Големият художник Лъчезар Ошавков пред „Труд“: Кристо никога не е говорил лошо за родината
Големият френски художник от български генезис Лъчезар Ошавков откри две изложения единствено за месец време – едната в Пловдив, другата може да се види до 24 октомври в столичната изложба „ Валер ” на улица „ Княз Борис I ”. Как е напуснал България, за другарството му с други колоси в живописта Никола Манев и Андрей Лекарски, какво е правел с Константин Казански в Париж, за Кристо и Висоцки – за всичко това е диалогът ни с него.
– Рядко си идвате в България, господин Ошавков, а не щеш ли открихте две изложения за малко повече от месец – първата в Пловдив взаимно с приятелите ви Андрей Лекарски и Никола Манев – светла му памет, и сегашната в столичната изложба „ Валер “. По-лесно ли се прави галерия в България, в сравнение с във Франция?
– Изложба се прави еднообразно мъчно на всички места. За да я има, би трябвало да се нарисуват картини. „ Трима парижани в Пловдив “ мина с огромен триумф и бе показана в държавна изложба. Същата формула я направихме в Париж в Българския културен институт през април. Ние, тримата прятели от детинство – Никола Манев, Андрей Лекарски и моя благосклонност, сме свързани с Париж. За страдание, десетина дни преди откриването на изложбата в Пловдив, Кольо Манев си отиде от този свят. На тези две места използвахме държавни институции. Повечето от галериите дават стените си чартърен. Например, във френската столица може да изложите картините си против 15 000 евро за седмица. Две-три години търсехме по-голямо помещение, с цел да може трима да изложим произведениеята си. Искахме по този метод да ознаменуваме 70-годишнината на нашето другарство.
– До 24 октомври в столичната изложба „ Валер “ са изложени ваши произведения. Кажете освен това за картините, които може да видят феновете?
– В подредените картини във „ Валер “ са чувствата ми за три града – Венеция, Ню Йорк и, несъмнено, Париж. Изложбата е разследване на показаното в Пловдив, само че картините не са същите. Тя е тип ретроспективна, тъй като обгръща интервал от към 40 години. Някои картини идват от 70-те, други са правени в този момент тази година.
– А за какво тъкмо тези три града рисувате?
– Тези градове са ме формирали като персона. Венеция беше първото ми стълкновение със западния свят, беше началото на 1968-а. Оттогава непрестанно вървя там. През 1969-а даже специализирах класическа фреска и мозайка в Академиите на Венеция и Флоренция. В картините, в които техниката ми е много фигуративна, демонстрирам баналният сюжет от Венеция, само че забелязан малко по-различно от картините, които продават на туристи. Исках да направя Венеция пуста, такава, каквато човек е съвсем неуместно да я види. Другият град, която също ме е впечатлил и формирал до известна степен, е Ню Йорк като център на изкуството. Последно с моята брачна половинка бяхме там преди две години. Градът в този момент е придобил малко по-човешки тип, големите небостъргачи през днешния ден към този момент не са нещо изключително, а самите нюйоркчани са станали по-любезни. И третият град, естествено е Париж, който назовавам моят град. Имам и българско, и френско поданство, само че аз съм жител на Париж. Установих се в него дефинитивно след руската експанзия в Чехословакия през август 1968 година Напуснах родината малко преди този момент.
– Каква е вашата история – на тримата другари от детинство, които живеят дружно в София и в Париж?
– Познаваме се от деца, и тримата сме връстници. Кольо и Анди са съученици от първи клас, а ние с Кольо се запознахме на едно футболно игрище в квартала. След няколко раздели тримата се събрахме в Париж без да имаме някаква спогодба. Никола Манев отпътува, тъй като татко му беше отишъл да работи в Тунис. И през Тунис – в Париж. Майката на Андрей Лекарски пък е част от една от най-известните отпреди войната еврейски семейства – на дядо Захари Аркалай. Тя се покръства, с цел да се ожени за български офицер и става Надежда Лекарска. А същинското й име е Юдит Алкалай. Анди има доста братовчеди и първо отива да види родата. А аз на първо време отидох като екскурзиант на посетители. Един негов другар ми направи същинска подправена декларация за прехрана. Върнах се в София и съумях да получа писмо-разрешение да изучавам в Париж. И с декларацията за прехрана ми дадоха виза за следване от френското посолство.
– Как по този начин трима българи успяхте да устискате без да се скарате и намразите?
