Откъс от Немислимото от Хелън Томсън
I
Боб
Да не забравяш нито момент
През 500 година пр.Хр. поетът Симонид от Кеос седял в една огромна зала за пиршества. Вместо да се любува на ястията, той се гневял на домакина – Скопас, богат благородник. На Симонид била обещана огромна сума пари, с цел да съчини поема в чест на домакина и да я извърши пред гостите му. Но Скопас отказал да му заплати, като декларирал, че поемата отделяла прекалено много място на митичните близнаци Кастор и Полукс и незадоволително на неговите лични неотдавнашни победи.
По средата на главното ядене Симонид получил уведомление, че извън го чакат двама младежи. Той напуснал постройката таман в точния момент – когато прекрачил прага, покривът на залата рухнал, убивайки всички вътре. Двамата младежи не се виждали на никое място, което по-късно дало мотив за слуховете, че това в действителност били Кастор и Полукс, които избавили живота на Симонид като заплащане за вярата му в тях.
След като прахът се слегнал и отломките били разчистени, станало ясно, че хората в залата са смазани до неразбираемост – толкоз обезобразени, че никой не можел да ги разпознава. Докато приятелите и роднините претърсвали останките, Симонид огледал разрушението. Притворил очи и се върнал въображаемо обратно, към мястото, на което бил седял. Представил си гостите, ситуирани край него, със Скопас отпред на масата. Внезапно осъзнал, че може да разпознава телата, припомняйки си точното място, на което бил седял всеки. В този миг Симонид почнал да прониква в тайните на паметта.
На летище „ Хийтроу “, където седнал съм в очакване да се кача на закъснелия си 12-часов полет, е оживено, горещо и шумно. За да убия времето, стартирам да следя две деца, които играят игра на пода пред мен. Едно по едно те обръщат карти, разкриващи блестящо оцветени животни. Който отвори две животни от еднакъв тип, задържа и двете карти. Това наподобява подходящо, минава ми през мозъка, до момента в който играя въображаемо дружно с тях.
Решението да избера кого да посетя пръв, не беше мъчно. Като хвърля взор обратно, към всички невероятни хора, които съм срещала в кариерата си на научна журналистка, индивидът, който незабавно ми идва мислено, е Боб – мъж, който медицинските публикации разказват като кадърен да си спомни всеки един ден от живота си.
Мислех доста за Боб.
Мислех си за него, до момента в който гледах странната колекция хранителни артикули на кухненския плот по-рано този месец. Беше неделя след-обед и бях пратила мъжа ми Алекс да напазарува. Казах му да купи малко портокали, спагети и глава чесън. Двайсет минути по-късно той се върна с три банана, глава лук и храна за кучета. Помислих си, не за пръв път, какъв брой необичайно нещо е паметта.
Мислех си за Боб, когато седмица по-рано, пристигайки на работа, внезапно ми хрумна, че съм не запомнила чайника да ври на газовата печка. Превъртах още веднъж и още веднъж събитията от сутринта, само че просто не можех да си спомня дали съм изключила газта. Представях си парата, излизаща от чучура му. Виждах по какъв начин водата кипи и се изпарява, до момента в който пламъкът стартира да прогаря сухото дъно на чайника. Докато се върна у дома, към този момент бях уверена, че ще заваря димяща купчина пепел на мястото на дома си. Въпреки относителното успокоение пред постройката, се втурнах вътре и влетях в кухнята, където чайникът си стоеше добродушно на незапалената печка.
Мислех си за Боб, до момента в който седях и следих децата да обръщат още веднъж и още веднъж картите.
Струва ми се необичайно, че нещо толкоз значително за всеки-дневния ни живот по този начин постоянно ни подвежда. Защо мога да си напомня първия път, когато направих снежен човек, тортата за седмия си рожден ден, телефонния номер на другар, който не съм виждала от двайсет години, а други мемоари, надалеч по-жизненоважни за актуалното ми благоденствие, се разтапят, като че ли в никакъв случай не ги е имало? Колко часа от живота си съм прекарала в опити да си спомня неща, които съм не запомнила? Къде съм оставила ключовете си, дали съм нахранила кучето, по кое време събират кофите за отпадък, за какво съм слязла долу? Вярно, имаше моменти от живота ми, които бих се радвала да не помни вечно, само че имаше доста повече, което ми се ще да помнех. Това ми се стори очевидната изходна точка за пътешествието ми – да се срещна с Боб и да открия какво значи да имаш съвършена памет.
