И днес в поредицата си 100 въпроса за тоталитарната държава

И през днешния ден в поредицата си " 100 въпроса за тоталитарната страна " продължаваме да отговаряме на въпроси на младежи за времената на комунистическия режим 1944-1989 година в България.  " Ако е било толкоз неприятно, за какво хората не са се вдигнали и не са свалили комунистите, както вършим в този момент? ", пита 26-годишният Димитър от Благоевград.

Справедлив въпрос. Краткият му отговор е в самата природа на тоталитарния режим. За разлика от властническия или военния, той унищожава още в зародиш всяка опозиция. Философът и дисидентът Желю Желев, който стана първия демократично определен български президент през 1990 година, е обяснил тази разлика в труда си “Фашизмът ”*, поради който беше репресиран по времето на комунизма.

" Фашизмът " беше изчерпателен разбор на тоталитарните режими в Европа и изключително на националсоциализма в Германия през първата половина на ХХ век. Аналогиите с комунистическия режим обаче се постановяваха от самосебе си. Затова книгата беше неразрешена, а създателят ѝ уволнен и интерниран в дълбоката провинция.

Особеност на българския тоталитарен режим беше, че той не беше опустошен от народа, а имплодира самичък под натиска на композиция от фактори - икономическа неплатежоспособност, интернационална изолираност и вътрешни междуособици. Казано простичко, някогашните комунисти сами смъкнаха своя стар политически хайлайф от власт, който се беше трансформирал в техен чист пасив, с цел да конфигурират на негово място нов, по-модерен, и с него да оцелеят в изменящата се вътрешна и интернационална политическа среда, като трансформират изчерпаната си политическа власт в икономическа. Трябва да признаем, че в огромна степен съумяха и това е коренната причина в България демократичните и пазарните промени да са мудни и половинчати - със съответните последици за метода на живот на популацията.

Терминът “тоталитарен ” идва от “тотален ”, т.е. цялостен, изчерпателен, всеобемащ. Такъв е контролът, който тоталитарните режими - комунистически, националсоциалистически или фашистки откриват върху живота на обществото.

Тоталитаризъм значи преди всичко очистване, в това число физическо, на всяка съпротива и инкриминиране на опозиционните прояви. Несъгласието, даже най-плахото, евентуално води към лагер, затвор или напряко към подземията на Държавна сигурност и оттова - към небитието. В окупираната от Съветския съюз България този развой стартира още с така наречен Народен съд, когато през февруари 1945 година е ликвидирана физически огромна част от политическия и интелектуалния хайлайф на нацията. В идващите години комунистите последователно унищожават съдружниците си в отечественофронтовското държавно управление и заграбват цялата власт. 

Унищожаването на опозицията води към друга съществена линия на тоталитаризма - определяне на еднопартиен режим. В комунистическа България имаше две партии - Българска комунистическа партия (БКП) и сателитният ѝ Български аграрни национален съюз (БЗНС). Земеделският съюз в никакъв случай не опонираше на Българска комунистическа партия и имаше декоративна роля - да имитира, че “демокрацията ” е “народна ”, че властта е на “трудещите се ”, които се деляха на служащи и селяни. Предполагаше се, че Български земеделски народен съюз съставлява вторите.

Интелигенцията на принадлежеше съм " трудещите се ". Оттук тя имаше второстепенна, подчинена роля и подлежеше на непрекъснат надзор и превъзпитание, заради склонността ѝ да мисли без значение. Работниците и селяните, основните движещи сили на революцията, трябваше да наблюдават интелигенцията да бъде “народна ”, т.е. да не се отклонява от това, което “движещите сили ” ѝ диктуват. Всъщност, този който диктуваше, беше комунистическата върхушка, така наречен “номенклатура ”, която бързо заграби цялата политическа власт, тури ръка върху репресивния уред и се отчужди от класите, от които произхождаше и претендираше да съставлява.