– Емигрантският живот може би сплотява. Между нас има цялостен синхрон и единодушие, а ние всички сме напълно разнообразни. Разделяли сме и квартири… С Анди 15 години деляхме едно и също ателие без в никакъв случай да е имало каквито и да било несъгласие сред нас. Правили сме двама по двама изложения, само че за 70-годишното ни другарство за първи път тримата дружно се представихме пролетта в Париж. После напълно инцидентно един наш другар, който е в Париж, ни направи предложение за Пловдив.
– Говорите по този начин, сякаш не сте били афектиран доста на онази власт, поради която напуснахте България преди 50 години?
– Видял съм и жилото, и меда на онази ера. Не ме е впечатлило нищо. От този интервал съм излязъл с един доста здравомислещ взор към това, което е позитивно, и това, което е негативно. Нищо не се е трансформирало. Трябва да се дозира кое да надделее.
– Как успяхте да напуснете България, тогава това никак не е елементарно? Е, не трябва да забравяме, че сте наследник на бащата на социологията у нас проф. Живко Ошавков.
– Успях, с помощта на един мой другар от Клуба на публицистите – имах шанса да познавам този доста добър стихотворец, който тъкмо тогава стана министър на просветата и културата – името му е Павел Матев. Той пушеше „ Родопи “ и на гърба на кутията си написа на своята секретарка: „ Дай на Ошавков каквото желае “. Трябваше ми позволение да последвам в чужбина, още вардя формалното писмо за това
– В тези години е имало огромен културен живот в София, къде бохемствахте с вашите другари тогава? Всяко време си има своя сексапил, нали?
– Едно от местата, където тогава се събираше цветът на българската интелигенция, беше Клуба на публицистите на „ Графа “ (другото беше Руският клуб). Открих го, когато бях във почивка. Там се срещаха и разнообразни трендове. Например, имаше една маса, на която седеше Богомил Райнов – Радой Ралин го наричаше Погодил Номерайнов, на друга Борис Ангелушев, на трета – писателят Никола Ланков – и всеки със своя компания. Имаше доста забавна маса, на която пък седеше прелестният публицист Бети/Алберт Коен. Не си припомням да съм виждал прословутия основен редактор на „ Работническо дело “ Георги Боков, както и казионния публицист Георги Караславов и други като него. Много се спореше, само че атмосферата там беше на безконечен празник.
– За съвсем 30 години след 10 ноември 1989-а България съумя да се раздели на про и анти някогашния режим, а омразата беляза политическия живот у нас.
– Имаше един български лаф – „ Умрем да ненавиждаме, но най-мразим да умрем “. Това не е единствено българско събитие, насякъде го има. Много негативни български черти намирам и във Франия. Комунисти в България от дълго време няма, само че има леви и десни. Антагонизмът го има, Радой Ралин споделяше – „ някои хора си обръщат думите, аз си обръщам костюмите “. Познавам много, които доста бързо се обърнаха – от комунисти станаха най-върлите демократи. Навремето влязох в клуб на Съюз на демократичните сили на улица „ Раковски “ и първият човек, който видях, бе един полковник от Комитет за Държавна сигурност (на НРБ). Е, той беше станал първи седераст/ седесар. Подобни „ промени “ е имало и в Париж, и на доста други места.
– Париж в този момент е друг, не е оня, който сте видели за първи път през 60-те. Как един художник гледа на тази смяна?
– Всички монументи са на мястото си. Промените са основно демографски, не са същите хора. Виждам, че и София е по този начин. В началото, когато отидох там в края на 60-те, се оказа, че с китара е по-лесно да изкараш пари, в сравнение с с четка. С един доста добър мой другар Константин Казански направихме дуо, пеехме съветски романси в фамозните съветски кабарета – „ Шехерезада “, „ Ремарк “ и „ Распутин “. Това е началото на 70-те години. Но сега, в който падна Берлинската стена, всичко изчезна – оня славянски сексапил, кабаретата също.
– Къде станахте другари с Казански?
– Сприятелихме се в Париж, въпреки незадълбочено да се знаехме от София. Тогава имах малко по-различен глас, ние се качихме на последния вагон в бохемския трен. Млади и достоверни, ние доста бързо станахме „ звезди “ в този тип фолклор. Казански е първият, който запя песните на Висоцки, ние първи представихме репертоара на съветския бард, с който след това и се сприятелихме. Жестока автомобилна злополука обаче засегна гласните ми струни, бях 15 дни в кома, едвам оцелях. След това се отдадох напълно на живописта.
