По пътя през къмпинга, парите и свободата
Гора. Сянка. В далечината проблясва късче море. Припяват вълните. Оглеждам се и се усмихвам на разхвърляните в близост като шарени мъниста палатки. Отпивам мента с тоник и лед. По тревата към мен са заспали деца, безсистемно оплели крачета. Едно тримесечно бебе гука на листата от люлката си, закачена на дървото. Някой безгрижно подрънква на китара. На газовия котлон се вари кафе.
Оживявам. Сякаш едно диво дете вътре в мен се пробужда. Оглежда се и стартира да си спомня един живот отпреди. Усещам солта по кожата си и я олизвам. Имам усет на море. По краката ми има пясък. Дивото дете поисква да легне на земята и го последвам. Дишам ведно със земята, заровила пръсти в нея. Жива съм. Тук съм. Щастие.
Някои споделят, че къмпингуването е обич за цялостен живот. И въпреки аз с деликатност да си припомням едно лято преди 20 години на Арапя, почтено казано не имах вяра в този момент сходно прекарване да ме грабне изключително. А се оказах запленена. И по един непредвиден и елементарен метод тази една седмица в Крапец на къмпинг, до момента в който лежах на хамака на бара и пиех бира, съумя да разплете един много безизходен възел вътре в мен – възелът на парите. Наистина мислех, че парите са независимост. Живях целия си умишлен живот до момента, изхождайки от мисълта, че парите са средство за реализиране на независимост. Вярвах, че, да имаш задоволително пари, значи да можеш да влезеш в магазина и да пазаруваш това, което ти харесва, без значение какъв брой коства, да можеш да отидеш на отмора на красиво място, в прекрасен хотел, да си разрешаваш да се храниш на ресторант, за какво не и всеки ден, да си купуваш облеклата, които харесваш, даже когато цената им е нереална и да приемаш това като метод да поглезиш себе си. Наистина мислех, че парите са независимост.
Също по този начин виждах в парите сигурност, опора, леговище, което може да те избави от някоя ненадейна неволя, болест, злополучие. Или в случай че не може да те избави, най-малко може да ти помогне.
Парите за мен бяха и средство за самостоятелност. Не зависех от никого, не се постановяваше да желая помощ, да апелирам за нещо, тъй като каквото ми трябваше – купувах си го.
Парите за мен бяха и като че ли оценка за цената ми, тази моята стойност, човешката. Сякаш колкото повече пари получавах, толкоз повече коствах за себе си. Парите ми лишиха свободата, тъй като, с цел да ги имам, продадох точно свободното си време. И в действителност, по стичане на събитията или по благоразположението на звездите, парите постоянно относително елементарно са идвали в моя живот. И тъкмо поради това незабелязано построих един затвор, в който непринудено се напъхах. И освен това, ами и с безумен възторг продължавах да сътворявам нови и нови тухли, с цел да му подвигам стените. Кой затвор ли? Затворът на финансовото благоденствие. Малко по малко започнах да избирам все по-скъпи и скъпи хотели, почивки all inclusive, маркови облекла, нехаех за цени, отказвах да си взимам карти за отстъпка в магазина… Следвайки модела на мислене, на който робувах, множеството пари трябваше да ме накарат да се усещам все по-свободна, по-сигурна, по-независима и повече себе си. Но се случи тъкмо противоположното.
Парите ми лишиха свободата, тъй като, с цел да ги имам, продадох точно свободното си време. А без свободно време нямаше по кое време да бленувам. Зарязах фантазиите си, предадох концепциите си, тъй като мислех, че няма кой да ги купи. Други неща се търсеха, мислех. Така че по-свободна несъмнено не станах. Именно там, където парите не са фактор, се е скрила простотата. По-сигурна? Вярно, когато се разболеех, тичах незабавно към най-луксозната болница, плащах си за прегледи при най-хубавите лекари, купувах най-скъпите медикаменти. Но в действителност се усещах все по-несигурна, тъй като подсъзнателно знаех, че не медикаменти ми трябват. Имах потребност от нов вид грижа за себе си, а за нея не трябваха пари. Трябваше осъзнатост и персонално време, а тях нали ги бях продала… Така че и по-сигурна несъмнено не бях.
