Има ли риск за съществуването на България?След 32-годишен преход –

Има ли риск за съществуването на България?

След 32-годишен преход – време, през което като че ли знаехме накъде се движим, през днешния ден България още веднъж е разкъсвана по оста Изток или Запад.

Страната ни през миналите години направи два основни избора и се причисли първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).

До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше слънчев. От обществения спор тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче последователно започнаха да постановат разнообразни гледни/опорни точки, а военната интервенция на Русия в Украйна - да прекатурва света.
България, обичайно свързвана с Изтока, макар съюзническата си обязаност със Запада, претърпява земетресения.
Политическият хайлайф е безусловно раздвоен по основните тематики, които засягат ролята, присъединяване и позициите на България, свързани с разгарящия се спор.
Предишното Народно заседание одобри политическа декларация, с която поддържа Киев и осъди дейностите на Москва. Сегашното гласоподава военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния спор в световен стават все по-плътни, въпросите пред елита – съответни и комплицирани.
Общественото мнение е на двата полюса, причините се плъзгат по злободневната изразителност.

В този, без пресилване, исторически миг България не разполага с дълготрайна тактика, която разиграва разнообразни сюжети за бъдещето и проектира върху тях националните ни ползи. Ако това бе факт, позициите евентуално щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.

През призмата на вероятните развития и националните ползи на България „ Епицентър “ стартира серия от изявленията и търсене на позиции към един главен въпрос: има ли риск за съществуването на България и по какъв начин те биха могли да се проявят в идващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и по този начин: краят на историята не пристигна, само че може ли да пристигна краят на нашата страна?

Първият ни събеседник е дипломатът и външнополитически специалист Валентин Радомирски. Бил е консултант по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев (2005-2009) и дипломат на България в Румъния (2009-2012).

- Посланик Радомирски, при всеки парещ проблем, привързан с основни решения на геополитическия терен, нормално се споделя, че би трябвало да следваме националните си ползи. Но знаем ли какви са националните ни ползи? Съществува ли тактика, която разиграва разновидности за бъдещето с небосвод 20, 30 години?
 
- Във външнополитическата лексика съществуват клишета, които заради безразборната им и съвсем постоянно пристрастна приложимост се лишават от конкретика и стават една от аргументите за обвиняванията в придържането към „ двойни стандарти “.
Великите сили, огромните геополитически играчи, по-рядко употребяват термина „ национални ползи “, защото това не спомага за сплотяването на съдружниците им, с които те наложително се обкръжават. Поради това те приказват за „ евроатлантически полезности “, „ свят, основан на правила “, „ управляема глобализация “ и така нататък Така да вземем за пример в китайския вид „ икономическата глобализация “ се преглежда в подтекста на „ общата орис на човечеството “, и това отразява търсенето на световна социалистическа вероятност.

По-малките страни (според качествата на елита им) дефинират „ национални ползи “, с чиято помощ могат да реализират цели, които са в диапазона от „ оцеляване на страната и държавността “ до издигането на дадената страна на по-високо равнище в геополитическата подчиненост. Конкретен образец в първия случай е Сирия, а във втория – Турция.
Къде сме ние в тази скица? Ако питате нашите политици сигурно множеството от тях ще кажат, че националните цели и произлизащите от тях ползи са във втория вид. Макар и малко, само че все по-гласовити са обявяващите се да преглеждаме съществено опцията за екзистенциалното битие на българската държавност. Т.е. имаме оптимистичен и скептичен вид на възгледите към какво да се стремим и какво желаеме. Поради това и достигащите до конфронтация разнообразни гледни точки за това какви са българските национални ползи не основават предпоставки за умерено и детайлно разискване на този архиважен въпрос. А ни е необходим градивен прагматизъм.

Такъв метод ни е нужен в този момент в светлината на събитията, които се развиват в света. Намираме се в радикално изменяща се геополитическа среда, която може да ни вкара в обстановка да пазиме самото битие на България като страна в настоящия й тип, само че може и да ни разреши още веднъж да се наредим на по-съответстващо ни място в Европа и света. Да не забравяме, че в този момент сме най-бедната страна в Европейски Съюз, само че по население и територия сме измежду първата половина от страните-членки.