Замисляли ли сте се в миналото какво е в реалност паметта? Учените търсят отговора на този въпрос от епохи. През 50-те години на 20-и век един детайл от пъзела се появил под формата на Хенри Молейсън.
Хубаво дете с буйна тъмна коса и подчертана челюст, Молейсън имал пред себе си обещаващ живот. Но забелязал велосипедиста, носещ се по пътя, единствено със секунда забавяне. Така и не станало ясно дали припадъците му се дължат на случая, или не, само че към 27-годишна възраст положението му се влошило дотолкоз, че той не можел да работи. През 1953 година Молейсън се съгласил да се подложи на един пробен способ, който в никакъв случай преди не бил пробван. В опит да излекуват припадъците му, лекарите пробили дупки в мозъка му и изтеглили виновните зони – две области с формата на морско конче от двете страни на мозъка, наречени хипокамп. Операцията била сполучлива, в смисъл че значително излекувала припадъците, само че имала един пагубен непряк резултат – Молейсън към този момент не можел да си образува никакви съзнателни дълготрайни мемоари. Макар да помнел доста от информацията отпреди интервенцията, той забравял в границите на трийсет секунди всяко прекарване след нея.
Една млада изследователка на име Сузан Коркин се срещнала с Молейсън и почнала да го учи. В книга, която по-късно написала за тяхното другарство, тя го назовава „ охотен възпитаник “. И споделя, че живеейки в свят, разпрострян се единствено на трийсет секунди, той не страдал от напрежението на паниката, произлизаща от безпокойствие за предишното или проекти за бъдещето. А когато седмиците се трансформирали в месеци, взело да се случва нещо ненадейно.
То почнало, когато Коркин и някогашната є наставничка Бренда Милнър от Университета „ Макгил “ посочили на Молейсън рисунка на петолъчка2. После поискали от него да наблюдава очертанията є с молив, само че единствено като гледа рисуващата си ръка и звездата, отразени в огледало. Пробвайте го сами – задачата не е лесна. С времето Молейсън ставал все по-добър в това умеене и други сходни, макар че нямал спомен да го е правил преди. Това доказвало, че той бил в положение да резервира дълготрайни мемоари за моторни придвижвания. Неговият неповторим мозък дал първото кардинално доказателство, че характерните видове памет се обработват на разнообразни места, и посочил къде биха могли да се съхраняват тези мемоари. Коркин траяла да се среща постоянно с Молейсън през идващите 46 години, въпреки че за него всеки ден, в който разговаряли, бил като пръв. „ Това е необичайно – казвал є той. – Човек живее и се учи. Аз пребивавам, а вие се учите. “
Над половин век след интервенцията на Молейсън учените към момента разискват точната природа на паметта. Повечето са съгласни, че съществуват три типа памет – сетивна, краткотрайна и дълготрайна. Сетивната памет е първият тип спомен, който навлиза в мозъка ви; той трае едвам парченце от секундата – единствено едвам усетите средата в близост. Допирът на облеклата до кожата ви, миризмата на лагерен огън във въздуха, звукът на уличното придвижване извън. Но в случай че не обърнем внимание на този спомен, той изчезва вечно. Преди 10 секунди вие не сте забелязвали чорапите върху краката си. Те са се мяркали в мозъка ви и още веднъж са изчезвали от него. Сега не можете да престанете да мислите за чорапите си, и то тъй като аз ги загатнах, подбутвайки този осезателен спомен към краткотрайната ви памет.
Краткотрайната памет е паметта ви за настоящи събития – нещата, за които мислите сега. Вие я употребявате от самото начало, без да го съзнавате. Например можете да разберете какво става в края на това изречение единствено тъй като помните какво е станало първоначално. Смята се, че краткотрайната ни памет има потенциал за към седем неща, които могат да бъдат запазвани в мозъка за към петнайсет до трийсет секунди. Преповтаряйте си тези неща обаче и може да ги прехвърлите в дълготрайната си памет – видимо безкрайния ни склад за предпазване на мемоари за дълъг период.
Това е може би най-важният вид памет. Тъкмо тя ни дава опция да пътуваме въображаемо обратно във времето, както и да предвиждаме бъдещето. Не е пресилване да се твърди, че паметта ни дава опция да осмисляме света. В своята автобиография Луис Бунюел го обобщава сбито: „ Живот без памет не е въобще живот... паметта ни е нашата заварка, разсъдъкът ни, възприятието ни, даже действието ни. Без нея сме нищо “.