И самостоятелна не станах, изкарвайки от ден на ден пари. Напротив – зависимостта ми от другите, от притежанието, от самите пари ставаше все по-силна и натрапчива. Защото с нея заглушавах празнотата в мен. И по този начин тухла след тухла пандизът ми ставаше все по-висок, а дивото дете в мен агонизираше. Не че до момента в който лежах в палатката, внезапно ме удари гръм и от на следващия ден отивам да пребивавам в гората и да хапвам коренчета. Не че, сакън, повече в никакъв случай няма да отида на хотел, да си купя скъпи обувки или да хапвам в готин ресторант. Ще го върша, несъмнено, единствено че няма да чакам това да ме прави свободна. Няма да нуждая се от парите, с цел да съм щастлива със себе си. Защото осъзнах, че точно там, където парите не са фактор, се е скрила простотата. Там е безвремието, в което имаш пространство да чуеш дъха си. Там е пространството за душата, в което забравяш за публичните рамки и просто си. И тъкмо там е свободата.
Или едно резюме от 4-годишния ми наследник в отговор на въпроса къде му харесва повече – на хотел или на палатка.
" И на двете места ми харесва. По ми е добре да задрямвам в хотел, само че ми е доста по-хубаво да се разсънвам в палатката. Защото би трябвало единствено да отворя ципа и съм на открито. Всъщност няма значение къде съм, стига да мога да си играя, когато и където си желая. "
Урок по независимост за възрастни…:)
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка във вътрешността към себе си. Пътеката е много непроходима тук-там - обрасла в шубраци от публични правила и непознати упования, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, цялостни със страхове и неизказани думи. Понякога й се коства, че е намерила вярната пътека и крачи решително, по-късно се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е мъчно и мъчително, тя знае, че това е нейният персонален път към личното й осъзнаване. Държи душата си отворена, с цел да вижда красивите гледки, да се любува на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята обич, няколко хапки оптимизъм и глътка ентусиазъм.
Деница е и майка. И точно синът й е повода тя да тръгне на странствуване из дебрите на душата си. Защото има вяра, че, с цел да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също би трябвало да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на идеята за родителските кооперативи и демократичното обучение.
Деница още е създател на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
Оживявам. Сякаш едно диво дете вътре в мен се пробужда. Оглежда се и стартира да си спомня един живот отпреди. Усещам солта по кожата си и я олизвам. Имам усет на море. По краката ми има пясък. Дивото дете поисква да легне на земята и го последвам. Дишам ведно със земята, заровила пръсти в нея. Жива съм. Тук съм. Щастие.
Някои споделят, че къмпингуването е обич за цялостен живот. И въпреки аз с деликатност да си припомням едно лято преди 20 години на Арапя, почтено казано не имах вяра в този момент сходно прекарване да ме грабне изключително. А се оказах запленена. И по един непредвиден и елементарен метод тази една седмица в Крапец на къмпинг, до момента в който лежах на хамака на бара и пиех бира, съумя да разплете един много безизходен възел вътре в мен – възелът на парите. Наистина мислех, че парите са независимост. Живях целия си умишлен живот до момента, изхождайки от мисълта, че парите са средство за реализиране на независимост. Вярвах, че, да имаш задоволително пари, значи да можеш да влезеш в магазина и да пазаруваш това, което ти харесва, без значение какъв брой коства, да можеш да отидеш на отмора на красиво място, в прекрасен хотел, да си разрешаваш да се храниш на ресторант, за какво не и всеки ден, да си купуваш облеклата, които харесваш, даже когато цената им е нереална и да приемаш това като метод да поглезиш себе си. Наистина мислех, че парите са независимост.
Също по този начин виждах в парите сигурност, опора, леговище, което може да те избави от някоя ненадейна неволя, болест, злополучие. Или в случай че не може да те избави, най-малко може да ти помогне.
Парите за мен бяха и средство за самостоятелност. Не зависех от никого, не се постановяваше да желая помощ, да апелирам за нещо, тъй като каквото ми трябваше – купувах си го.
