с естетиката на така наречен “социалистически натурализъм ”. Българските читатели видяха още веднъж първичния оригинал на романа през 1992 година, три години след рухването на комунистическия режим.

Да окове мисълта и духа не е по силата на всяка репресивна власт. Затова и в най-мрачните тоталитарни години имаше интелектуалци, които успяваха да пробият стените на цензурата, несъмнено, заплащайки висока персонална цена.

Един от най-често даваните образци е поетът и сатирикът с псевдоним Радой Ралин (роден Димитър Стефанов Стоянов). През 1968 година той издава сборника си епиграми “Люти чушки ”, илюстриран от известния карикатурист Борис Димовски. Епиграмата, която вбесява властта е “Сит тулум - за просвета ням ”. Илюстрирана е с рисунка на прасе, което вместо опашка има реплика на подписа на Тодор Живков. Книгата и създателят ѝ имат “нещастието ” тя да се появи в размирната 1968 година, годината на Пражката пролет, опита за промяна на сталинския модел на социализма, стъпкан от руските танкове с присъединяване на сателитни страни, измежду които е и България. 

Радой Ралин е уволнен от издателство “Български публицист ”, партията не разрешава той да бъде назначаван и оповестен където и да било и това го принуждава да се устоя осем години с преводи. Тиражът на “Люти чушки ” е конфискуван от книжарниците и изгорял в пещите на Полиграфическия комбинат в София.  Едва през 1976 година Радой Ралин получава работа в “Българска кинематография ”, само че остава в недружелюбност до рухването на режима. Забраните обаче вършат неприятна услуга на цензорите. Те единствено способстват за известността на сатирика и го трансформират в легенда.

Прастар метод за създателя да излъже цензурата, е езоповският език, т.е. иносказателността. Тя е присъща за цялото творчество на магическия реалист Йордан Радичков. Неговите действителни и в това време приказни облици от българския селски обичай стигат до доста по-мащабни систематизирания от рецензията на един режим. Но сред тях има и такива, които директно адресират гротескни страни на комунизма като да вземем за пример политическото празнодумство. Радичков го назова “араламбене ”. Освен в литературата този негов облик остана и във всекидневието на българина - “Араламбене му е майката! ”

Няма власт, която дълго може да се опира единствено на насилието и страха. Комунистическите режими, в това число българският, имаха потребност най-малко част от неофициалните водачи на мнение в обществото, така наречен интелигенция, да бъде на тяхна страна. А и с течението на времето ставаше все по-невъзможно да се премълчават недъзите строя - икономическите провали, дефицитите на артикули и услуги, ниското качество на живота, привилегиите на комунистическата номенклатура, възходящите неравенства сред нея и елементарните хора, демагогията, шуробаджанащината, неналичието на съществени права и свободи. Сравнението със западните свободи и стандарти бяха неизбежни макар осведомителната изолираност и не бяха в интерес на режима.

Ето за какво се постановяваше хората, чиято дума се чуваше - писатели, актьори, учени и прочие интелектуалци - да бъдат ухажвани, а клапанът на недоволството да бъде отварян понякога, въпреки и деликатно.

Живков обичаше да флиртува с интелигенцията, с артистичния и умствен хайлайф на нацията. А и забележителна част от него се блазнеше от близостта и благоразположението на първия (по-късно генералния) секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия. За защити интелектуалци комунистическата страна полагаше специфични грижи - те получаваха дефицитните тогава битови привилегии като жилища и вили, коли, високи възнаграждения и добре платени (за локалния стандарт) длъжности, достъп до хората във висшия ешелон на властта, пътувания в чужбина. Срещу това трябваше да вършат единствено едно - да бъдат лоялни към комунистическата страна.

На собствен пленум през юли 1976 година комунистите благословиха лимитираната рецензия на основаните от тях публични реалности  - в рамки, които не заплашват съществуването на режима. Пленумът призна, че в така наречен развъртян социализъм има “отрицателни феномени ” и разреши те да бъдат разобличавани. Критиката обаче можеше да стига до обособени хора и феномени и равнища, които с безмълвното единодушие на водачите, бяха признавани за отклонили се от комунистическия блян. Не можеше да става и дума той и безразделната власт на ръководещата партия да бъдат поставяни под въпрос. Не можеше да бъдат подложени на критика най-висшите ѝ представители, т.е. тези, чиито портрети висяха по стените на всички институции.

Критика против тях се позволяваше единствено от най-високо място и означаваше, че съответният виновен приятел е изпаднал в недружелюбност и му следва отделяне и наказване. Често употребен способ за този тип честен линч беше режисирано “писмо от трудов колектив ” до централния партиен ежедневник “Работническо дело ”. Такъв беше казусът с низвергването на секретаря на Централния комитет на партията Стоян Михайлов, който с изключение на политик беше и професор по социология с известност на модернизатор.

Накратко, концепцията на Юлския пленум от 1976 година беше, че могат да се подлагат на критика обособени представители и нефункционалности на системата, само че не и системата като цяло. Въпреки това ограничаване духът на рецензията беше към този момент изтърван от бутилката и към този момент никой не можеше да го върне обратно в нея. Този дух щеше единствено да пораства, а властта постепенно да слабее пред него в идващите 10 години до Горбачовите “гласност и перестройка ”.

Част от емблематичните пробиви в комунистическата цензура станаха в българския спектакъл. Пример за тях е пиесата “Човекоядката ” от Иван Радоев, написана през 1976 година и сложена в спектакъл “София ”. За нея поетът и драматургът Радоев получи изключителна премия за изцяло творчество от Международната академия на изкуствата в Париж. 

Действието се развива в старешки дом в глухата провинция, чиито жители живеят сиво и монотонно, без обикновени улеснения, даже без тв приемник. Животът им  трагично се трансформира, когато настаняват при тях Топузов, пенсиониран номенклатурчик. Той им донася всичко неприятно от външния свят, от което стените на дома до момента са ги пазили. За триумфа на творбата приказва броят на представленията ѝ - те са над 500.

Паметни пробиви в стената на цензурата бяха и пиесите “Римска баня ” и “Рейс ” на драматурга Станислав Стратиев. Героят на “Римска баня ” на име Иван Антонов по изключение съумява да вземе лятната си отпуска през август - единствено тъй като шефът му е болен. Иначе го пускали в лятна отпуска единствено през януари. Заминавайки, той оставя майстори да ремонтират жилището му, само че като се връща открива, че под пода му те са разкрили непокътнат древен монумент - римска баня. Поради изключителна ѝ стойност страната я слага под своя протекция и домът на основния воин става археологически обект. Зареждат се подиуми и условия, които илюстрират цялата глупост на комунистическото общество.

В “Рейс ” един рейс, пътуващ съм центъра на София, се отклонява от естествения си маршрут и деветте му пасажери схващат,  че в никакъв случай няма да стигнат там, закъдето са тръгнали. Превозното средство става притча за безпътицата на тогавашното общество и за деградацията на неговите представители, които губят човешките си черти в неуместната обстановка, против която са безпомощни.

Тези победи над цензурата може да наподобяват дребни от позиция на поколенията след 1989 година Но всяко събитие би трябвало да бъде оценено в подтекста му. Те бяха големи във време, когато още нямаше интернет, а всички осведомителни канали, цялата културна среда беше по стоманен идеологически надзор.

---

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.