Еднопартийният режим води към третата специфичност на тоталитаризма - сливането на партия и страна. Изборите бяха официални. Какво да избираш при една ръководеща партия? Тя постоянно ги печелеше с над 95 на 100 от гласовете. Ръководната роля на партията беше записана в член първи на комунистическата конституция. Оттук държавните институции бяха изцяло обезличени. Парламентът, държавното управление, локалните администрации, бяха гумени печати, покорни реализатори на това, което се решаваше от десетина старци, в най-хубавия случай - чичковци и лелки над междинната възраст, в основния изпълнителен орган на Българска комунистическа партия - Политбюро. Нямаше без значение правораздаване. Ако то си позволеше да анулира партийно решение, явно нарушаваше член първи на главния закон. Беше изключено ръководители в правораздаването, в органите на реда и в службите за сигурност да бъдат назначени без утвърждението на партията. Те бяха нейните “щит и меч ” и бяха преобладаващо партийни членове.

Но по този начин беше освен в правораздаването, а във всички области на живота. На всички управителни постове, на всички места и във всичко, имаше членове на Българска комунистическа партия. С микроскопични и нетрайни изключения. Партийното участие беше билет за кариерно израстване, за битово устройване. Думата “номенклатура ” беше измислена от самите комунисти - тя означаваше лист, подредба на длъжностите в партията - от генералния секретар, през членовете на Политбюро, секретарите, завеждащ отделите, до окръжните, градските, общинските и така наречен “първични ” партийни организации и управления. Когато партията-държава разпределяше богатства - пари, жилища, вилни места, коли - започваше от върха на номенклатурата и раздаваше прогресивно намаляващи дялове надолу - докъдето стигнат. Тази система означаваше, че който е несъгласен, губи всичко - кариера, публично състояние, имотни облаги, известност, персонална сигурност и рискува също така да бъде обявен за зложелател и да стане обект на репресии. Да си несъгласен, да протестираш, да искаш смяна, означаваше да поемеш 100-процентов риск от опропастяване на личния живот и този на околните си и даже да рискуваш загубата му. Държавна сигурност не си поплюваше.

Партията беше освен изцяло слята с страната. Тя беше проникнала във всички области на живота на обществото. Затова Желю Желев акцентира като последваща специфичност на тоталитарния режим основаването на казионни ** организации, които да имитират гражданско общество, а в действителност да бъдат продължение и гаранция за управителната роля на комунистическата партия. Във " Фашизмът " Желев приказва за " унификация на целия публичен живот " и за " тотално обгръщане на популацията в казионни организации ". 

Такива бяха Отечественият фронт (най-масовата), в който официално членуваше съвсем цялото население. Комунистите бяха към един милион оттогава осем милиона българи. Такива бяха профсъюзите, чиято съществена активност, отвън осмомартенските и първомайските банкети в предприятията и институциите, беше да подсигуряват, че няма да има трудови митинги и несъгласия на синдикална основа. Профсъюзите по-скоро бяха обсъждани като инструмент за осъществяване на икономическите задания сложени от партията - нормално противоречащи на хубавичко икономическа логичност и оттова непрекъснато провалени. Такъв беше Димитровският комунистически юношески съюз (ДКМС или в резюме комсомола), който наложително обхващаше цялата юноша над детска възраст и трябваше да подсигурява, че тя ще бъде послушна и политически лоялна. Във висшите етажи на комсомола се ковяха бъдещите управителни фрагменти на Българска комунистическа партия. И децата в предкомсомолска възраст не бяха пожалени - от първи клас те ставаха “чавдарчета ”, а от пети - “пионери ”, съответно със сини и червени връзки, организация в отряди с ръководители, полувоенни ритуали и символика, униформи. Казионни организации обхващаха и цялата интелигенция - разграничена на “художествено-творческа ” и “научно-техническа ” и проведена в съответните съюзи - на писателите, на композиторите, на артистите, на публицистите, на учените, на учителите и прочие Те трябваше да подсигуряват, че образованата и изобретателната част от популацията, призвана да бъде неговата съвест и нравствен лидер, ще бъде послушна, предана и няма да изкривява партийната линия. Членството в тези съюзи беше пропуск към кариера и самопризнание във всеки тип интелектуална активност. 

