Антония Апостолова: Книгата и самотата се отричат
Името Антония на гръцки език значи " скъпа ", също като момичето, с което през днешния ден ви срещаме – Антония Апостолова. Тя е деен четец, споделя, че не може да живее без музика, обожава да твори в някое кафене и да пътува.
През 2017 година дефинитивно напуща медиите, където 15 години работи като редактор и публицист, а година по-късно основава фейсбук страницата и уеб страницата " Литературни диалози с Антония Апостолова ", в които разгласява рецензии на книги, изявленията с писатели, информация за нови заглавия и преводи. Освен създател на две книги, последната от които дебютът й в прозата „ Потъване в мъртво море “ (чиято премиера в София беше на 23 октомври), е преводач и на израелския стихотворец Амир Ор.
Коя е темата, която всеки заобикаля, а Вие желаете да засегнете?
Ако всеки я заобикаля, то тя би била или скандална, или прекомерно мъчителна. Наскоро Радко Пенев написа подобен сложен разказ – за половото принуждение над деца. Аз пиша за сложните, мъчителни, гранични положения и прекарвания, които обаче се случват на всеки от нас. Загубата, гибелта, изневярата, нещастния случай, пропускането на опцията без право на завръщане и избор, подозренията, старостта, мъжът и дамата. И ми се коства, че по тези банални, само че безсмъртни тематики е доста по-трудно да се напише по необикновен и трогателен метод. Те не могат да смутят по този начин, както би го направил един пошъл или прекомерно натуралистичен разказ, само че могат да ни донесат разклащане и катарзис.
Какво е мнението Ви за книготерапията?
Напълно го споделям. Като четец тя е моята паралелна действителност, моят успореден витален опит, моят следен риск и моето освобождение. Като създател писането по съответни тематики – да вземем за пример гибелта – е същинска терапия за мен, тъй като съумявам да мисля и да приказвам за нещо, което другояче ме ужасява и хвърля в надълбоко отчаяние. Не имам вяра да вземем за пример, че човек може да се предозира с книги – това в действителност зависи от самия него.
Какъв спомен пазите от времето, когато написахте своята първа книга – стихосбирката " Солена ябълка "?
Тогава, при започване на 90-те, беше напълно друго, хаосът в издателския бизнес беше цялостен, нямаше ги днешните ясни имена, зад които стои съответен книжовен профил и читателите малко или доста знаят какво да чакат. На 15 – 16 години ме откриха бургаският стихотворец Пейо Пантелеев и превъзходният художник и ваятел Руси Стоянов (може би всеобщо е прочут като създателя на бургаския Грамофон, само че той е превъзходен създател на статуи и картини). Та тогава те безусловно нахълтаха вкъщи при нашите – дори не помня по какъв начин стиховете ми са попаднали в тях – и им обявиха, че това би трябвало да бъде издадено непременно , а Руси, Бог да го елементарни, ще нарисува цялата книга. Което и направи и по тази причина и до момента неговите невероятни " драскулки ", изпълнили цялата стихосбирка, са едно от най-ценните неща в нея. Имаше огромна премиера и доста мнения в Бургас. Помня, че измежду художниците бях изключително обичана – може би поради образния език, който са си представяли в картини. Но най-важното за мен беше, че тази книга съответства и с времето на първата ми огромна (всъщност механически втора подред) обич. Разказът за нея, в който е включен и този за " Солена ябълка ", както и въобще за това време, следва, само че към този момент няма да разгадавам нищо повече...
Вярвам, че в писането нищо в никакъв случай не е небивалица.
За мен истинността е там, където писането е съответно на вътрешните настройки на създателя, където не е афектирано, скроено по конюнктурни литературни съображения, угодливо на триумфа непременно. Истинността е там, където езикът и огромните тематики са в симбиоза, която няма по какъв начин да не разпознаеш. Чета всекидневно модерна, преди малко написана и оповестена литература и към този момент стартирам да откроявам за себе си трендовете, поръчките, посоките.
Перо, химикалка или пишеща машина… все на лист хартия описваме своите мисли и страсти, коя е обичаната глава от живота Ви?
Впрочем, единствено да вметна, че първата ми книга е написана напълно на пишеща машина, а в този момент не мога без преносимия компютър си. А обичаната глава от живота ми е сегашната, която включва и носталгията по своето начало в близкото минало. След толкоз години на търсене, загуби, разминавания, в този момент се веселя на рутината . На вездесъщата и благословена рутина със фамилията си. Тя е прекомерно подценявана, само че е кей на нужния покой и сигурност, в които можеш да направиш в действителност всичко.
Коя страст ви отива най-вече – повече от всяка друга?
Меланхоличната носталгия по предишното и вероятното.
Как виждате бъдещето на хартиените носители на истории?
Мисля, че те постоянно ще имат своите уверени, сантиментални, сетивни читатели. Докосването и разгръщането са древен читателски тик, който даже цифровите медии пробват да имитират. Но нямам срещу – ако това е единствената опция – да чета на каквото и да било, даже на камък. Напоследък, защото работя с файлове на книги, се постанова да чета даже на телефона си, а в по-добрия случай – на Kindle-a. Така че си мисля, че още дълго време тези форми ще съжителстват.
