Хал Ърбън е специализирал в Университета Станфорд по психология на

Хал Ърбън е специализирал в Университета Станфорд по логика на психиката на държанието в спешни моменти. Първата му книга „ 20 златни правила ” бе отличена в категорията „ мотивационно четиво на годината ” от класацията в „ Райтърс Дайджест ” и се трансформира в интернационален бестселър.

Големият мъдрец Томас Карлайл пише: „ Нека всеки от нас стане всичко това, което е сътворен да бъде. ” Едва ли има по-добра формулировка за триумфа. Животът всекидневно ни провокира да развием в цялостна мяра своите качества. И сме преуспяващи хора тогава, когато се стремим да разгърнем в най-висока степен своите заложби – когато даваме най-хубавото, което притежаваме.

„ Успехът е в правенето, а не в приемането ”. Настоятелно желая да ви обърна внимание върху този миг. Животът не постоянно изисква от нас безусловно да стигнем върха. Но пък е належащо да даваме най-хубавото от себе си на всяко равнище от своето битие. Ето какво вършат хората, които се радват на триумф в живота, в някои от най-значимите житейски области:

Успелите хора одобряват живота подобен, какъвто е, с всичките му компликации и провокации. Те по-скоро се приспособяват към него, а не се оплакват от другите му неволи. Поемат отговорност за личния си живот, вместо да насочат обвинявания и да си търсят извинения. Те споделят „ ДА! ” на живота, макар неговите отрицателни детайли и аспекти, като се стараят да извличат допустимо най-вече наслада и задоволство от него, без значение от събитията и хода на събитията.

Успелите хора развиват и поддържат в себе си положително отношение към живота. Те търсят положителното в другите и в света – и нормално наподобява го намират. Възприемат живота като низ от благоприятни условия, които в никакъв случай не се двоумят да изследват.

Успелите хора градят положителни междуличностни връзки. Те са чувствителни по отношение на потребностите и възприятията на другите. Проявяват ценене и почитание към близките. Съумяват да разсънят най-хубавото в хората, с които поддържат връзка.

Успелите хора имат нюх за посока и цел – те знаят накъде вървят. Поставят си цели, реализират ги, след това си слагат нови. Приемат и се радват на провокациите в живота.

Успелите хора изпитват мощно предпочитание да получават нови знания: за живота, за света, за другите и за самите себе си. За тях учението е наслада, а не обвързване. Постоянно обогатяват живота си, като учат и се самоусъвършенстват. Те постоянно откриват нови и нови неща и непроменяемо се развиват.

Успелите хора са насочени към действието. Работата им спори, тъй като не се боят от интензивен труд и не пилеят времето си. Подхождат към работата си градивно. Не стават жертва на рутина и досада, тъй като непрестанно се стремят да натрупат нов опит.

Успелите хора поддържат високи правила на персоналното си държание. Знаят, че честността е една от главните черти на характера на положителния човек. Те са непроменяемо откровени и честни както в персоналния, по този начин и в публичния си живот.

Успелите хора схващат разликата сред понятията „ живея ” и „ пребивавам ” и постоянно избират да живеят. Те получават допустимо най-голямо задоволство от живота, тъй като и влагат в него допустимо най-вече от себе си. Жънат, каквото са посели. И се радват в цялостна мяра на живота.

 „ Животът е низ от проблеми. Въпросът е какъв метод ще изберем по отношение на тях – да хленчим или да ги решаваме. ” - Морган Скот Пек

Животът не постоянно е подобен, какъвто би ни се желало. Ако зависеше от нас, той щеше да бъде доста по-лек, непременно по-справедлив и надалеч по-забавен. Нямаше да има болежка и премеждия, нямаше да ни се постанова да работим, още по-малко пък да умираме. Щяхме непрестанно да бъдем щастливи. За жал, не зависи от нас. Вместо това ни се постанова да се сблъскваме с действителността. Тя обаче е популярен преподавател. Помага ни да усвоим – въпреки от време на време постепенно и трудно – някои от най-ценните уроци на живота. Ето един от тях: Светът няма да се посвети на нас, с цел да ни направи щастливи.

Независимо дали ни харесва или не, това е една от най-великите истини за живота – един от нашите първи и най-ценни уроци, които ни дава действителността. Хилядолетия наред философите спорят за какво точно животът е подобен, какъвто е. Нас обаче ни интересува надалеч по-практичният въпрос какъв е животът. Защото, в случай че не разбираме и не одобряваме живота подобен, какъвто е, постоянно ще жадуваме за нещо друго, което естествено в никакъв случай няма да получим. И ще продължаваме да се оплакваме и да хленчим за това какъв би трябвало да бъде – само че не е и в никакъв случай няма да бъде – животът. Това е един от най-ценните уроци на действителността, тъй като разберем ли един път, че светът няма да се посвети на нашето благополучие, ще стартираме да поемаме отговорност за самите себе си.

За страдание, животът не постоянно е обективен. Това евентуално е най-болезнената истина, която ни се постанова да научим – в същото време тя е и най-трудна за приемане. Но неприятни неща фактически сполетяват положителни хора – от време на време нас самите, от време на време други хора. И прекомерно постоянно това напълно несправедливо. От друга страна виждаме положителни неща да сполетяват неприятни хора – също изцяло несправедливо. Но както е казано в Библията, слънцето огрява еднообразно и положителния, и лошия; излива светлината си и върху праведния, и върху неверния. Но няма нищо необичайно в това, че от време на време възкликваме: „ Не е заслужено. ” На моменти е в действителност мъчно да открием смисъл в това, което става по света.