От това каква политика ще водим ще зависи и ориста ни в по този начин контури диапазон. Става въпрос още веднъж да преценим (без каквито и да било други филства, с изключение на българофилството) какви ще са следствията за нас от другите геополитически сюжети за идващите 20-30 години.

Такъв метод до момента липсва и заради това отговорът на Вашия въпрос е, че като страна не сме определили какви са националните ни ползи.
Поради това поздравявам самодейността на „ Епицентър “ да сложи този въпрос на по-широко експертно разискване.

- България постоянно е била на кръстопът, постоянно се е люшкала сред Изтока и Запада. Има ли събития/ условия, които вършат сегашната обстановка по-рискова от всяка друга, с която сме се сблъсквали в предишното?

- Тази наша география, която определяте като кръстопът, постоянно е участвала при оценката на конкретиката на съответната геополитическа картина. И непроменяемо, макар че доста постоянно не е било признавано обществено, е стоял въпросът дали даден избор няма да докара до анихилацията на нашата страна. Сега почти е същото. В диапазона от 20-30 години при тази динамичност на международното развиване може да се получат най-разнообразни обстановки, в част от които да ни няма във типа, в който сме през днешния ден.

За да не съм необоснован, ще Ви дам образец от моята процедура. Преди десетина години излезе българският превод на книгата „ Следващите 100 години “. Авторът й Джордж Фрийдман бе шеф на тъй наречените „ частна разследваща организация “ Стратфор и за него се разясняваше, че е един от каналите, посредством които се ревизира реакцията на геополитическите играчи и публичните настроения към разнообразни бъдещи американски стратегически планове. В книгата си, апропо, той предричаше, че в средата на 21-и век територията на сегашната Източна Европа ще бъде поделена сред две „ нови империи “ – Полска и Турска. България, за разлика от доста други страни, не се загатваше в книгата нито веднъж.

През 2014 година когато работих в Молдова, Фрийдман изнесе лекция в Кишинев, след която го попитах в коя от двете империи счита, че ще бъде включена България. Отговорът му бе: „ Вие по-добре от мен знаете отговора “.

За мен държанието на медиите и политиците в България, които „ пропущат “ да разясняват какво ни чака съгласно тази версия на един не инцидентен американец, е показателно, че бягаме от разглеждането на сюжети, които са неуместни заради персонални, партийни и бих ги нарекъл даже котерийни ползи. Това държание, съчетано с ескалацията на интернационалното напрежение, е, меко казано, безконтролно.  
А що се отнася до въпроса Ви дали сегашната обстановка е по-рискова, ще изтъквам казаното от Путин предходната седмица на форума на Валдайския клуб, че навлизаме в най-трудното десетилетие след Втората международна война. В сходен дух бе и предизвестието преди 20 дни в отчета на Си Цзинпин на 20-ия конгрес на Китайската компартия, че китайците би трябвало да са подготвени да устоят на предвижданите „ мощни ветрове, бурни води и даже рискови стихии “.

- Направихме стратегическия си избор през по този начин наречения преход. Войната трансформира ли нещо в тази посока? Една политическа „ невярност “ на България няма ли да срути нашия имидж на предвидима страна?

- Макар и свързани, това са два разнообразни въпроса.
Сегашната война в Украйна е разследване на другите събития през последните 15-20 години. В този смисъл тя можеше да бъде планувана. И освен беше планувана, само че и дейностите до момента на главните в нея противоборстващи страни - Русия и „ груповия Запад “ - демонстрираха, че за нея са се готвили дълго, подробно и с всички ограничения за скриване на тези мерки. По тази причина за необятната общност това беше „ ненадейно събитие “.

