Хранителните разстройства се отключват в ситуации на стрес и не

Хранителните разстройства се отключват в обстановки на стрес и не се изчерпват единствено с анорексия и булимия. От практиката се оказва, че съвсем всеки е податлив към тях, даже да не му е сложена диагноза. Хранителни разстройства са ежедневното или честото преяждане, склонността към избран вид храни: тестени или сладки да вземем за пример, или пък стремежът да живеем „ здравословно “, забранявайки си да ядем едно или друго.Защо прекаляваме с храната? Защо влизаме в омагьосания кръг на диети, последвани от преяждане? Какви сигнали ни дава тялото? Къде да търсим решението – за това попитахме Елица Великова, създателка на Института за терапия и експресивни изкуства, преподавателка по експресивна арттерапия в Нов български университет и психотерапевт, специализирала с контузии в детството, водеща на фамилни констелации и групи за себеизследване. Отношенията ни с храната са огледало на доста други взаимоотношения в живота ни, най-много на отношението ни към самите нас и качеството на живота, което си разрешаваме – изяснява Елица. – Когато сме щастливи и в баланс, тематиката с храната не ни тормози. Ако сме влюбени да вземем за пример, нямаме потребност от доста храна и нормално отслабваме. Храната е първата ни връзка с майката и оттова – неудачен сурогат на любовта и спокойствието. Още с раждането ни сме биологично устроени да се привържем поради оцеляването си. Ако ни отделят от майка ни, в нас се поражда чувството, че потребностите ни не могат да бъдат задоволени. Това може да се отрази върху връзките ни с храната по-късно, като или ще стартираме да отхвърляме потребностите си, като се откъснем от тялото си, ще потискаме или пренебрегваме своя вкус, с цел да се поддържаме гладни. Ще се опитваме да постановяваме надзор върху себе си, изпитвайки чувството „ физиологичните ми потребности нямат власт над мен “. Другата допустима реакция е да се презапасяваме, да позволим мисълта на храната да ни обсеби, с цел да се усещаме спокойни, че ще ни стигне, че няма да изпитваме апетит в този момент, когато можем да си я набавим. И двете положения са свързани с тревога, че няма да има задоволително храна или че тя в никакъв случай няма да ни стигне.Подобен механизъм, само че в различен тип, се демонстрира при хора, които се вманиачават да се хранят здравословно, до степен, която обременява всекидневието им и обществения им или персонален живот. Макар и по-здравословна, тяхната диета още веднъж е тип система за справяне с тревога и със страха, че в случай че не управляват средата си, няма да получат съответна грижа. В основата стои напрежение и съмнение.Храната е и метафора. Чрез нея получаваме обич, топлота, реципрочност, грижа, сигурност. Когато в бебешка възраст майката не е разполагаем да отговори на потребностите на бебето, когато в отношението ѝ няма топлота и сърдечност, то първо изпада в положение да се моли, след това да се гневи и най-после може да се откаже да получава. Такъв човек се затваря по-нататък и в любовта, и в интимните връзки. Той зaживява с чувството, че няма това, което му е належащо, с цел да бъде наедно с всички останали, страда от чувството, че е „ ощетен “. Това поверие по-късно може да му попречи да бъде сполучлив и да се изяви в цялостния си капацитет и може да рефлектира в доста сфери на живота му. Начинът, по който одобряваме тялото си, е обвързван с метода, по който се отнасяме към себе си или по който майка ни се е отнасяла към нас като деца. Ако тя ни е тъпчела с храна, в този момент и ние ще преяждаме. Ако тя се е държала студено към нас или сме се чувствали отхвърлени от нея, в този момент и ние ще имаме компликация да се обърнем с грижа и обич към тялото. Много от потиснатите ни страсти се трансформират в признаци на храненето. Чувството, че не сме мечтани или че сме били отхвърлени, може да се прояви като анорексия. Тя постоянно е признак на подтиснат нападателен подтик към майката. Подобна динамичност се крие и зад питателните алергии и непоносимости. Анорексията може да е разследване и на идентификация с рано умрял непосредствен и неосъзнато предпочитание да следваме неговият път към гибелта.   Адвокат на родителите си Булимията, въпреки това, се появява като реакция при децата към спорове сред родителите им. Дори те да не са разведени, когато детето се усеща заставено да избира страна, на умишлено равнище става бранител или съдружник на единия родител, само че на неумишлено равнище ще изпита нужда да бъде и до другия, отхвърления родител. Затова приема храна, само че и я „ връща “. Булимията постоянно е опит да се оправим с експанзия, която съществува сред родителите, и която не можем да „ храносмелим “.