Да живееш в окупация е затвор. Бегълци от Херсон разказват за пътя към свободата
Херсон беше един от първите завладяни украински градове, тъй като се намира покрай анексирания от Русия през 2014 година Кримски полуостров. Въпреки окупацията хиляди съумяха да го изоставен. Сега описват за страха, за пътя през съветските блокади, за разпитите, обиските и за желанието да се върнат.
Южният украински град Херсон беше окупран от съветската войска още при започване на март. Той стана първият регионален център, който мина под контрола на Москва.
Присъствието на съветски окупационни сили в града провокира бягството на към половината от популацията му единствено рамките на два месеца, сочат данните на украинската администрация.
Пътят към свободата обаче минава през доста рискове и провокации, описват поданици на Херсон пред телевизия на Радио Свободна Европа/Радио Свобода.
Страх и безработица
Генадий е на 51 години, напуснал е родния си град дружно със брачната половинка си след 4 месеца съветска окупация. Името му е променено от съображения за сигурността на негови близки, които към момента живеят в Херсон.
"Да живееш в окупация е затвор. Не съм направил нищо неприятно в живота си, с цел да пребивавам в пандиза ", споделя Генадий.
По думите му не всеки, който желае, може да си тръгне. Причините могат да варират - от заболели родители до липса на шанс - "просто да бъде спрян на първия контролно-пропускателен пункт ".
Генадий и брачната половинка му месеци наред се надяват украинските сили да освобдят града. Накрая обаче вземат решение да бягат, тъй като тя е с болно сърце, а към този момент не могат да се доставят с нужните. Липсата на пари също е проблем, тъй като нямат работа.
"Не желая да работя за окупаторите ", отсича мъжът.
20-годишният Денис също приказва за икономическите аргументи, само че прибавя, че при започване на окупацията просто се е страхувал да опита бягство. Той е студент в задграничен университет, само че в края на зимната си почивка идва при родителите си и тогава стартира войната.
"Дълго време желаех да напусна, само че не беше безвредно. Съвсем неотдавна пристигна миг, в който имаше по какъв начин и аз го направих, тъй като би трябвало да изучавам ", споделя Денис.
42-годишната Татяна пък твърди, че страхът за живота на щерка ѝ не ѝ е оставил различен избор, с изключение на да бяга: "Когато два бронетранспортьора минаха пред нашия вход, взехме решение да си тръгнем. Исках да изведа щерка си, тя е на 19 години. "
Два маршрута
От средата на лятото има два съществени маршрута за евакуация от окупирания град - през Запорожие и през Крим, който се намира на стотина километра.
Първият маршрут е по-кратък и по-бърз, само че по-опасен: той минава през 20-километрова "сива зона ", където обстрелът може да стартира всеки миг.
Пътят през Крим е по-дълъг и по-изтощителен, само че минава през тила и територията на Руската федерация. Сигурността на украинците там обаче не е обезпечена - посолствата и консулствата на територията на страната-агресор не работят.
Генадий и Денис избират маршрута през Запорожие. Те описват, че са тръгнали към 4:30 часа сутринта, с цел да стигнат до първия контролно-пропускателен пункт в края на полицейския час в 5:00 часа. Там Генадий е бил принуден от съветски боец да махне тониращото фолио от прозорците на колата си и да му даде 800 гривни (22 долара).
Между Херсон и Василевка, което е последното обитаемо място под съветски надзор по този маршрут, има общо 46 контролни пункта.
"Буквално на всеки 5-10 км са, само че на множеството няма инспекция. Най-сериозният пункт е във Василиевка, където се образува колона, тъй като нормално пускат 50 коли дневно. Карахме от Херсон със 170 км/ч по разрушен път, с цел да стигнем в точния момент. Пристигнахме в 10:00 сутринта и бяхме 48-ми на опашката ", споделя Денис.
Той и приятелят му обаче нямат шанс, тъй като в този ден колоната въобще не е пропусната поради взривен мост. Единственият път е през коритото на пресъхнала река, където се образувало тресавище поради дъжда и колите затъват.
