Има любов, която се колебае дали да мине прага и

Има обич, която се колебае дали да мине прага и да пристигна при теб…

Има обич, която връхлита внезапно, разрушава всичко и си отива.

Има обич, която чакаш мнооого дълго, а тя в никакъв случай не идва. Но има и такава обич, която идва, с цел да остане по едно и също време и в предишното, и в бъдещето – за нея си коства всяка допустима и невъзможна цена, даже и в случай че тази обич опустоши сърцата ни завинаги…

По какво ще я познаем?

По особения искра в очите.

Обичането е като дишането – още с раждането го умеем, обичаме всеки, който ни се усмихне, който ни вземе на ръце и ни гушне, а след това растейки ставаме по-пестеливи на любов.

А ужасно ни се желае, когато ни налегне самотата, когато си отидат всички другари, когато ни напусне щастието да има някой, който да ни каже: " Аз съм тук, аз съм с теб, няма да те изоставя никога… "

Толкова елементарно е да се освободиш от нечие наличие, само че по какъв начин да се освободиш от отсъствието на някой, който обичаш?

То е като болежка, с която толкоз си привикнал, че извънредно боли от това, че я няма…

Любовта се опасява и ревнува от властта на времето, старите истории по този начин я преследват и изтезават, че могат да я убият.

Всички имаме своето любовно минало – не можем да го изтрием, само че можем да тръгнем на чисто – отърсвайки се от него, като си признаем: " … не си ми първият, не съм ти първата… " – в този момент се срещнахме – по този начин е трябвало…

В любовта са нужни доста стъпки до върха и единствено една до дъното…

Някои хора минават небрежно през живота ни, други стопират за момент и остават в сърцата ни, а след това, след това в никакъв случай не можем да бъдем същите…

Понякога не знаем, че е обич, до момента в който не заболи, а заболи ли – към този момент е късно.

Казват, че любовта не е да намериш някого, с който да живееш, а някого, без който не можеш да живееш – познавам такава обич.

Знам какво е да се влюбваш всякога в един и същи човек и то по този начин щастливо и чудно, като на седемнадесет. А раздялата да идва единствено с цел да ни покаже, че за тези две сърца разлъка просто няма.

Вярвам в неразрешената обич – тя няма време за нещо на дребно.

Разрешава си всички направления, одумвания, ругане, върви против разпиляната си съвест, събира всички камъни, хвърлени против нея и с тях, с тях гради собствен свят.

Тя, кралицата, тя блудницата, тя, любовта на живата смърт…

Не ме е боязън, когато очите на обичания погледнат малко настрана – не ме е боязън, аз съм първата…

Това, което споделяме, не наранява толкоз, колкото това, което премълчаваме.

Премълчаната истина, че любовта си отива, че светът към този момент не е за двама, че леглото към този момент е тясно от легналото посред ни отчуждение се усеща във всеки взор, във всеки опит за деликатност, най-много в целувките…

Любовта, когато се сбогува, най-силно ценим.

Да обичаш малко – няма смисъл, да обичаш доста – има ли кого?

Понякога единствено посрещаш, изпращаш, посрещаш, изпращаш, като в чакалнята на гара, в която идват единствено непознати влакове.

Има една група пъклен свестни мъже – тъжното е, че тази група мъже постоянно е заета…

Такъв мъж не се намира елементарно и аз не се пробвам, тъй като ще похарча толкоз време, ще направя толкоз опити, а за тези толкоз доста опити – няма да го заслужава…

Такъв мъж не се търси – той самичък те намира!

Автор: Мадлен Алгафари