В никакъв случай не желая да кажа, че когато някой бива сполетян от покруса, би трябвало да отминем равнодушно по пътя си с думите: „ Ами по този начин е то в живота. ” Никое човешко създание няма право да постъпва по този начин. От друга страна е безсмислено да се надяваме тъгата и злощастията да изчезнат по магически метод от живота на хората. Единственото, което можем да създадем, е да се научим да ги посрещаме и преодоляваме по-ефективно. Както споделя моят другар Тим Ханзъл в своята прелестна книга „ Трябва да продължиш да танцуваш ”:

„ Мъката и болката са неизбежни. Да позволиш на нещастието да те пречупи е твой избор. ” Можем да преодолеем възприятието за смазващо злощастие, развивайки в себе си градивни способи да посрещаме и да се оправяме с отредените ни от живота мъчителни тествания. За задачата е належащо да вземем съзнателното и твърдо решение, че няма да разрешаваме на злощастията да ни унищожат; че ще ги одобряваме като неделима част от действителността на живота; и даже че ще се възползваме от тях, с цел да се развиваме и израстваме като персони.

Бенджамин Франклин пише: „ Нещата, които ни нараняват, в същото време и ни учат. ” Вероятно заради това постоянно се споделя, че някои от най-болезнените уроци на живота са и най-ценни. Най- значимото, което бихме могли да създадем, когато страдаме – било физически, било прочувствено – е да осмислим по някакъв метод страданието си. Болката фактически би могла да ни научи на нещо, стига да сме подготвени да се учим от нея. В случай че го създадем, ще излезем от житейското си тестване по-мъдри и по-силни.

Истинският триумф в живота значително зависи от това по какъв начин се оправяме с ударите на ориста: дали бягаме от тях и затъваме в обезсърчение, или им се опълчваме смело; дали им разрешаваме да ни пречупят, или се учим от тях, с цел да станем по-силни; дали се предаваме и загиваме, или се борим и побеждаваме.

Живеем в един посредствен свят, обитаем с несъвършени човешки същества, като нас самите. Никой не може да ни подсигурява, че в живота ще ни бъдат спестени болките и разочарованията. Нито да ни обещае, че ще живеем в сигурност и ще имаме цялостен надзор над това, което ни се случва. Но в тази наша орис не сме сами. Всяко живо човешко създание е подвластно на същата „ съдба ”. Всеки човек на този свят се сблъсква с несправедливостта на живота и страда от съпътстващите я болежка и загуба. Въпросът е не дали, а по какъв начин изживява сходни тествания на ориста. Хората, които съумяват в живота, не си затварят очите пред неговата неправда. Те се научават да я одобряват като неделима негова част и да я преодоляват по-градивно.

Може би заради тази причина толкоз доста хора изписват на видно място в домовете и офисите си фамозната „ Молитва за нравствен мир ” на Райнхолд Нибур:

„ Господи, дай ми душевната мощ да одобрявам нещата, които не мога да трансформира, куража да трансформирам тези, които мога, и мъдростта да различавам сред тях. ”

Какви хора ще станем, зависи не от изискванията на живот, а от решенията, които взимаме. Има хора, които се оставят да бъдат моделирани и направлявани от външните условия. Те се усещат на върха, когато нещата се развиват добре и се срутват при крах. Този вид хора наподобява напълно поверяват направляването на живота си на звездите, капризите на случая, знаците в чашката кафе, боговете, ветровете на ориста и какви ли не други външни сили, които считат за тайнствени и неподлежащи на надзор от тяхна страна. Тези хора явно не схващат, че пред лицето на злополучните условия ние имаме опция за избор и би трябвало да вземем решение: дали да се предадем и да им позволим да ни пречупят, или да им се опълчим.

Но опълчването против някои от жестоките действителности на живота изисква кураж. Според Уинстън Чърчил  куражът е основата на личността. Той написа: „ Куражът е преди всичко измежду човешките качества, тъй като точно той подсигурява съществуването на всички останали. ” Но Чърчил има поради освен героичните действия на великите персони при изключителни условия, а куража, проявявай в ежедневния живот. Никой не се ражда „ програмиран ” за всекидневен кураж в живота, а и това качество не изисква някакви изключителни черти на личността. Ежедневният кураж е най-много плод на умишлено решение, взето в миг на обезсърчение от живота, когато сме се вгледали в себе си и сме потърсили в личния си темперамент оня извор на душевни сили, които да ни оказват помощ да посрещаме и преодоляваме несгодите и нещастията. Именно това е решението, което се постанова да вземем, в случай че желаеме да бъдем приключени човешки същества.

Помолили огромния теолог Пол Тилич да дискутира централната тематика на своята основополагаща и забележителна книга „ Куражът да бъдеш ”, и по-специално смисъла и смисъла на ежедневния кураж. Тилич пояснил, че същинският кураж значи да кажеш „ Да! ” на живота, без значение от компликациите и болките, които са неделима част от човешкото битие. И подчертал, че се желае кураж, и то проявявай всекидневно, с цел да може човек в последна сметка да открие нещо положително и значимо както в живота като цяло, по този начин и в самия себе си. А когато сме в положение да вършим това – споделя Тилич, – към този момент освен възприемаме живота в цялостното му измерение, само че и започваме да живеем по-пълноценно. „ Да обичаш живота е момее би най-висшата форма на куража да бъдеш. ”

Животът е тежък... и не постоянно обективен. Но това не значи, че животът не може да бъде добър, задоволителен и изпълнен с наслада. Въпреки всичко съществуват хиляди аргументи да кажем „ Да! ” на живота.

Изображение: Andy Thomas ~ „ Grand Old Gang ”
Снимка: halurban.com