Има ли родител, който би искал да е враг на

Има ли родител, който би желал да е зложелател на личното си дете? В своята книга „ Как да не станеш зложелател на личното си дете “ (Изд. „ Колибри ”), известният съветски публицист, драматург, журналист и ефирен водещ Андрей Максимов споделя, че родителите бъркат, когато не виждат в своето дете индивида с неговите персонални проблеми, темперамент, отношение към живота. Грешат и когато не желаят да одобряват своя хлапак подобен, какъвто го е основала природата. Те би трябвало да схванат: заложеното от Бог не трябва да се пречупва. Авторът пази тезите си с вълнуващи образци и с къси притчи след всяка глава, които родителите може да четат дружно с децата си – прелестен мотив за почтен диалог посред им. 

Споделяме фрагмент от книгата на Андрей Максимов.

Толкова обичам Януш Kорчак, че желая да стартира и втората глава с откъс от негова книга. Още повече че този откъс има най-пряко отношение към нашия диалог.

„ Ако разделим човечеството на възрастни и деца, а живота – на детство и зрялост, то деца по света има доста, прекалено много и детството обгръща много години от живота. Само че, погълнати от личните си борби и от личните си грижи, ние не ги виждаме, както по-рано не забелязвахме дамата, селянина, поробените съсловия и нации. Уредили сме се по този начин, че децата да ни пречат допустимо минимум и минимум да се досещат какво представляваме в реалност и какво в действителност вършим. “ Крием се от децата в живота си на възрастни. И сме безусловно сигурни, че законите на нашия, възрастния живот са верни, а тези, съгласно които живеят децата ни, са наивни, несериозни. Пък и закони ли са тези на нашите малчугани?

Кой знае за какво сме решили, че по принцип би трябвало да поддържаме връзка с децата по някакъв различен метод, не както поддържаме връзка между тях. Кой знае за какво сме уверени, че децата се отличават от нас много повече, в сравнение с ние един от различен.

Няма специфична просвета, която да се занимава с взаимоотношенията сред мъжа и дамата. Макар че джендърните разлики са прекомерно основни. Но с тях, както и доста други разлики и прилики, се занимава логиката на психиката. Не можеш да станеш лекар на „ науката за любовта “, а доктори на „ науката за децата “ (педагогиката) има колкото щеш.

Измислихме някаква специфична система за взаимоотношенията с децата. В нея има много умни и потребни неща. Има нездравословни и безсмислени. И много нелепи. Общо взето, като във всяка система.

Когато чета за такива педагогичен системи (а книги по проблемите на възпитанието излизат в големи количества), постоянно ми се желае да схвана: за какво не сме измислили някакви специфични закони за взаимоотношенията със старите хора? Нима с възрастните хора пораждат малко проблеми?

Самото допускане, че за общуването с хора на напреднала възраст би трябвало да се създаде някаква обособена система, към този момент наподобява обидно. В словосъчетанието „ остарял човек “ за нас основна въпреки всичко е думата „ човек “.

Този, който е изживял живота си, в нашето усещане остава човек. А този, който влиза в живота, все едно е не до дъно човек, не напълно човек, предстоящ човек.

„ Ние не възпитаваме дете, а човек – счита Симон Соловейчик. – Всеки човек, колкото и да е огромен, в случай че ще да е и на половин година, би трябвало да бъде считан за човек… Смятайте индивида за човек – нищо повече не е нужно за възпитанието… “.

Свикнали сме да не виждаме, че се отнасяме към децата не като към хора.

Към възрастните хора се отнасяме по един метод, а към децата  – по напълно различен. Законите на естественото човешко другарство не са годни за децата.

А най-печалното е, че считаме сходно отношение за обикновено. Великият Корчак е хиляди пъти прав: по същия метод сме се отнасяли и към дамите, и към селяните… Няма да повярвате, само че в толкоз демократична страна като Швейцария дамите са получили изборно право едвам през 1971 година.