Боб
Да не забравяш нито момент
През 500 година пр.Хр. поетът Симонид от Кеос седял в една огромна зала за пиршества. Вместо да се любува на ястията, той се гневял на домакина – Скопас, богат благородник. На Симонид била обещана огромна сума пари, с цел да съчини поема в чест на домакина и да я извърши пред гостите му. Но Скопас отказал да му заплати, като декларирал, че поемата отделяла прекалено много място на митичните близнаци Кастор и Полукс и незадоволително на неговите лични неотдавнашни победи.
По средата на главното ядене Симонид получил уведомление, че извън го чакат двама младежи. Той напуснал постройката таман в точния момент – когато прекрачил прага, покривът на залата рухнал, убивайки всички вътре. Двамата младежи не се виждали на никое място, което по-късно дало мотив за слуховете, че това в действителност били Кастор и Полукс, които избавили живота на Симонид като заплащане за вярата му в тях.
След като прахът се слегнал и отломките били разчистени, станало ясно, че хората в залата са смазани до неразбираемост – толкоз обезобразени, че никой не можел да ги разпознава. Докато приятелите и роднините претърсвали останките, Симонид огледал разрушението. Притворил очи и се върнал въображаемо обратно, към мястото, на което бил седял. Представил си гостите, ситуирани край него, със Скопас отпред на масата. Внезапно осъзнал, че може да разпознава телата, припомняйки си точното място, на което бил седял всеки. В този миг Симонид почнал да прониква в тайните на паметта.
На летище „ Хийтроу “, където седнал съм в очакване да се кача на закъснелия си 12-часов полет, е оживено, горещо и шумно. За да убия времето, стартирам да следя две деца, които играят игра на пода пред мен. Едно по едно те обръщат карти, разкриващи блестящо оцветени животни. Който отвори две животни от еднакъв тип, задържа и двете карти. Това наподобява подходящо, минава ми през мозъка, до момента в който играя въображаемо дружно с тях.
Решението да избера кого да посетя пръв, не беше мъчно. Като хвърля взор обратно, към всички невероятни хора, които съм срещала в кариерата си на научна журналистка, индивидът, който незабавно ми идва мислено, е Боб – мъж, който медицинските публикации разказват като кадърен да си спомни всеки един ден от живота си.
Мислех доста за Боб.
Мислех си за него, до момента в който гледах странната колекция хранителни артикули на кухненския плот по-рано този месец. Беше неделя след-обед и бях пратила мъжа ми Алекс да напазарува. Казах му да купи малко портокали, спагети и глава чесън. Двайсет минути по-късно той се върна с три банана, глава лук и храна за кучета. Помислих си, не за пръв път, какъв брой необичайно нещо е паметта.
Мислех си за Боб, когато седмица по-рано, пристигайки на работа, внезапно ми хрумна, че съм не запомнила чайника да ври на газовата печка. Превъртах още веднъж и още веднъж събитията от сутринта, само че просто не можех да си спомня дали съм изключила газта. Представях си парата, излизаща от чучура му. Виждах по какъв начин водата кипи и се изпарява, до момента в който пламъкът стартира да прогаря сухото дъно на чайника. Докато се върна у дома, към този момент бях уверена, че ще заваря димяща купчина пепел на мястото на дома си. Въпреки относителното успокоение пред постройката, се втурнах вътре и влетях в кухнята, където чайникът си стоеше добродушно на незапалената печка.
Мислех си за Боб, до момента в който седях и следих децата да обръщат още веднъж и още веднъж картите.
Струва ми се необичайно, че нещо толкоз значително за всеки-дневния ни живот по този начин постоянно ни подвежда. Защо мога да си напомня първия път, когато направих снежен човек, тортата за седмия си рожден ден, телефонния номер на другар, който не съм виждала от двайсет години, а други мемоари, надалеч по-жизненоважни за актуалното ми благоденствие, се разтапят, като че ли в никакъв случай не ги е имало? Колко часа от живота си съм прекарала в опити да си спомня неща, които съм не запомнила? Къде съм оставила ключовете си, дали съм нахранила кучето, по кое време събират кофите за отпадък, за какво съм слязла долу? Вярно, имаше моменти от живота ми, които бих се радвала да не помни вечно, само че имаше доста повече, което ми се ще да помнех. Това ми се стори очевидната изходна точка за пътешествието ми – да се срещна с Боб и да открия какво значи да имаш съвършена памет.