– Непрекъснато в България се приканва за единство, само че истината е, че разделянето храни политиците.
– Ще минат още 1-2 генерации и ще се оправят нещата. В битката за власт постоянно би трябвало да имаш съперник, който да е доста по-лош от теб. Ти си най-хубавият, без значение дали си от ляво или отдясно. Спомням си още нещо, когато в София двама от студентите на татко ми бяха тръгнали да вършат огромна политическа кариера, той им сподели: „ Вижте какво, дръжте науката, къде сте тръгнали? Политиката през днешния ден е едно, на следващия ден е друга. “ Те обаче не го послушаха. Държавната кола с килимчето, вилите са богатство нещо – това не е загадка. Вижте какво става – преди се борехме за привилегии, а в този момент за пари.
– Интересувате ли се какво се случва в културния живот на родината ви, по какъв начин живеят художниците?
– Много добре съм осведомен, изключително за ставащото на културния фронт. Ще ви опиша за една очевадна разлика – художниците сред края на 60-те и първата половина на 80-те в България са живели толкоз добре, колкото на никое място другаде. В последния институт, където учех, ми разпоредиха да направя социологическо изследване за художествения живот в България – става дума за втората половина на 70-те години. Оказа се, че има 3-4 хиляди души художници – напряко необикновено! За 1976 година единствено касата на СБХ беше изплатила 60 милиона лв. – големи пари за това време. Тогава Светлин Русев беше преседател на Съюза. Като пристигнах в София, ми отвориха всички порти, даже присъствах на съвещание, на което се определяше по какъв начин страната да изкупува картините им. Представителят на Министерството на финансите в тази комисия единствено записваше, даже не си отвори и устата. Тези няколко души определяха цените на единствения клиент – страната, тогава нямаше частна клиентела.
– В българското художествено изкуство има няколко емблематични имена, които са напуснали родината и от дълго време живеят на Запад. Първият от тях е Кристо. Към него обаче отношението тук е друго, едни го харесват, а други – не, подразнени от някои негови изявления по адрес на България…
– Това не е правилно! Това дали желае или не да се върне в България, зависи от неговия живот. Кажете – какво ще прави тук? И кой може да заплати на Кристо Явашев! Струва много скъпо. Неговият живот по този начин се е формирал – ето над 60 години той е на открито. Никога не е крил произхода си, постоянно се е казвало: Българинът Кристо Явашев. Напоследък един френски публицист, който писа публикация за мен, написа – Ошавков, френският художник от български генезис, съотечественик на Христо Явашев. Глупост са приказките, че Христо се е срамувал, че е българин, че не желал да приказва езика. Ами когато сме в среда с хора, които не приказват български, и той, и аз не го използваме. Но когато сме двамата, ние си приказваме на чист български език, на какъв различен желаете да си приказваме, на американски ли, на френски? С Христо се познаваме още преди той да напусне България.
– Той споделял ли е за какво не желае да се върне тук?
– Знаете ли, ние дотам сме се отчуждили от България, че в България се усещаме като непознато тяло в игрище. Той повече време от мен е живял отвън България. Целият му живот, цялото му творчество са на открито, човек се откъсва. Абсолютни спекулации са това, че говорел неприятно за родината си. Ще ви дам един образец – един от моите другари Анди Лекарски минава през Ню Йорк, намира му телефонния номер в указателя, обажда се и Христо незабавно го приема. А това дали ще идва в България, няма никакво значение.
– Харесва ли ви сегашната Европа?
– Европа – в действителност това, което е Европейски Съюз, за жалост няма нищо общо с това, което са мечтаели основателите й. Шеф на Европейски Съюз е един Юнкер. А този Юнкер е бил дълги години началник на една страна, в която се перяха пари, имаше укрити данъци… Ще има ужасно огромни изненади на европейските избори следващата година, убеждавам ви! Вижте по какъв начин се промени демографският тип на цяла Европа. Но за тези промени е отговорна политиката на Европейски Съюз. Унгария и България не са колонизирали в никакъв случай никой, Полша и чехите – също. Те постоянно са били жертви на западно-европейската политика. Да не приказваме, че една от най-големите й жертви е била България. Всичките несгоди за страната ни идват от Запад, не от Изток. Французите имат един доста прекрасен лаф: „ c’est la vie “ – подобен е животът!