Освен че беше проникнала във всяко кътче на страната и обществото, Българска комунистическа партия беше построила и всепроникващ шпионски уред - прословутото Шесто ръководство на някогашния Комитет за държавна сигурност. Това беше политическата полиция, която следеше за вътрешни недоволства, идеологически и политически отклонения и съпротива против режима и имаше доносници на практика на всички места. С един разказан сред сътрудници или другари политически анекдот човек можеше да съсипе живота си.

Тоталитарният режим не може да живее без зложелател. Ако подобен няма, той си го измисля - вътрешен или външен. Такъв за нацистите бяха евреите. Такъв за комунистите беше " международният империализъм " (под това разбиране се разбираше целокупната западна демокрация). Врагът беше оправданието за ликвидирането на разликите и на свободите, за репресиите. Той беше мобилизиращият и консолидиращият фактор, източник на дисциплиниращ боязън - в случай че пред лицето му не вървиш в крайник с другите, в случай че си разрешаваш да се отклоняваш и противиш, си на крачка от това да бъдеш разгласен за изменник и надлежно осъден. Презумпцията беше, че в случай че си срещу комунизма, си съдружник на империализма и затова предател на своя народ и татковина, непознат сътрудник.

Нямаше независимост на събиранията, нито на словото и нито на изразяването. Комунистическият режим беше атеистичен. Държавата беше официално отделена от църквата, само че на дело я беше изолирала и я държеше под цялостен надзор. Агенти на Държавна сигурност и на " националната милиция " дебнеха пред входовете на църквите на огромни християнски празници като Рождество и Великден и правеха черни описи на посещаващите службите. За тях имаше последици. Отварянето на архивете на Държавна сигурност през 90-те години на предишния век и по-късно сподели, че забележителна част от архиерейте на Българската православна черква са били вербувани от политическата полиция. Така че даже църквата, която има безспорна роля във образуването и оцеляването на българската нация под османско господство, не можеше да стане център на опозиция против тоталитарния режим. По сходен метод той беше " обезвредил " и другите вероизповедания.

Сега да се върнем към въпроса първоначално: Защо хората не са се вдигнали да смъкват комунистите? Всяко надигане допуска някаква организация, а по този начин описаните структури и функционалности на тоталитарния режим я вършат в случай че не изцяло невъзможна, то най-малко извънредно сложна и рискова.

Въпреки това историята на тоталитарните режими в Централна и Източна Европа познава всеобщи надигания против тях - в Унгария през 1956 година, в някогашната Чехословакия през 1968 година, както и историческият синдикат “Солидарност ” в Полша, който сложи началото на краха на комунизма в някогашния руски блок.

Трябва да отбележим обаче, че в Унгария и в Чехословакия опозицията на руския диктат и на руския модел пристигна от реформистки кръгове вътре в самите ръководещи партии, а в Полша комунизмът имаше може би най-слабите позиции в цяла Европа - там частната благосъстоятелност върху земята беше в огромна степен непокътната, а католическата черква имаше мощно въздействие макар атеистичния комунистически режим.

По исторически и стопански аргументи България беше най-зависимият и най-лоялният от някогашните руски спътници. Затова опозиция като тези в Унгария и в Чехословакия тук не можеше да се чака. Казано просто - нямаше кой, нямаше по какъв начин. 

" При това състояние липсват условия и хора за една всеобща битка срещу фашистката тирания. Създаването на всеобща организация, способна посредством въоръжено въстание да събори фашистката страна, е невероятно заради тоталния шпионаж, който бързо разкрива тайната мрежа, а терористичният уред я унищожава ", написа Желю Желев.

Ключова за неналичието на национална опозиция обаче е още една специфичност на тоталитарния режим - за разлика от военния, който се крепи до време на щикове (като да вземем за пример в Гърция от 1967 до 1974 г.), той има всеобща поддръжка. Спомнете си последното изречение от “1984 ” на Оруел: “Той обичаше Големия брат ”.