Парите за мен бяха и като че ли оценка за цената ми, тази моята стойност, човешката. Сякаш колкото повече пари получавах, толкоз повече коствах за себе си. Парите ми лишиха свободата, тъй като, с цел да ги имам, продадох точно свободното си време. И в действителност, по стичане на събитията или по благоразположението на звездите, парите постоянно относително елементарно са идвали в моя живот. И тъкмо поради това незабелязано построих един затвор, в който непринудено се напъхах. И освен това, ами и с безумен възторг продължавах да сътворявам нови и нови тухли, с цел да му подвигам стените. Кой затвор ли? Затворът на финансовото благоденствие. Малко по малко започнах да избирам все по-скъпи и скъпи хотели, почивки all inclusive, маркови облекла, нехаех за цени, отказвах да си взимам карти за отстъпка в магазина… Следвайки модела на мислене, на който робувах, множеството пари трябваше да ме накарат да се усещам все по-свободна, по-сигурна, по-независима и повече себе си. Но се случи тъкмо противоположното.
Парите ми лишиха свободата, тъй като, с цел да ги имам, продадох точно свободното си време. А без свободно време нямаше по кое време да бленувам. Зарязах фантазиите си, предадох концепциите си, тъй като мислех, че няма кой да ги купи. Други неща се търсеха, мислех. Така че по-свободна несъмнено не станах. Именно там, където парите не са фактор, се е скрила простотата. По-сигурна? Вярно, когато се разболеех, тичах незабавно към най-луксозната болница, плащах си за прегледи при най-хубавите лекари, купувах най-скъпите медикаменти. Но в действителност се усещах все по-несигурна, тъй като подсъзнателно знаех, че не медикаменти ми трябват. Имах потребност от нов вид грижа за себе си, а за нея не трябваха пари. Трябваше осъзнатост и персонално време, а тях нали ги бях продала… Така че и по-сигурна несъмнено не бях.
И самостоятелна не станах, изкарвайки от ден на ден пари. Напротив – зависимостта ми от другите, от притежанието, от самите пари ставаше все по-силна и натрапчива. Защото с нея заглушавах празнотата в мен. И по този начин тухла след тухла пандизът ми ставаше все по-висок, а дивото дете в мен агонизираше. Не че до момента в който лежах в палатката, внезапно ме удари гръм и от на следващия ден отивам да пребивавам в гората и да хапвам коренчета. Не че, сакън, повече в никакъв случай няма да отида на хотел, да си купя скъпи обувки или да хапвам в готин ресторант. Ще го върша, несъмнено, единствено че няма да чакам това да ме прави свободна. Няма да нуждая се от парите, с цел да съм щастлива със себе си. Защото осъзнах, че точно там, където парите не са фактор, се е скрила простотата. Там е безвремието, в което имаш пространство да чуеш дъха си. Там е пространството за душата, в което забравяш за публичните рамки и просто си. И тъкмо там е свободата.
Или едно резюме от 4-годишния ми наследник в отговор на въпроса къде му харесва повече – на хотел или на палатка.
" И на двете места ми харесва. По ми е добре да задрямвам в хотел, само че ми е доста по-хубаво да се разсънвам в палатката. Защото би трябвало единствено да отворя ципа и съм на открито. Всъщност няма значение къде съм, стига да мога да си играя, когато и където си желая. "
Урок по независимост за възрастни…:)
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка във вътрешността към себе си. Пътеката е много непроходима тук-там - обрасла в шубраци от публични правила и непознати упования, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, цялостни със страхове и неизказани думи. Понякога й се коства, че е намерила вярната пътека и крачи решително, по-късно се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е мъчно и мъчително, тя знае, че това е нейният персонален път към личното й осъзнаване. Държи душата си отворена, с цел да вижда красивите гледки, да се любува на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята обич, няколко хапки оптимизъм и глътка ентусиазъм.
Деница е и майка. И точно синът й е повода тя да тръгне на странствуване из дебрите на душата си. Защото има вяра, че, с цел да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също би трябвало да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на идеята за родителските кооперативи и демократичното обучение.
Деница още е създател на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