Нашият посетител
Лъчезар Ошавков е роден през 1940 година във Видин. Завършил е Художествената академия в София. През 1968 година напуща България и се открива в Париж. Там учи История на изкуството и археология в Парижката Сорбона, специализира в Академиите на Венеция и Флоренция. Дипломира се във Висшата школа по Обществени науки (HHESS) и има докторат по социология и семиология на изкуството. Участва в изложения в България, Франция и други страни.
– Рядко си идвате в България, господин Ошавков, а не щеш ли открихте две изложения за малко повече от месец – първата в Пловдив взаимно с приятелите ви Андрей Лекарски и Никола Манев – светла му памет, и сегашната в столичната изложба „ Валер “. По-лесно ли се прави галерия в България, в сравнение с във Франция?
– Изложба се прави еднообразно мъчно на всички места. За да я има, би трябвало да се нарисуват картини. „ Трима парижани в Пловдив “ мина с огромен триумф и бе показана в държавна изложба. Същата формула я направихме в Париж в Българския културен институт през април. Ние, тримата прятели от детинство – Никола Манев, Андрей Лекарски и моя благосклонност, сме свързани с Париж. За страдание, десетина дни преди откриването на изложбата в Пловдив, Кольо Манев си отиде от този свят. На тези две места използвахме държавни институции. Повечето от галериите дават стените си чартърен. Например, във френската столица може да изложите картините си против 15 000 евро за седмица. Две-три години търсехме по-голямо помещение, с цел да може трима да изложим произведениеята си. Искахме по този метод да ознаменуваме 70-годишнината на нашето другарство.
– До 24 октомври в столичната изложба „ Валер “ са изложени ваши произведения. Кажете освен това за картините, които може да видят феновете?
– В подредените картини във „ Валер “ са чувствата ми за три града – Венеция, Ню Йорк и, несъмнено, Париж. Изложбата е разследване на показаното в Пловдив, само че картините не са същите. Тя е тип ретроспективна, тъй като обгръща интервал от към 40 години. Някои картини идват от 70-те, други са правени в този момент тази година.
– А за какво тъкмо тези три града рисувате?
– Тези градове са ме формирали като персона. Венеция беше първото ми стълкновение със западния свят, беше началото на 1968-а. Оттогава непрестанно вървя там. През 1969-а даже специализирах класическа фреска и мозайка в Академиите на Венеция и Флоренция. В картините, в които техниката ми е много фигуративна, демонстрирам баналният сюжет от Венеция, само че забелязан малко по-различно от картините, които продават на туристи. Исках да направя Венеция пуста, такава, каквато човек е съвсем неуместно да я види. Другият град, която също ме е впечатлил и формирал до известна степен, е Ню Йорк като център на изкуството. Последно с моята брачна половинка бяхме там преди две години. Градът в този момент е придобил малко по-човешки тип, големите небостъргачи през днешния ден към този момент не са нещо изключително, а самите нюйоркчани са станали по-любезни. И третият град, естествено е Париж, който назовавам моят град. Имам и българско, и френско поданство, само че аз съм жител на Париж. Установих се в него дефинитивно след руската експанзия в Чехословакия през август 1968 година Напуснах родината малко преди този момент.
– Каква е вашата история – на тримата другари от детинство, които живеят дружно в София и в Париж?
– Познаваме се от деца, и тримата сме връстници. Кольо и Анди са съученици от първи клас, а ние с Кольо се запознахме на едно футболно игрище в квартала. След няколко раздели тримата се събрахме в Париж без да имаме някаква спогодба. Никола Манев отпътува, тъй като татко му беше отишъл да работи в Тунис. И през Тунис – в Париж. Майката на Андрей Лекарски пък е част от една от най-известните отпреди войната еврейски семейства – на дядо Захари Аркалай. Тя се покръства, с цел да се ожени за български офицер и става Надежда Лекарска. А същинското й име е Юдит Алкалай. Анди има доста братовчеди и първо отива да види родата. А аз на първо време отидох като екскурзиант на посетители. Един негов другар ми направи същинска подправена декларация за прехрана. Върнах се в София и съумях да получа писмо-разрешение да изучавам в Париж. И с декларацията за прехрана ми дадоха виза за следване от френското посолство.
– Как по този начин трима българи успяхте да устискате без да се скарате и намразите?
– Емигрантският живот може би сплотява. Между нас има цялостен синхрон и единодушие, а ние всички сме напълно разнообразни. Разделяли сме и квартири… С Анди 15 години деляхме едно и също ателие без в никакъв случай да е имало каквито и да било несъгласие сред нас. Правили сме двама по двама изложения, само че за 70-годишното ни другарство за първи път тримата дружно се представихме пролетта в Париж. После напълно инцидентно един наш другар, който е в Париж, ни направи предложение за Пловдив.