Но характерът на този спор е по-различен от предходните (в Либия, Ирак, Сирия, Афганистан) тъй като там огромните играчи намираха някакво решение, което ги предпазваше от директни конфликти посред им и не създаваше благоприятни условия и угрози за разрастването на тези местни или районни спорове до мащабите на международна война. Различни бяха и мащабите на въвличането на главните геополитически играчи, което им даваше опция да намират механизми за надзор върху ескалацията на военните дейности. За финален път това беше демонстрирано в Сирия, която беше разграничена на разнообразни зони на отговорност. В Украйна освен, че няма, само че и не се обрисуват предпоставки за нещо сходно.
Напротив. Сегашната обстановка става все по-сложна и непредвидима, което стартира да дава учредения за пръв път след Карибската рецесия да се заприказва за потреблението на нуклеарно оръжие. А това като член на НАТО ни прави директни участници при сюжети за разрастването на спора до международен.

И тук стартира сложното. Какъвто и е втория Ви въпрос. Какво значи „ невярност “ и, апропо, има ли предвидими страни, с цел да се стараем и ние да бъдем такава?
В Народната библиотека преди години преглеждах какво е написано в България преди да се присъединим към Тройния пакт. На процедура в оня интервал у нас са липсвали съществени съперници на това деяние като главните причини са били, че Европа в действителност към този момент е превзета от Германия и ние не трябва и не можем да не се присъединим към „ новите полезности “. Докъде ни докара нежеланието на тогавашния български хайлайф да се съпротивлява против препоръчаните ни от Берлин „ тлъсти хапки “ (Северна Гърция и Македония) сочат резултатите от Парижкия кротичък контракт. „ Изневярата “ по отношение на Райха в последния стадий на войната, както и „ изневярата “ по отношение на Русия след разпадането на Съюз на съветските социалистически републики прави ли ни предвидими и в какво? Може би, че сме предвидимо „ изневеряващи “?

Ако се опитаме обаче без пристрастия да оценим тези събития може да се каже, че и двете решения са направени наложително вследствие на съответната конюнктура преди войната и на триумфите на бойното поле в следствие.
А от това следва, че може да се окажем в обстановка, когато да бъдем принудени още веднъж да „ изневерим “. Защото сегашният спор в Украйна е единствено началото на поредност от огромни спорове, които ще се водят в пространството на Евроазиатския масив – от Украйна, Кавказ, Централна Азия, до границите на Китай в тъй наречените към този момент Индотихоокеански регион.  Това от една страна няма да вкара света в нуклеарна война, а от друга - ще изтощава основните съперници на Съединени американски щати. Единствено тази тактика за „ следен безпорядък “ по цялото продължение на главните съперници на настоящия хегемон (а той на мнозина наподобява толкоз мощен, колкото Германия преди нападението над СССР) му обезпечава заличаването на вредите от провалящата се демократична глобализация и насъбраните от нея вреди. И вследствие на това запазването на ролята му на хегемон.

На настоящия стадий не е известно какъв ще бъде светът след няколко години. Тази поредност от военни спорове ще докара до изтощаването на главните противостоящи в тях страни и алианси. Сега обаче всяка страна счита, че другата е по-уязвима на сходно стратегическо изтощение. Путин може би разчита на това, че Западът исторически не понася „ болките от войната “, по този начин както са привикнали с тях руснаците. Противниците му се надяват, че голямото им икономическо, финансово и технологическо предимство ще пречупят съветското общество и, най-много поразглезения му хайлайф. Само времето ще покаже кой е прав, само че за жалост, когато не знаеш отговора, а би трябвало да вземаш решение, може и да сгрешиш. Но би трябвало най-малко да помислиш по какъв начин да минимизираш възможните вреди от сходна неточност.

- От началото на войната през февруари до момента взе ли политическият ни хайлайф рискови за страната решения?

- От казаното доскоро, в сходна обстановка верният метод е да не отхвърляш априори, а да разгледаш и най-песимистичните сюжети, с цел да можеш да минимизираш вредите от тях. Т.е. да имаш поради на първо място оцеляването на българската държавност и народ, макар че това на някои може да наподобява като „ невярност “.
Тези дни слушам доста причини за това, че имаме „ съюзнически задължения “, че би трябвало да сме солидарни с нашите настоящи съдружници и други сходни заклинания. Но това опонира на казаното от лорд Палмерстон за неговата страна – „ Англия няма безконечни врагове или безконечни другари, тя има безконечни ползи “.

Този метод, който назовавам рационален прагматизъм, би трябвало да бъде в основата на решенията, които се вземат през днешния ден, когато не са ясни отговорите кой сюжет ще бъде годен на следващия ден.