Злоядите деца също са знак, че нещо в връзките на родителите не е наред. Хубаво е едно дете да има опция за избор какво и какъв брой да яде и в случай че отхвърля да яде, е добре да се проучва за какво желае вниманието на родителите си по този метод и от какъв проблем желае да ги отвлече. Балансираните връзки с нашите родители оказват помощ на хормоните в тялото ни да бъдат в баланс. Добре е да си представим родителите си равностойни. Да извикаме в себе си концепцията за тях като обща големина пред нас, да опитаме да усетим вътре в тялото ни по какъв начин техните сили, на майката и на бащата, се уравновесяват или да ги сложим в личната си визия по този начин, че те да могат да съществуват дружно, помирени. Да няма разделяне в отношението ни към тях.Това е положително и за салдото на мъжката и женската сила и е израз на опцията да получаваме и от двамата. Възможно е родителите ни да не са могли да ни дават доста, само че е значимо самите ние да се отворим още веднъж за това простичко придвижване – на приемане. Често, тъкмо тъй като не сме способни да даваме на себе си и да получаваме в живота си, компенсираме с храна. Тя е бързият метод да се „ снабдим “, само че това не запълва неналичието. Простото отваряне за приемане, смелостта още веднъж да се протегнеш, т.е. – да помолиш за помощ, да признаеш потребността си, да поискаш или да усвоиш, дава ново чувство за цялост, свързване, грижа. Със сигурност като възрастни към този момент не е редно да желаеме от родителите си, само че можем да открием други запаси за себе си. Отговорни сме за изборите си: какво влагаме в себе си, по какъв начин осигуряваме живота си, от къде черпим „ храна “ – и това се дефинира съгласно полезността, която си даваме и какъв брой и какво си разрешаваме. Дисбалансът с храната от време на време е подбуден и от дисбаланс в даването и приемането в живота ни и е отражение на този дисбаланс. Посягаме към храната като отплата на нещо, което ни липсва. Когато даваме повече, в сравнение с получаваме, сред нас и колегата ни се получава празнина. И тя постоянно се запълва извън. Храната в този смисъл е подобаваща, тъй като е безобидна и не основава любовни
триъгълници. Може би кутията с бонбони е „ изчезналият обичан “? Приемането на повече храна постоянно е знак, че отказ-
ваме да си дадем действителна сметка за възприятията и страстите, за динамичността в връзките ни. Редно е да си зададем въпроса – чувствам ли баланс в живота си? Къде давам повече и по какъв начин мога да трансформира това? Как мога да се погрижа за личните си потребности? Не просто да изисквам, да се окайвам, да поемам всичко или да мълча, а да намеря вярната „ диета “ в връзките ми. Храненето може да бъде отплата и за неналичия в предходни генерации. Може да изследваме дали има някой в предходни генерации, който е бедствал, гладувал, живял в оскъдност, в последна беднотия, дали някой от предците ни е губил средствата си за занаят. Чрез фамилните констелации може да се види по какъв начин от време на време с нашето държание се опитваме да се оправим с тревога, излъчена през родовата система – че няма да има задоволително, че храната ще свърши или ще е незадоволителна. Сякаш с нашето пристрастяване към храната се опитваме да „ нахраним “ бедстващите преди нас, да компенсираме техните загуби.Има хора да вземем за пример, които непрестанно си носят неща за ястие в чантата, или имат потребност да поддър-
жат хладилника постоянно цялостен и най-после изхвърлят купища храна. Това може да е обвързвано с особености на характера, само че доста постоянно е подбудено от страха от загуба. Добър обред е да почетем ориста на тези преди нас, да признаем тяхната мощ да се оправят, да благодарим, че са съумели, макар всички компликации, да продължат живота, и да си спомняме за тях, когато сме сити, а не гладни. Ако желаеме да излекуваме пристъпите на нерационалния апетит , можем да пресъздаваме родителите си и да си представим по какъв начин получаваме от тях. Да почувстваме, че това, което имаме, е задоволително. Важно е да си дадем сметка, че най-същественото, което сме получили от родителите си, е самият живот. Всичко останало е „ добавка “. Мярката за „ задоволително “ не е обвързвана с количеството положително, което те са ни дали, а до каква степен го оценяваме и какво вършим с него в живота си в този момент.