– Говорите по този начин, сякаш не сте били афектиран доста на онази власт, поради която напуснахте България преди 50 години?
– Видял съм и жилото, и меда на онази ера. Не ме е впечатлило нищо. От този интервал съм излязъл с един доста здравомислещ взор към това, което е позитивно, и това, което е негативно. Нищо не се е трансформирало. Трябва да се дозира кое да надделее.
– Как успяхте да напуснете България, тогава това никак не е елементарно? Е, не трябва да забравяме, че сте наследник на бащата на социологията у нас проф. Живко Ошавков.
– Успях, с помощта на един мой другар от Клуба на публицистите – имах шанса да познавам този доста добър стихотворец, който тъкмо тогава стана министър на просветата и културата – името му е Павел Матев. Той пушеше „ Родопи “ и на гърба на кутията си написа на своята секретарка: „ Дай на Ошавков каквото желае “. Трябваше ми позволение да последвам в чужбина, още вардя формалното писмо за това
– В тези години е имало огромен културен живот в София, къде бохемствахте с вашите другари тогава? Всяко време си има своя сексапил, нали?
– Едно от местата, където тогава се събираше цветът на българската интелигенция, беше Клуба на публицистите на „ Графа “ (другото беше Руският клуб). Открих го, когато бях във почивка. Там се срещаха и разнообразни трендове. Например, имаше една маса, на която седеше Богомил Райнов – Радой Ралин го наричаше Погодил Номерайнов, на друга Борис Ангелушев, на трета – писателят Никола Ланков – и всеки със своя компания. Имаше доста забавна маса, на която пък седеше прелестният публицист Бети/Алберт Коен. Не си припомням да съм виждал прословутия основен редактор на „ Работническо дело “ Георги Боков, както и казионния публицист Георги Караславов и други като него. Много се спореше, само че атмосферата там беше на безконечен празник.
– За съвсем 30 години след 10 ноември 1989-а България съумя да се раздели на про и анти някогашния режим, а омразата беляза политическия живот у нас.
– Имаше един български лаф – „ Умрем да ненавиждаме, но най-мразим да умрем “. Това не е единствено българско събитие, насякъде го има. Много негативни български черти намирам и във Франия. Комунисти в България от дълго време няма, само че има леви и десни. Антагонизмът го има, Радой Ралин споделяше – „ някои хора си обръщат думите, аз си обръщам костюмите “. Познавам много, които доста бързо се обърнаха – от комунисти станаха най-върлите демократи. Навремето влязох в клуб на Съюз на демократичните сили на улица „ Раковски “ и първият човек, който видях, бе един полковник от Комитет за Държавна сигурност (на НРБ). Е, той беше станал първи седераст/ седесар. Подобни „ промени “ е имало и в Париж, и на доста други места.
– Париж в този момент е друг, не е оня, който сте видели за първи път през 60-те. Как един художник гледа на тази смяна?
– Всички монументи са на мястото си. Промените са основно демографски, не са същите хора. Виждам, че и София е по този начин. В началото, когато отидох там в края на 60-те, се оказа, че с китара е по-лесно да изкараш пари, в сравнение с с четка. С един доста добър мой другар Константин Казански направихме дуо, пеехме съветски романси в фамозните съветски кабарета – „ Шехерезада “, „ Ремарк “ и „ Распутин “. Това е началото на 70-те години. Но сега, в който падна Берлинската стена, всичко изчезна – оня славянски сексапил, кабаретата също.
– Къде станахте другари с Казански?
– Сприятелихме се в Париж, въпреки незадълбочено да се знаехме от София. Тогава имах малко по-различен глас, ние се качихме на последния вагон в бохемския трен. Млади и достоверни, ние доста бързо станахме „ звезди “ в този тип фолклор. Казански е първият, който запя песните на Висоцки, ние първи представихме репертоара на съветския бард, с който след това и се сприятелихме. Жестока автомобилна злополука обаче засегна гласните ми струни, бях 15 дни в кома, едвам оцелях. След това се отдадох напълно на живописта.
– Непрекъснато в България се приканва за единство, само че истината е, че разделянето храни политиците.