Замисляли ли сте се в миналото какво е в реалност паметта? Учените търсят отговора на този въпрос от епохи. През 50-те години на 20-и век един детайл от пъзела се появил под формата на Хенри Молейсън.
Хубаво дете с буйна тъмна коса и подчертана челюст, Молейсън имал пред себе си обещаващ живот. Но забелязал велосипедиста, носещ се по пътя, единствено със секунда забавяне. Така и не станало ясно дали припадъците му се дължат на случая, или не, само че към 27-годишна възраст положението му се влошило дотолкоз, че той не можел да работи. През 1953 година Молейсън се съгласил да се подложи на един пробен способ, който в никакъв случай преди не бил пробван. В опит да излекуват припадъците му, лекарите пробили дупки в мозъка му и изтеглили виновните зони – две области с формата на морско конче от двете страни на мозъка, наречени хипокамп. Операцията била сполучлива, в смисъл че значително излекувала припадъците, само че имала един пагубен непряк резултат – Молейсън към този момент не можел да си образува никакви съзнателни дълготрайни мемоари. Макар да помнел доста от информацията отпреди интервенцията, той забравял в границите на трийсет секунди всяко прекарване след нея.
Една млада изследователка на име Сузан Коркин се срещнала с Молейсън и почнала да го учи. В книга, която по-късно написала за тяхното другарство, тя го назовава „ охотен възпитаник “. И споделя, че живеейки в свят, разпрострян се единствено на трийсет секунди, той не страдал от напрежението на паниката, произлизаща от безпокойствие за предишното или проекти за бъдещето. А когато седмиците се трансформирали в месеци, взело да се случва нещо ненадейно.
То почнало, когато Коркин и някогашната є наставничка Бренда Милнър от Университета „ Макгил “ посочили на Молейсън рисунка на петолъчка2. После поискали от него да наблюдава очертанията є с молив, само че единствено като гледа рисуващата си ръка и звездата, отразени в огледало. Пробвайте го сами – задачата не е лесна. С времето Молейсън ставал все по-добър в това умеене и други сходни, макар че нямал спомен да го е правил преди. Това доказвало, че той бил в положение да резервира дълготрайни мемоари за моторни придвижвания. Неговият неповторим мозък дал първото кардинално доказателство, че характерните видове памет се обработват на разнообразни места, и посочил къде биха могли да се съхраняват тези мемоари. Коркин траяла да се среща постоянно с Молейсън през идващите 46 години, въпреки че за него всеки ден, в който разговаряли, бил като пръв. „ Това е необичайно – казвал є той. – Човек живее и се учи. Аз пребивавам, а вие се учите. “
Над половин век след интервенцията на Молейсън учените към момента разискват точната природа на паметта. Повечето са съгласни, че съществуват три типа памет – сетивна, краткотрайна и дълготрайна. Сетивната памет е първият тип спомен, който навлиза в мозъка ви; той трае едвам парченце от секундата – единствено едвам усетите средата в близост. Допирът на облеклата до кожата ви, миризмата на лагерен огън във въздуха, звукът на уличното придвижване извън. Но в случай че не обърнем внимание на този спомен, той изчезва вечно. Преди 10 секунди вие не сте забелязвали чорапите върху краката си. Те са се мяркали в мозъка ви и още веднъж са изчезвали от него. Сега не можете да престанете да мислите за чорапите си, и то тъй като аз ги загатнах, подбутвайки този осезателен спомен към краткотрайната ви памет.
Краткотрайната памет е паметта ви за настоящи събития – нещата, за които мислите сега. Вие я употребявате от самото начало, без да го съзнавате. Например можете да разберете какво става в края на това изречение единствено тъй като помните какво е станало първоначално. Смята се, че краткотрайната ни памет има потенциал за към седем неща, които могат да бъдат запазвани в мозъка за към петнайсет до трийсет секунди. Преповтаряйте си тези неща обаче и може да ги прехвърлите в дълготрайната си памет – видимо безкрайния ни склад за предпазване на мемоари за дълъг период.
Това е може би най-важният вид памет. Тъкмо тя ни дава опция да пътуваме въображаемо обратно във времето, както и да предвиждаме бъдещето. Не е пресилване да се твърди, че паметта ни дава опция да осмисляме света. В своята автобиография Луис Бунюел го обобщава сбито: „ Живот без памет не е въобще живот... паметта ни е нашата заварка, разсъдъкът ни, възприятието ни, даже действието ни. Без нея сме нищо “.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