" По своята конструкция тоталитарната страна е най-пълната и приключена система за подтискане на обособената човешка персона и народа ", написа Желю Желев. " Тя освен потиска, тероризира, само че и притегля на своя страна преобладаващата маса от народа или - по-точно - въвлича народа в своите закононарушения, осъществени против същия този народ. Тя освен действува от името на народа - това прави всяка страна - а действува посредством самия народ. Той става оръдие на нейната битка срещу народа и неговите най-хубави представители - бранителите на демокрацията, на гражданските и политическите свободи ".

Този режим е невъобразим без всепроникващата агитация на неговата идеология, цензурата, неналичието на свободни медии и осведомителната изолираност от външния свят. Ако те, съчетани с репресията, карат една част от популацията откровено да има вяра в него и да го поддържа, друга - и това е преобладаващата част - обръщат в боязън и незаинтересованост, изключващи даже мисълта за проведена опозиция. Тоталитаризмът убива жителя и гражданското общество. Той ги трансформира в цялост от оцеляващи човеци, които избират да се  приспособят, в сравнение с да се съпротивляват. Съпротивата на един заплашва оцеляването на другите, по тази причина постоянно тя е удавяна от тези, които от днешна позиция би трябвало да я поддържат.

Желю Желев акцентира като присъщи особености на тоталитаризма построяването на фетиш към водачите и " превръщането на главната част от народа в навалица ".  

Желев обяснява детайлно и разликите сред тоталитарен, боен и властнически режим. Воените диктатори не разрешават всички партии. Тоталитарните режими подчиняват цялото общество и цялата страна на една партия. Военните режими се крепят на страха от въоръжените сили, тоталитарните - на своя необятна обществена база измежду цялото население. Военните режими не разрешават всички публични организации, тоталитарните, назад, основават свои организации, последващи тяхната политика и идеология. Военните тероризират интелектуалния и духовния живот на обществото, тоталитарните режими го унифицират.

" Всичко това прави военната тирания доста по-нестабилна ", написа Желев. " Опирайки се единствено на терора, тя елементарно може да падне, откакто тази опора морално се износи. За разлика от нея фашизмът може да маневрира, като поставя съгласно случая ударението ту на терора, ту на идеологическата и пропагандната работа. Ето за какво военната тирания скоро се изправя пред алтернативата: да се върне към правилата на обичайна буржоазна народна власт или да прерасне във фашистка тирания със съответната тоталитарна система ".

И още: 

" Всяка фашистка страна е властническа, само че не всяка властническа страна е тоталитарна...Различието сред фашистката и властническата страна е в това, че фашистката страна организира властническия принцип в целия публичен живот: освен в държавния уред, само че също в партията, всеобщите организации, литературата, изкуството, науката и прочие При нея не съществува самостоятелно по отношение на страната гражданско общество. Всички жители са бойци на страната, длъжни да се подчиняват и извършват нейните правила и заповеди. Всеки, който се отклони от тези отговорности, автоматически се афишира за изменник, предател и бива изхвърлен, премахнат или принизен от фашистката страна ".

Затова при тоталитарните режими няма всеобщи съпротивителни придвижвания и национални въстания. Доколкото ги е имало, като да речем в Полша, те са били израз на дълбока рецесия на самия режим, до отслабването му и невъзможността му да удържи контрола в свои ръце.

Най-честата опозиция против тоталитарни режими са дисидентите - хора на свободния дух и съвест, които са задоволително смели да преодолеят сковаващите всички боязън и незаинтересованост, задоволително умни, с цел да заобиколят клопките на тоталитарната страна и задоволително мощни да устоят на репресиите ѝ. Но както демонстрираха ред разкрития след 1989 година, пипалата на Държавна сигурност бяха проникнали надълбоко и в техните среди у нас. Което още повече токсини атмосферата на прехода и го затрудни.

_______________

* Желю Желев. Фашизмът. Издателство на Български земеделски народен съюз. С., 1990 година

** Поддържани от властта.

---

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по темата