– Ще минат още 1-2 генерации и ще се оправят нещата. В битката за власт постоянно би трябвало да имаш съперник, който да е доста по-лош от теб. Ти си най-хубавият, без значение дали си от ляво или отдясно. Спомням си още нещо, когато в София двама от студентите на татко ми бяха тръгнали да вършат огромна политическа кариера, той им сподели: „ Вижте какво, дръжте науката, къде сте тръгнали? Политиката през днешния ден е едно, на следващия ден е друга. “ Те обаче не го послушаха. Държавната кола с килимчето, вилите са богатство нещо – това не е загадка. Вижте какво става – преди се борехме за привилегии, а в този момент за пари.
– Интересувате ли се какво се случва в културния живот на родината ви, по какъв начин живеят художниците?
– Много добре съм осведомен, изключително за ставащото на културния фронт. Ще ви опиша за една очевадна разлика – художниците сред края на 60-те и първата половина на 80-те в България са живели толкоз добре, колкото на никое място другаде. В последния институт, където учех, ми разпоредиха да направя социологическо изследване за художествения живот в България – става дума за втората половина на 70-те години. Оказа се, че има 3-4 хиляди души художници – напряко необикновено! За 1976 година единствено касата на СБХ беше изплатила 60 милиона лв. – големи пари за това време. Тогава Светлин Русев беше преседател на Съюза. Като пристигнах в София, ми отвориха всички порти, даже присъствах на съвещание, на което се определяше по какъв начин страната да изкупува картините им. Представителят на Министерството на финансите в тази комисия единствено записваше, даже не си отвори и устата. Тези няколко души определяха цените на единствения клиент – страната, тогава нямаше частна клиентела.
– В българското художествено изкуство има няколко емблематични имена, които са напуснали родината и от дълго време живеят на Запад. Първият от тях е Кристо. Към него обаче отношението тук е друго, едни го харесват, а други – не, подразнени от някои негови изявления по адрес на България…
– Това не е правилно! Това дали желае или не да се върне в България, зависи от неговия живот. Кажете – какво ще прави тук? И кой може да заплати на Кристо Явашев! Струва много скъпо. Неговият живот по този начин се е формирал – ето над 60 години той е на открито. Никога не е крил произхода си, постоянно се е казвало: Българинът Кристо Явашев. Напоследък един френски публицист, който писа публикация за мен, написа – Ошавков, френският художник от български генезис, съотечественик на Христо Явашев. Глупост са приказките, че Христо се е срамувал, че е българин, че не желал да приказва езика. Ами когато сме в среда с хора, които не приказват български, и той, и аз не го използваме. Но когато сме двамата, ние си приказваме на чист български език, на какъв различен желаете да си приказваме, на американски ли, на френски? С Христо се познаваме още преди той да напусне България.
– Той споделял ли е за какво не желае да се върне тук?
– Знаете ли, ние дотам сме се отчуждили от България, че в България се усещаме като непознато тяло в игрище. Той повече време от мен е живял отвън България. Целият му живот, цялото му творчество са на открито, човек се откъсва. Абсолютни спекулации са това, че говорел неприятно за родината си. Ще ви дам един образец – един от моите другари Анди Лекарски минава през Ню Йорк, намира му телефонния номер в указателя, обажда се и Христо незабавно го приема. А това дали ще идва в България, няма никакво значение.
– Харесва ли ви сегашната Европа?
– Европа – в действителност това, което е Европейски Съюз, за жалост няма нищо общо с това, което са мечтаели основателите й. Шеф на Европейски Съюз е един Юнкер. А този Юнкер е бил дълги години началник на една страна, в която се перяха пари, имаше укрити данъци… Ще има ужасно огромни изненади на европейските избори следващата година, убеждавам ви! Вижте по какъв начин се промени демографският тип на цяла Европа. Но за тези промени е отговорна политиката на Европейски Съюз. Унгария и България не са колонизирали в никакъв случай никой, Полша и чехите – също. Те постоянно са били жертви на западно-европейската политика. Да не приказваме, че една от най-големите й жертви е била България. Всичките несгоди за страната ни идват от Запад, не от Изток. Французите имат един доста прекрасен лаф: „ c’est la vie “ – подобен е животът!
Нашият посетител
Лъчезар Ошавков е роден през 1940 година във Видин. Завършил е Художествената академия в София. През 1968 година напуща България и се открива в Париж. Там учи История на изкуството и археология в Парижката Сорбона, специализира в Академиите на Венеция и Флоренция. Дипломира се във Висшата школа по Обществени науки (HHESS) и има докторат по социология и семиология на изкуството. Участва в изложения в България, Франция и други страни.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