Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България
Идеите за Конституция и парламент, за изборност и представителност пораждат още преди възобновяването на българската страна през 1878 година под въздействие на европейската мисъл и процедура. Учредителното заседание във Велико Търново (10 февруари 1879 – 16 април 1879 г.), в което вземат участие 229 депутати, слага началото на парламентарния живот в освободена България.
Вместо наставления от Берлинския конгрес Органически правилник, народните представители в Учредителното заседание създават Търновската конституция и я подписват единомислещо на 16 април 1879 година Българското княжество се дефинира като “монархия наследствена и конституционна, с национално представителство”, като Народното събрание се дели на велико и нормално.
Приет е правилото за разделяне на управляващите – изпълнителна, законодателна и правосъдна, както и отбрана на гражданските свободи, неприкосновеното право на благосъстоятелност, независимост на личността, тъждество пред законите, правото на сдружаване, отказване на съсловните права и робството и прочие
На 4 януари 1878 година София осъмва свободна, а близо 11 650 й поданици честват по улиците добитата с цената на толкоз жертви независимост. По това време оживено се разисква въпросът кой български град да бъде провъзгласен за столица на самостоятелната българска страна. Сред най-убедителните кандидатури е София.
“Първи, който най-авторитетно и аргументирано стартира концепцията София да бъде столица на новата българска страна, е българският историк, академик и държавник – проф. Марин Дринов.”, споделя Георги Коцев, основен специалист в Софийски исторически музей.
“Заживявайки още преди Освобождението с мисълта за София като българска столица, той написа на чешкия историк и български политик Константин Иречек в първите месеци след Освобождението: „ Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица.”, на което Иречек дава отговор: “Столица не може да бъде друга с изключение на Средец, в средата на българската земя. Нали това е Ваша остаряла концепция!”
С концепцията на Марин Дринов са съгласни и множеството от видните по това време български общественици. Разбира се не липсват и оферти други български градове да поемат тази роля. Сред главните претенденти били старопрестолният Велико Търново, Пловдив – като най-големия български град по това време, крайдунавският Русе и прочие
Но концепцията на Марин Дринов се постанова, защото той бил консултант на княз Дондуков, оглавяващ краткотрайното съветско ръководство на освободената страна. Княз Дондуков реалокира своята резиденция от Пловдив в София, с което значително предопределя и избора на бъдещата столица.
В едно от писмата си до съветския граф Милютин князът акцентира стратегическите преимуществата на София като столичен град: улеснение на съобщителните линии и основно състояние при построяването на бъдеща железопътна мрежа.
Като естествени претенденти за столица изпъкват няколко града. Разбира се, преди всичко ще сложим Търново – историческият център на българите, споменът за славното минало и признакът на последователност от средновековното царство.
Пловдив – доста значим търговски и културен център, очебиен пред останалите " претенденти” с удобното си географско състояние, способстващо връзките му с най-големите стопански средища на Балканите по това време – Истанбул, Солун, Одрин и Атина. Русе – " Малката Виена”, както е именуван градът, обаче може да се конкурира с Пловдив по стратегическо състояние. Докато градът под тепетата е " отворен” за търговия и въздействие към Средиземноморския басейн и Османската империя, то Дунав свърза Русе е едни от най-напредничавите градове на Стария континент – Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е " вратата” за нахлуване на всички новости в българските земи както от този район, по този начин и от Русия.
София също е одобрявана от доста възрожденци за подобаващ избор за столица на България, откакто страната възвърне независимостта си. Безспорно нейно преимущество е географското й състояние, което я слага почти в центъра на Балканския полуостров. По този метод тя се явява естествено средище на всички пътища, които пресичат района. Градът е релативно огромен и за разлика от Пловдив и Русе има по-добра естествена отбрана против възможни противников набези.
Бурните събития към Руско-турската Освободителна война и последвалото разделяне на българските земи от Берлинския контракт (1878 година) обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вид, тъй като въобще не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е уместно заради непосредствената си непосредственост с румънската граница и неналичието на каквато и да било естествена отбрана, с изключение на елементарно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав.
По този метод да си оспорват купата " Столица на Княжество България " остават Търново и София. И двата града имат солидни причини в своя поддръжка. Освен безспорното си преимущество в исторически аспект Търново има солидна отбрана, тъй като от считаната за съществена заплаха тогава Османска империя го разделят мощните скатове на Стара планина, а и останалите граници на младата страна са задоволително надалеч, с цел да има армията опция да отбрани града даже и при изненадващо нахлуване. Не би трябвало да се не помни и близостта (спрямо София) на Търново до главните пристанища, ситуирани на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която несъмнено би способствала развиването на търговията и интернационалните връзки. В натурален мотив се трансформира и фактът, че точно тук заседава Учредителното заседание, което би трябвало да сложи основите на Третата българска страна.
София обаче не отстъпва на Търново. Макар и в никакъв случай да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът има забележителна история и преобладаващо българско население, а откакто на Берлинския конгрес земите, обитаеми с българи, са разграничени, тя придобива още един мощен " коз " за избор на столица - намирайки се наоколо до Македония, Западните околности и имайки елементарен достъп до Източна Румелия, София се явява натурален център, от който да бъдат ръководени възможните военни дейности за сливане на разпокъсаната националност. Не е за занемаряване и фактът, че Временното съветско ръководство, което управлява страната в преходния интервал на създаване на български институции, се реалокира точно тук, откакто е насила да напусне Пловдив поради откъсването на Източна Румелия. Сред преимуществата на София се подрежда и мощното " лоби ", което тя има в лицето на Временното съветско ръководство и княз Александър Дондуков-Корсаков.