- Къде е мястото на Турция в комплицирания геополитически пъзел и по какъв начин нейните стратегически ползи биха могли да се отразят върху България и върху района?

- Турция е била и ще бъде един от най-важните (а в избрани моменти и най-важния) фактори, оказващи въздействие върху процеса на взимане на външнополитически решения.
В нашия геополитически регион постоянно е имало две съществени районни супер сили – Русия и Турция (преди това Византия). В 13-вековната ни история България е била пред изгубване след общо седемвековно господство на южната районна суперсила. Справили сме и то по този начин, че сме единствената европейска страна, която е запазила първичното си име.

В нашата история сме имали интервали, когато сме били с едната суперсила против другата и противоположното. Сега обаче имаме за пръв път очертаващо се сплотяване сред Русия на Путин и Турция на Ердоган, което приема формата на ситуационен съюз. Ердоган си е сложил за цел връщането на Турция в десетката от най-влиятелни в света страни и това се поддържа от другите националистични кръгове. Увеличават се различията му освен с Гърция, само че и със Съединени американски щати, Франция и някои други съдружници в НАТО.

Когато се задава съществено военно сблъскване се организира срочен „ набор от съдружници “. Част от тях са принудени, а други са съблазнени да застанат от едната или от другата страна на барикадата. Великите сили не сортират средства за постигането на тази цел.
Може ли България да се окаже „ тлъста хапка “, която Русия или Съединени американски щати могат да предложат на Турция, за бъде напълно на едната или на другата страна в идните спорове. Според мен може, колкото и този въпрос да е табу в разискванията у нас. А Вашингтон и Москва са го правили с други страни.
Виждаме и сегашната все по-усилваща се връзка на Анкара както с Вашингтон, по този начин и с Москва. Може на някой да му хрумне да разисква и нашето бъдеще при тези зачестили срещи.

А може ли България да влияе доколкото е в нашите благоприятни условия това да не стане? Мисля, че да, в случай че заемем национално вярна и обяснима позиция и не дразним ненужно както сегашните ни съдружници, по този начин и съперниците им.
Отиването към радикализъм, какъвто се следи напоследък в българо-руските връзки носи евентуални рискове при посочения сюжет, в който се оказваме в ролята на „ тлъстата хапка “.

Лесно е да се каже, само че е мъчно да се осъществя гъвкава дипломация, изключително в случай че няма политическа воля за водене на национално виновна политика и не ни ръководят хора, които с делата си, а освен на думи,  слагат националните над партийните и персоналните си ползи.

- Позволете една догадка – отпред на Русия не е Путин. Ще се промени ли политиката на Кремъл и в каква посока?

- Поставяте въпроса за въздействието на личността върху публичните процеси. Няма единно мнение, само че от това, което съм чел, множеството философи считат, че с приоритет са публичните процеси, а сполучливи са тези персони, които в точния момент усещат задаващите се промени и съумяват съответно да приспособят към тях освен себе си, само че и ръководените от тях общности.
Поради това не считам, че в дълготраен проект може да има основни промени в политиката на Кремъл, макар че в малко и даже средносрочен проект може да има избрани девиации от настоящия курс.
И още нещо – съгласно мен - доста значимо.
Великите народи, каквито са руснаците, американците, китайците и още няколко други, от дълго време (независимо от икономическото им, финансово и военно положение сега) са придобили доста значима специфичност, която ги отличава от другите народности. Това е съзнанието им, че са част от велика нация. „ Къщата на върха на хълма “ прави американци всички тези, които са пристигнали в Америка от разнообразни страни и етноси. Схващането, че Китай е „ Центърът на земята “ сплотява освен ханските, само че и всички други китайци от разнообразни етноси. В Русия „ Третият Рим “ е това звено за руснаците, което в този момент ги сплотява след несполучливия опит да го подменят с понятието „ руски народ “.