Пътят към разбирането, че „ дамата също е човек “, е бил дълъг. За осъзнаването на това, че детето също е човек, може би ще е нужно още повече време…

Разбира се, има избрана специфичност в общуването таман с децата. Никой не спори. Както прочее съществува специфичност в общуването, да речем, с началниците. Или с създателите.

Но кой знае за какво постоянно не желаеме да осъзнаем, че: законите на човешкото другарство работят и при децата! Че децата са хора. Различни, самобитни, само че хора!

Осъзнаването на този факт е развой. Ние, хората от двайсет и първи век, се намираме вътре в този развой: през днешния ден отношението към децата е станало доста по-човечно, в сравнение с преди.

Струва ми се, че не е ненужно да проследим по какъв начин са се отнасяли към децата през другите исторически столетия.

Процесът на разбирането, че детето също е човек, е дълъг. Започнал е печално.

Ето по какъв начин Плутарх разказва раждането на дете в Спарта: „ Бащата не е имал право самичък да се разпорежда с възпитанието на детето – той отнасял новороденото на място, наричано „ лесха “, където седели най-възрастните родственици от филата (родовата община  – А. М.). Те оглеждали детето и в случай че го намерели крепко и добре поставено, заповядвали да се възпитава и неотложно му предоставяли един от деветте хиляди имота земя. Ако детето било хилаво и грозно, отнасяли го на Апотети (така наричали една канара в планината Тайгет), смятайки, че животът му не е необходим нито на него, нито на страната, щом през цялото време е лишено от здраве и мощ (и го хвърляли оттам – А. М.).

По същата причина дамите къпели новородените не с вода, а с вино, изпитвайки качествата им: споделят, че болните от епилепсия и изобщо болнавите умират от неразредено вино, а здравите се закаляват и стават още по-силни “.

В Средните епохи се считало, че хората в дословния смисъл се вършат, а не се раждат. Новороденото се приемало като материал, от който би трябвало да се направи човек.

Затова „ незабавно след прерязването на пъпната шнур акушерката се залавяла за работа, с цел да придаде на детето човешка форма, която, както тя считала, то не можело да одобри без нейна помощ. Тя взимала детето на колене или го слагала в плитко корито с топла вода, поддържала го с лявата си ръка, а с дясната започвала да моделира главата му, като я натис­кала, и по подобен метод премахвала краткотрайните деформации от родовата контузия. Тя разглаждала невиждащите му очи, моделирала носа, отваряла устата му и прекарвала ръка по челюстите му, с цел да фиксира чертите и те да станат верни. После разтегляла ръцете и краката на новороденото, разтривала и моделирала всеки крак по този начин, че детето да пораства стройно и високо. Накрая акушер­ ката грижливо, само че със мощ събирала костите на детския череп към темето, след това завързвала гла­вата му с линии плат, с цел да се приближат костите (подчертано от мен  – А. М.). Веднага след раждането на детето всеки ден в продължение на няколко седмици акушерката или майката продължавали леко да натискат с палци костите на черепа. Когато теменцето най-после зараствало, това се възприемало като доказателство за успеваемостта и потребността от такава процедура “. Всичко това било наложително. По този метод се раждали доста гениални учени, художници, писатели.

В името на справедливостта ще отбележим: мнозина от днешните откриватели считат, че акушерките са вършели това, с цел да поправят контузиите от раждането, неизбежни по това време. Може би…

И въпреки всичко това „ моделиране “ на детето ми се коства много ужасяващо… И уви, алегорично. Да, ние към този момент не моделираме черепа и костите на детето си, само че какъв брой е мъчно да се удържим от устрема непременно да създадем от роденото свободно лично чадо индивида, който ни харесва.

От книгата „ Как да не станеш зложелател на личното си дете ”, Изд. „ Колибри ”, 2018

Снимка: ru.wikipedia.org