В последна сметка при гласуването на 3 април 1879 година (22 март остарял стил) в Учредителното заседание патриотичният жар надвива над историческото схващане и София е определена за столица на Княжество България, въпреки и единствено с два гласа преднина.
Източник: Уикипедия
Вместо наставления от Берлинския конгрес Органически правилник, народните представители в Учредителното заседание създават Търновската конституция и я подписват единомислещо на 16 април 1879 година Българското княжество се дефинира като “монархия наследствена и конституционна, с национално представителство”, като Народното събрание се дели на велико и нормално.
Приет е правилото за разделяне на управляващите – изпълнителна, законодателна и правосъдна, както и отбрана на гражданските свободи, неприкосновеното право на благосъстоятелност, независимост на личността, тъждество пред законите, правото на сдружаване, отказване на съсловните права и робството и прочие
На 4 януари 1878 година София осъмва свободна, а близо 11 650 й поданици честват по улиците добитата с цената на толкоз жертви независимост. По това време оживено се разисква въпросът кой български град да бъде провъзгласен за столица на самостоятелната българска страна. Сред най-убедителните кандидатури е София.
“Първи, който най-авторитетно и аргументирано стартира концепцията София да бъде столица на новата българска страна, е българският историк, академик и държавник – проф. Марин Дринов.”, споделя Георги Коцев, основен специалист в Софийски исторически музей.
“Заживявайки още преди Освобождението с мисълта за София като българска столица, той написа на чешкия историк и български политик Константин Иречек в първите месеци след Освобождението: „ Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица.”, на което Иречек дава отговор: “Столица не може да бъде друга с изключение на Средец, в средата на българската земя. Нали това е Ваша остаряла концепция!”
С концепцията на Марин Дринов са съгласни и множеството от видните по това време български общественици. Разбира се не липсват и оферти други български градове да поемат тази роля. Сред главните претенденти били старопрестолният Велико Търново, Пловдив – като най-големия български град по това време, крайдунавският Русе и прочие
Но концепцията на Марин Дринов се постанова, защото той бил консултант на княз Дондуков, оглавяващ краткотрайното съветско ръководство на освободената страна. Княз Дондуков реалокира своята резиденция от Пловдив в София, с което значително предопределя и избора на бъдещата столица.
В едно от писмата си до съветския граф Милютин князът акцентира стратегическите преимуществата на София като столичен град: улеснение на съобщителните линии и основно състояние при построяването на бъдеща железопътна мрежа.
Като естествени претенденти за столица изпъкват няколко града. Разбира се, преди всичко ще сложим Търново – историческият център на българите, споменът за славното минало и признакът на последователност от средновековното царство.
Пловдив – доста значим търговски и културен център, очебиен пред останалите " претенденти” с удобното си географско състояние, способстващо връзките му с най-големите стопански средища на Балканите по това време – Истанбул, Солун, Одрин и Атина. Русе – " Малката Виена”, както е именуван градът, обаче може да се конкурира с Пловдив по стратегическо състояние. Докато градът под тепетата е " отворен” за търговия и въздействие към Средиземноморския басейн и Османската империя, то Дунав свърза Русе е едни от най-напредничавите градове на Стария континент – Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е " вратата” за нахлуване на всички новости в българските земи както от този район, по този начин и от Русия.
София също е одобрявана от доста възрожденци за подобаващ избор за столица на България, откакто страната възвърне независимостта си. Безспорно нейно преимущество е географското й състояние, което я слага почти в центъра на Балканския полуостров. По този метод тя се явява естествено средище на всички пътища, които пресичат района. Градът е релативно огромен и за разлика от Пловдив и Русе има по-добра естествена отбрана против възможни противников набези.
Бурните събития към Руско-турската Освободителна война и последвалото разделяне на българските земи от Берлинския контракт (1878 година) обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вид, тъй като въобще не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е уместно заради непосредствената си непосредственост с румънската граница и неналичието на каквато и да било естествена отбрана, с изключение на елементарно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав.
По този метод да си оспорват купата " Столица на Княжество България " остават Търново и София. И двата града имат солидни причини в своя поддръжка. Освен безспорното си преимущество в исторически аспект Търново има солидна отбрана, тъй като от считаната за съществена заплаха тогава Османска империя го разделят мощните скатове на Стара планина, а и останалите граници на младата страна са задоволително надалеч, с цел да има армията опция да отбрани града даже и при изненадващо нахлуване. Не би трябвало да се не помни и близостта (спрямо София) на Търново до главните пристанища, ситуирани на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която несъмнено би способствала развиването на търговията и интернационалните връзки. В натурален мотив се трансформира и фактът, че точно тук заседава Учредителното заседание, което би трябвало да сложи основите на Третата българска страна.
София обаче не отстъпва на Търново. Макар и в никакъв случай да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът има забележителна история и преобладаващо българско население, а откакто на Берлинския конгрес земите, обитаеми с българи, са разграничени, тя придобива още един мощен " коз " за избор на столица - намирайки се наоколо до Македония, Западните околности и имайки елементарен достъп до Източна Румелия, София се явява натурален център, от който да бъдат ръководени възможните военни дейности за сливане на разпокъсаната националност. Не е за занемаряване и фактът, че Временното съветско ръководство, което управлява страната в преходния интервал на създаване на български институции, се реалокира точно тук, откакто е насила да напусне Пловдив поради откъсването на Източна Румелия. Сред преимуществата на София се подрежда и мощното " лоби ", което тя има в лицето на Временното съветско ръководство и княз Александър Дондуков-Корсаков.
В последна сметка при гласуването на 3 април 1879 година (22 март остарял стил) в Учредителното заседание патриотичният жар надвива над историческото схващане и София е определена за столица на Княжество България, въпреки и единствено с два гласа преднина.
Източник: Уикипедия
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