Има още...
През 2017 година дефинитивно напуща медиите, където 15 години работи като редактор и публицист, а година по-късно основава фейсбук страницата и уеб страницата " Литературни диалози с Антония Апостолова ", в които разгласява рецензии на книги, изявленията с писатели, информация за нови заглавия и преводи. Освен създател на две книги, последната от които дебютът й в прозата „ Потъване в мъртво море “ (чиято премиера в София беше на 23 октомври), е преводач и на израелския стихотворец Амир Ор.
Коя е темата, която всеки заобикаля, а Вие желаете да засегнете?
Ако всеки я заобикаля, то тя би била или скандална, или прекомерно мъчителна. Наскоро Радко Пенев написа подобен сложен разказ – за половото принуждение над деца. Аз пиша за сложните, мъчителни, гранични положения и прекарвания, които обаче се случват на всеки от нас. Загубата, гибелта, изневярата, нещастния случай, пропускането на опцията без право на завръщане и избор, подозренията, старостта, мъжът и дамата. И ми се коства, че по тези банални, само че безсмъртни тематики е доста по-трудно да се напише по необикновен и трогателен метод. Те не могат да смутят по този начин, както би го направил един пошъл или прекомерно натуралистичен разказ, само че могат да ни донесат разклащане и катарзис.
Какво е мнението Ви за книготерапията?
Напълно го споделям. Като четец тя е моята паралелна действителност, моят успореден витален опит, моят следен риск и моето освобождение. Като създател писането по съответни тематики – да вземем за пример гибелта – е същинска терапия за мен, тъй като съумявам да мисля и да приказвам за нещо, което другояче ме ужасява и хвърля в надълбоко отчаяние. Не имам вяра да вземем за пример, че човек може да се предозира с книги – това в действителност зависи от самия него.
Какъв спомен пазите от времето, когато написахте своята първа книга – стихосбирката " Солена ябълка "?
Тогава, при започване на 90-те, беше напълно друго, хаосът в издателския бизнес беше цялостен, нямаше ги днешните ясни имена, зад които стои съответен книжовен профил и читателите малко или доста знаят какво да чакат. На 15 – 16 години ме откриха бургаският стихотворец Пейо Пантелеев и превъзходният художник и ваятел Руси Стоянов (може би всеобщо е прочут като създателя на бургаския Грамофон, само че той е превъзходен създател на статуи и картини). Та тогава те безусловно нахълтаха вкъщи при нашите – дори не помня по какъв начин стиховете ми са попаднали в тях – и им обявиха, че това би трябвало да бъде издадено непременно , а Руси, Бог да го елементарни, ще нарисува цялата книга. Което и направи и по тази причина и до момента неговите невероятни " драскулки ", изпълнили цялата стихосбирка, са едно от най-ценните неща в нея. Имаше огромна премиера и доста мнения в Бургас. Помня, че измежду художниците бях изключително обичана – може би поради образния език, който са си представяли в картини. Но най-важното за мен беше, че тази книга съответства и с времето на първата ми огромна (всъщност механически втора подред) обич. Разказът за нея, в който е включен и този за " Солена ябълка ", както и въобще за това време, следва, само че към този момент няма да разгадавам нищо повече...
Вярвам, че в писането нищо в никакъв случай не е небивалица.
За мен истинността е там, където писането е съответно на вътрешните настройки на създателя, където не е афектирано, скроено по конюнктурни литературни съображения, угодливо на триумфа непременно. Истинността е там, където езикът и огромните тематики са в симбиоза, която няма по какъв начин да не разпознаеш. Чета всекидневно модерна, преди малко написана и оповестена литература и към този момент стартирам да откроявам за себе си трендовете, поръчките, посоките.
Перо, химикалка или пишеща машина… все на лист хартия описваме своите мисли и страсти, коя е обичаната глава от живота Ви?
Впрочем, единствено да вметна, че първата ми книга е написана напълно на пишеща машина, а в този момент не мога без преносимия компютър си. А обичаната глава от живота ми е сегашната, която включва и носталгията по своето начало в близкото минало. След толкоз години на търсене, загуби, разминавания, в този момент се веселя на рутината . На вездесъщата и благословена рутина със фамилията си. Тя е прекомерно подценявана, само че е кей на нужния покой и сигурност, в които можеш да направиш в действителност всичко.
Коя страст ви отива най-вече – повече от всяка друга?
Меланхоличната носталгия по предишното и вероятното.
Как виждате бъдещето на хартиените носители на истории?
Мисля, че те постоянно ще имат своите уверени, сантиментални, сетивни читатели. Докосването и разгръщането са древен читателски тик, който даже цифровите медии пробват да имитират. Но нямам срещу – ако това е единствената опция – да чета на каквото и да било, даже на камък. Напоследък, защото работя с файлове на книги, се постанова да чета даже на телефона си, а в по-добрия случай – на Kindle-a. Така че си мисля, че още дълго време тези форми ще съжителстват.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