"Затова изборът беше или да стоим на полето, или да отидем до най-близките села и да желаяме заслон. Избрахме второто. Стигнахме до най-близкото село, тъкмо до първата къща. Останахме там против 500 гривни (13 долара) ", прибавя Денис.
На идващия ден имат шанс и съумяват да продължат пътя си.
"Поискаха ни документи и ни питаха дали ще копаем окопи. Казахме "не " и това беше. Погледнаха единствено в багажника и ни пуснаха. Но всички възрастни мъже са принудени да се съблекат - гледат за татуировки. Телефони, преносими компютри не се ревизират. Гледат за цигари, които взимат ", продължава описа си младият украинец.
Генадий прибавя, че първото, което са го попитали, е: "Защо отиваш там? Какво мислиш, че е намазано с мед ли? " След това автомобилът пред него е бил изпратен в центъра на Василиевка за спомагателна инспекция.
"Никой към този момент не видя тази кола. И тогава един орк (както украинците назовават съветските военни) ми сподели да застана на същото място, където сложиха оня човек, преди да го отведат. Бях доста под напрежение, само че му споделих, че към този момент са ме ревизирали. А той: "Ами тогава тръгвай. " Така го излъгах, само че през целия път до нашите се опасявах, че ще ме преследват. "
След Василиевка има още 20 км в "сивата зона ", като на всички места по пътя има мини, изгорели коли и отпадъци. На първия украински пункт военните доста бързо ревизират багажниците и пропущат хората.
Пътят продължава в ескорт, съпроводен от полицията и Службата за сигурност на Украйна, които водят бегълците от Херсон в склад в Запорожие. Там вършат подробна инспекция на документи, идентичност, питат хората дали са очевидци на военни закононарушения. Освен това им обезпечават храна, а доброволци им дават филантропична помощ и SIM карти за телефони. Там хората могат да останат една нощ, след което могат да отидат при родственици и другари в различен украински град или да изоставен страната.
Крим и ФСБ
Татяна и щерка ѝ вземат решение да пътуват през анексирания Крим, тъй като в този миг пунктът във Василиевка стопира да пропуща украинци за пет-шест дни. Без да осъзнават какъв брой време ще им е нужно, дамите вземат решение да минат през полуострова. Пътуват седем дни до границата с Латвия, изминавайки 2200 км.
Тръгват от Херсон в 6:00 часа сутринта, а в 8:00 към този момент са на административната граница с Крим. На граничния пункт в Армянск има две опашки - една за е камиони, а втората е за коли. Стоят два часа, тъй като първо пропущат военната техника и камиони с гориво, които идват от Крим.
На границата са посрещнати от чиновници на съветската Федерална работа за сигурност (ФСБ). Не питат Татяна нищо, само че подлагат дъюеря ѝ на разпит. Питат я къде е татко ѝ и какво работи.
"За мъжете имаше обособена опашка - всички бяха съблечени, търсеха татуировки. Освен това чух от другари, че чиновниците на ФСБ могат да четат кореспонденцията в телефоните - свързват го с кабел към компютър и по някакъв метод качват данните. Питат за всички контакти ", споделя Татяна.
Следващият пункт е пред моста в Керч, където се ревизират багажниците. Жената вижда, че в Краснодарския край има доста знаци Z, руски флагове и плакати. В Брянск има и знаци на самообявилите се Донецка и Луганска "народна република ". Има и доста военни елементи.
Когато доближават в Псковска област, на Татяна ѝ прави усещане, че там няма нито военни елементи нито съветски пропагандни знаци: "Имах възприятието, че там е друга страна и те не знаят за войната. "
"Много се опасявах, че съветските служители на реда ще ни спрат, по тази причина следвах някакъв камион. Когато минавах около тях, беше прекомерно късно да размахат палката ", добавя дамата.
На границата с Латвия съветските граничари още веднъж деликатно преглеждат колата на майката и дъщерята, ревизират в детайли даже комплекта за първа помощ и медикаментите. Питат какви са и за какво ги носят.