Това схващане за велики народи, което в огромна степен може да бъде наречено имперско или империалистическо, обаче е и огромната заплаха за настоящия миг. Във всички от тези страни има сили, които мечтаят за „ стратегическо проваляне “ на останалите. Множат се изявленията, освен това на виновни политици от нашите съдружници за нуждата от „ цялостна победа “ над Русия, което води до хипотези на какъв брой елементи би трябвало да бъде „ разпарчетосана “ нейната територия. Москва обаче даде ясно да се разбере, че не си показва този свят без нея и нуклеарната й теория е доказателство за готовността да го направи. Убеден съм, че същото важи за американците и за китайците, който в случай че бъдат „ вкарани в ъгъла “, също биха протегнали ръка към нуклеарните си арсенали.

Т.е. към този момент не съществува опцията за мир след капитулация на едната от страните. Защото преди да капитулира тази страна ще унищожи света.

Остава разновидността за мир след договаряния и неизбежни взаимни отстъпки от всяка от договарящите страни. Засега обаче предпоставки за договаряния най-малко на обществено равнище не се обрисуват.

- Неясна към този миг остава и позицията на Китай. Пекин чака своя момент?

- Да, Китай сега е в изчаквателна позиция, каквато апропо са заели и по-голямата част от страните, които не са обвързани със съюзнически контракти със Съединени американски щати и Русия. Това се обуславя от две съществени условия. Първото е големият му търговски стокооборот със Съединени американски щати (малко под 800 милиарда д. годишно) и с Европейски Съюз (над 800 милиарда). Наред с насъбраните дългови бумаги на Съединени американски щати (почти 2 трилиона щ.д.) общата сума, която Китай би изгубил, в случай че му бъдат наложени наказания, сходно на тези за Русия, би била над баснословните 4 трилиона. Това го кара да бъда деликатен в връзките със Запада и да не поддържа, доколкото може, намерено Русия. Съвременно, въпреки това, Китай не може да се разреши да загуби полученото през последните 10 години стратегическо предимство, че Русия обезпечава надеждно тила му от север. Така че сегашната „ гъвкава политика “ по отношение на спора в Украйна е изцяло обяснима.

В Пекин са наясно, че в случай че обаче военните дейности доближат до фаза, която заплашва със „ стратегическо проваляне “ едната или другата страна, той ще би трябвало да заеме позиция. При това от позицията на мощен медиатор. Когато и, в случай че това се случи, може да се надяваме, че ще бъдат осъществени съществени опити за формулиране на бъдещия международен ред.

- България се намира и в доста тежка вътрешно-политическа рецесия. Доколко тя е отражение на външно-политическите провокации?

- За страни като България външно-политическите провокации са освен отражение, а един от главните фактори, предизвикващи вътрешно-политически рецесии. Спомнете си финансовата рецесия на Запад преди 14 години, която докара до рухването на „ тройната коалиция “, както и бежанската рецесия, която ни накара да преоформим редица стратегии. Ескалацията на интернационалното напрежение ни докара до диаметрално противоположни гледни точки за това по какъв начин и с какъв брой да превъоръжаваме армията си и сложи нови разграничителни линии освен в българското общество, само че и сред партиите в Парламента. Най-ясно всичко това се вижда от извършените през последните две година няколко избора, които от ден на ден ни водят към неспособност да изберем държавно управление със основна поддръжка.

- За разпад на Европейския съюз се приказва теоретично, подобен процес се проучва като догадка. Въпрос за опасност за съществуването на България не се слага. Има ли такава?

- За нас на този стадий присъединяване в Европейски Съюз няма опция. Наред с това самите процеси в алианса могат да ни принуждават наложително да му „ изневерим “. В някои страни-членки се ускоряват настроенията да се отстрани правото на несъгласие при вземането на решения във значими области като външната политика. Това за нас и други страни с по-ограничено въздействие в съюза би довело до опцията да ни бъдат налагани решения или най-малко да ни се оказва напън за приемането на политики, които опонират на националните ни ползи или засягат икономическите ползи на обособени, основни елементи от нашето население. За мен сходно развиване е недопустимо и занапред би трябвало да настойчиво да търсим съдружници измежду страни, които могат да изпитват сходни опасения.
Бъдещето на Европейски Съюз може да се окаже едно от най-големите тествания за екзистенциалното бъдеще на България.

Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в !