* Този неясен портрет на желанието
Имаше към този момент сходен филм - „ Животът на Адел “ (известен и като „ Синьото е най-топлият цвят “). Той завоюва „ Златна палма “ в Кан през 2013 година, разказвайки за еднополовата обич сред търсеща себе си ученичка и млада художничка. Тогава възмути по-консервативните фенове със смелостта на камерата си, само че журито с ръководител Спилбърг му присъди безапелационно огромната премия.
Затова по едно и също време е чудно и не е, че още веднъж в Кан, шест години по-късно „ Портрет на момиче в пламъци “ завоюва наградата за сюжет. В сценария се разпознават множество елементи от другия, към този момент прочут и титулуван филм. Но може би журито - този път водено от Алехандро Иняриту - е решило да награди тъкмо другия метод и киноезик при сходна фабула и персонажи.
„ Животът на Адел “ бе съвремененна драма, освен полова, само че и социална; във филма на Абделатиф Кешиш имаше и от онази циничност, която мъжете рядко съумяват да прикрият, докато разказват за женската фамилиарност.
„ Портрет на момиче в пламъци “ е по-скоро митопоетичен. Естетически идеален и напълно непоказен, той е основан напълно от дами - освен режисьорката и сценарист Селин Сиама, само че и операторката Клер Матон, която е свършила превъзходна работа. Всеки неин кадър наподобява заслужен за музейна експозиция. Същото важи и за екипа по декорите и костюмите.
Действието се развива в далечната 1770 година, когато за никакво #metoo и дума не може да става. Интересен авторов избор е да няма мъжки облици (така както патриархалната история на киното е цялостна с филми, в които жена не се мярка даже едно кафе да поднесе). Мъжете могат да са статисти първоначално или в края, но в същинската част на историята са само сенки зад кадър, направляващи ориста на героините. Младата художничка Мариан е наета от Графинята да нарисува портрет на щерка й Елоиз, с който тя да съблазни отдалечено милански аристократ и да стане негова брачна половинка. Слугинчето в дома е бременно, само че бащата не участва ни с име, ни с облик.
Мариан, целеустремена и еманципирана (доколкото е допустимо за епохата, другояче и тя подписва картини с името на татко си – прочут художник и неин ментор), идва на отдалечения бретански бряг, с цел да нарисува портрет на Елоиз. Момичето е благ красиво, само че яростно поради предопределения избор, който му постановат. Не познава свободата напразно и морето, тъй като е било в манастир до момента. Между двете постепенно пълзи желанието, само че в този процес няма никаква долнопробност, нито сензационност – Сиама построява връзката им постепенно и внимателно, без да ги хвърля прибързано в огъня на пристрастеността или да прибягва до несъразмерната графичност на Кешиш.
„ Портрет на момиче в пламъци “ е филм за женската природа, другарство и доверие – когато трите със слугинята, в отсъствието на строгата Графиня четат и се забавляват, когато посещават национален празник или възнамеряват скришен аборт, те не са трагично разнообразни от три тийнейджърки след учебно заведение и в инстаграм.
Но е още повече филм за природата на изкуството. Сиама задава като главен код за разчитане на своя сюжет мита за Орфей и Евридика - „ когато се обръща, той прави избора на поета, не на влюбения “. Мариан увековечава Момичето в платната си като постскриптум на любовта, която не може да бъде употребявана. Поради равнището на неизбежност на връзката си те припомнят и Ромео и Жулиета – било и от един пол – тъй като с раздялата умира необратимо и нещо от тях. Макар животът видимо да продължава в изобретателната агония на два разнообразни заключителни фрагмента.
Затова по едно и също време е чудно и не е, че още веднъж в Кан, шест години по-късно „ Портрет на момиче в пламъци “ завоюва наградата за сюжет. В сценария се разпознават множество елементи от другия, към този момент прочут и титулуван филм. Но може би журито - този път водено от Алехандро Иняриту - е решило да награди тъкмо другия метод и киноезик при сходна фабула и персонажи.
„ Животът на Адел “ бе съвремененна драма, освен полова, само че и социална; във филма на Абделатиф Кешиш имаше и от онази циничност, която мъжете рядко съумяват да прикрият, докато разказват за женската фамилиарност.
„ Портрет на момиче в пламъци “ е по-скоро митопоетичен. Естетически идеален и напълно непоказен, той е основан напълно от дами - освен режисьорката и сценарист Селин Сиама, само че и операторката Клер Матон, която е свършила превъзходна работа. Всеки неин кадър наподобява заслужен за музейна експозиция. Същото важи и за екипа по декорите и костюмите.
Действието се развива в далечната 1770 година, когато за никакво #metoo и дума не може да става. Интересен авторов избор е да няма мъжки облици (така както патриархалната история на киното е цялостна с филми, в които жена не се мярка даже едно кафе да поднесе). Мъжете могат да са статисти първоначално или в края, но в същинската част на историята са само сенки зад кадър, направляващи ориста на героините. Младата художничка Мариан е наета от Графинята да нарисува портрет на щерка й Елоиз, с който тя да съблазни отдалечено милански аристократ и да стане негова брачна половинка. Слугинчето в дома е бременно, само че бащата не участва ни с име, ни с облик.
Мариан, целеустремена и еманципирана (доколкото е допустимо за епохата, другояче и тя подписва картини с името на татко си – прочут художник и неин ментор), идва на отдалечения бретански бряг, с цел да нарисува портрет на Елоиз. Момичето е благ красиво, само че яростно поради предопределения избор, който му постановат. Не познава свободата напразно и морето, тъй като е било в манастир до момента. Между двете постепенно пълзи желанието, само че в този процес няма никаква долнопробност, нито сензационност – Сиама построява връзката им постепенно и внимателно, без да ги хвърля прибързано в огъня на пристрастеността или да прибягва до несъразмерната графичност на Кешиш.
„ Портрет на момиче в пламъци “ е филм за женската природа, другарство и доверие – когато трите със слугинята, в отсъствието на строгата Графиня четат и се забавляват, когато посещават национален празник или възнамеряват скришен аборт, те не са трагично разнообразни от три тийнейджърки след учебно заведение и в инстаграм.
Но е още повече филм за природата на изкуството. Сиама задава като главен код за разчитане на своя сюжет мита за Орфей и Евридика - „ когато се обръща, той прави избора на поета, не на влюбения “. Мариан увековечава Момичето в платната си като постскриптум на любовта, която не може да бъде употребявана. Поради равнището на неизбежност на връзката си те припомнят и Ромео и Жулиета – било и от един пол – тъй като с раздялата умира необратимо и нещо от тях. Макар животът видимо да продължава в изобретателната агония на два разнообразни заключителни фрагмента.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