Следват още въпроси. Латвийските граничари в продължение на 40 минути им задават въпроси пред камера за окупацията. Най-вече дали са били очевидци на военни закононарушения. След като минават границата, Татяна и щерка ѝ отпътуват за Германия. Сега възнамеряват да се върнат в Украйна и да отидат да живеят при свои родственици.
Южният украински град Херсон беше окупран от съветската войска още при започване на март. Той стана първият регионален център, който мина под контрола на Москва.
Присъствието на съветски окупационни сили в града провокира бягството на към половината от популацията му единствено рамките на два месеца, сочат данните на украинската администрация.
Пътят към свободата обаче минава през доста рискове и провокации, описват поданици на Херсон пред телевизия на Радио Свободна Европа/Радио Свобода.
Страх и безработица
Генадий е на 51 години, напуснал е родния си град дружно със брачната половинка си след 4 месеца съветска окупация. Името му е променено от съображения за сигурността на негови близки, които към момента живеят в Херсон.
"Да живееш в окупация е затвор. Не съм направил нищо неприятно в живота си, с цел да пребивавам в пандиза ", споделя Генадий.
По думите му не всеки, който желае, може да си тръгне. Причините могат да варират - от заболели родители до липса на шанс - "просто да бъде спрян на първия контролно-пропускателен пункт ".
Генадий и брачната половинка му месеци наред се надяват украинските сили да освобдят града. Накрая обаче вземат решение да бягат, тъй като тя е с болно сърце, а към този момент не могат да се доставят с нужните. Липсата на пари също е проблем, тъй като нямат работа.
"Не желая да работя за окупаторите ", отсича мъжът.
20-годишният Денис също приказва за икономическите аргументи, само че прибавя, че при започване на окупацията просто се е страхувал да опита бягство. Той е студент в задграничен университет, само че в края на зимната си почивка идва при родителите си и тогава стартира войната.
"Дълго време желаех да напусна, само че не беше безвредно. Съвсем неотдавна пристигна миг, в който имаше по какъв начин и аз го направих, тъй като би трябвало да изучавам ", споделя Денис.
42-годишната Татяна пък твърди, че страхът за живота на щерка ѝ не ѝ е оставил различен избор, с изключение на да бяга: "Когато два бронетранспортьора минаха пред нашия вход, взехме решение да си тръгнем. Исках да изведа щерка си, тя е на 19 години. "
Два маршрута
От средата на лятото има два съществени маршрута за евакуация от окупирания град - през Запорожие и през Крим, който се намира на стотина километра.
Първият маршрут е по-кратък и по-бърз, само че по-опасен: той минава през 20-километрова "сива зона ", където обстрелът може да стартира всеки миг.
Пътят през Крим е по-дълъг и по-изтощителен, само че минава през тила и територията на Руската федерация. Сигурността на украинците там обаче не е обезпечена - посолствата и консулствата на територията на страната-агресор не работят.
Генадий и Денис избират маршрута през Запорожие. Те описват, че са тръгнали към 4:30 часа сутринта, с цел да стигнат до първия контролно-пропускателен пункт в края на полицейския час в 5:00 часа. Там Генадий е бил принуден от съветски боец да махне тониращото фолио от прозорците на колата си и да му даде 800 гривни (22 долара).
Между Херсон и Василевка, което е последното обитаемо място под съветски надзор по този маршрут, има общо 46 контролни пункта.
"Буквално на всеки 5-10 км са, само че на множеството няма инспекция. Най-сериозният пункт е във Василиевка, където се образува колона, тъй като нормално пускат 50 коли дневно. Карахме от Херсон със 170 км/ч по разрушен път, с цел да стигнем в точния момент. Пристигнахме в 10:00 сутринта и бяхме 48-ми на опашката ", споделя Денис.
Той и приятелят му обаче нямат шанс, тъй като в този ден колоната въобще не е пропусната поради взривен мост. Единственият път е през коритото на пресъхнала река, където се образувало тресавище поради дъжда и колите затъват.
"Затова изборът беше или да стоим на полето, или да отидем до най-близките села и да желаяме заслон. Избрахме второто. Стигнахме до най-близкото село, тъкмо до първата къща. Останахме там против 500 гривни (13 долара) ", прибавя Денис.
