Има едни такива френски филми – със странни герои, с

Има едни такива френски филми – със странни герои, с доста слънце, с особени парижки жилища и с песни, които актьорите пеят, танцувайки под дърветата. Разбира се, „ Невероятната орис на Амели Пулен “ е първото, което ни идва мислено. И най-хубавото.

„ Атила Марсел “ се вписва удачно в тази традиция, без да е измежду шедьоврите й. Филмът е първият игрален опит на Силвен Шоме, основателя на прелестните анимации " Трио Белвил " (2003) и " Илюзионистът " (2010). Авторът е съумял да построи доста успешно магическа, приказна атмосфера, само че не е съумял да я извърши задоволително с страсти и наличие.Атила Марсел е млад мъж, който не приказва след гибелта на родителите си, която го е травмирала вечно. Отгледан от двете си лели, ексцентрички на напреднала възраст, които дават уроци по танци, Атила е виртуозен пианист и животът му минава сред рояла у дома и пианото в салона по танци. Един ден Атила инцидентно попада в жилището на съседката мадам Пруст, в който открива същинска райска градина – моркови, зеле и аспержи, засадени право в хола на странната дама. Освен другото, мадам Пруст отглежда и специфични гъби, от които вари чай и с него човек може да се върне в предишното си. Така с мадам Пруст героят потегля “по следите на изгубеното време ” – името на съседката явно не е определено инцидентно. Противно на упованията ни не се случва нищо трагично или разтърсващо, а краят на кино лентата е предстоящо оптимистичен.

Приятен филм, който умерено можех да пропусна, в случай че не беше тъжният факт, че Киномания е съвсем единственият ни късмет да гледаме европейско кино, даже и такова – напълно нормално и предопределено за някой ленив следобяд в кварталното кино. Само че кварталното ни кино от дълго време е в най-близкия мол, а в него френски филми няма, и няма да има...