На идващия ден имат шанс и съумяват да продължат пътя си.
"Поискаха ни документи и ни питаха дали ще копаем окопи. Казахме "не " и това беше. Погледнаха единствено в багажника и ни пуснаха. Но всички възрастни мъже са принудени да се съблекат - гледат за татуировки. Телефони, преносими компютри не се ревизират. Гледат за цигари, които взимат ", продължава описа си младият украинец.
Генадий прибавя, че първото, което са го попитали, е: "Защо отиваш там? Какво мислиш, че е намазано с мед ли? " След това автомобилът пред него е бил изпратен в центъра на Василиевка за спомагателна инспекция.
"Никой към този момент не видя тази кола. И тогава един орк (както украинците назовават съветските военни) ми сподели да застана на същото място, където сложиха оня човек, преди да го отведат. Бях доста под напрежение, само че му споделих, че към този момент са ме ревизирали. А той: "Ами тогава тръгвай. " Така го излъгах, само че през целия път до нашите се опасявах, че ще ме преследват. "
След Василиевка има още 20 км в "сивата зона ", като на всички места по пътя има мини, изгорели коли и отпадъци. На първия украински пункт военните доста бързо ревизират багажниците и пропущат хората.
Пътят продължава в ескорт, съпроводен от полицията и Службата за сигурност на Украйна, които водят бегълците от Херсон в склад в Запорожие. Там вършат подробна инспекция на документи, идентичност, питат хората дали са очевидци на военни закононарушения. Освен това им обезпечават храна, а доброволци им дават филантропична помощ и SIM карти за телефони. Там хората могат да останат една нощ, след което могат да отидат при родственици и другари в различен украински град или да изоставен страната.
Крим и ФСБ
Татяна и щерка ѝ вземат решение да пътуват през анексирания Крим, тъй като в този миг пунктът във Василиевка стопира да пропуща украинци за пет-шест дни. Без да осъзнават какъв брой време ще им е нужно, дамите вземат решение да минат през полуострова. Пътуват седем дни до границата с Латвия, изминавайки 2200 км.
Тръгват от Херсон в 6:00 часа сутринта, а в 8:00 към този момент са на административната граница с Крим. На граничния пункт в Армянск има две опашки - една за е камиони, а втората е за коли. Стоят два часа, тъй като първо пропущат военната техника и камиони с гориво, които идват от Крим.
На границата са посрещнати от чиновници на съветската Федерална работа за сигурност (ФСБ). Не питат Татяна нищо, само че подлагат дъюеря ѝ на разпит. Питат я къде е татко ѝ и какво работи.
"За мъжете имаше обособена опашка - всички бяха съблечени, търсеха татуировки. Освен това чух от другари, че чиновниците на ФСБ могат да четат кореспонденцията в телефоните - свързват го с кабел към компютър и по някакъв метод качват данните. Питат за всички контакти ", споделя Татяна.
Следващият пункт е пред моста в Керч, където се ревизират багажниците. Жената вижда, че в Краснодарския край има доста знаци Z, руски флагове и плакати. В Брянск има и знаци на самообявилите се Донецка и Луганска "народна република ". Има и доста военни елементи.
Когато доближават в Псковска област, на Татяна ѝ прави усещане, че там няма нито военни елементи нито съветски пропагандни знаци: "Имах възприятието, че там е друга страна и те не знаят за войната. "
"Много се опасявах, че съветските служители на реда ще ни спрат, по тази причина следвах някакъв камион. Когато минавах около тях, беше прекомерно късно да размахат палката ", добавя дамата.
На границата с Латвия съветските граничари още веднъж деликатно преглеждат колата на майката и дъщерята, ревизират в детайли даже комплекта за първа помощ и медикаментите. Питат какви са и за какво ги носят.
Следват още въпроси. Латвийските граничари в продължение на 40 минути им задават въпроси пред камера за окупацията. Най-вече дали са били очевидци на военни закононарушения. След като минават границата, Татяна и щерка ѝ отпътуват за Германия. Сега възнамеряват да се върнат в Украйна и да отидат да живеят при свои родственици.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