Глава I СЪНОВИДЕНИЯ „Невероятно е, че в толкоз блясък загадъчност

Глава I
СЪНОВИДЕНИЯ
„ Невероятно е, че в толкова искра тайнственост сходна може да се вложи “
Стефàн Маларме (Чуто)
В отсъствието на създателя един любопитен и предстоящ другар влезе в ателието, чиято открехната врата го приканваше; и още на прага посетителят застина, изумен от стените.
С енергично предпочитание, само че и със боязън беше побързал да пристигна да види новите произведения на Пол Гоген – ТАИТЯНСКОТО ТВОРЧЕСТВО, плод на тригодишен труд и съновидения на Острова, и внимателен, поемайки целия риск, даже този да не разбере (откъдето идваше страхът), дълго беше забранявал на въображението си авансово да попари насладата с недискретни догатки за вероятности; в този момент беше пристигнал с явен разум и непредубедени очи и не щеш ли изправен пред това тържество на младостта и слънцето върху тревожещи даже и със светлината си фонове, се удивляваше и очароваше от цялото това извънредно и умерено величие – просто и безусловно, на което нищо от нашия Запад не беше устояло.
В платната, към момента издути от далечните ветрове, които ни ги бяха донесли и оживени от един по едно и също време първичен и обилен живот, спокойствието на атмосферата придаваше на странната визия необикновено дълбока плътност, простотата на линиите проектираше формите в безкрая, а неизчерпаемата светлина струеше от самата тайнственост, като я осветяваше и наблягаше.
След първичното учудване, след първата възхита, любопитният се поддава на очарованието да се скита самичък и замислен, с цел да привикне към изпълненото с непознати неща съновидение. Постепенно проницателните мнения и съобразителните тълкувания, които са поредни стадии на посвещаването и претендират да заместят завоевателския взор на художника с демонстративния жест на рецензия, го повеждат по пътя на грешките, нужни за цялостното отрезвяване; връщане към почтената насочна точка, която съдържа в по-голяма или по-малка степен постепенно осъществената от една криволичеща арабеска еволюция...
Чуваше в тези багри да пее прозирната душа на едно племе, непроменяемо готово за смях и наслаждение, влюбено в отмората, сензитивно и лековато, настойчиво, изменчиво и напълно естествено, играчка в игрите на светлината; радостно в утрото и разтреперано на мръкване. Но то бързо не помни ужасите на нощта, поради голата наслада да живее свободно в мекотата на въздуха, милувките на нежните треви и насладата от къпането. То танцува, кичи главата си с цветя и пее. Морето, чиито бял бряг избира пред мрака на горите, така хубав с кораловите си скали, глухо припява на Хименей и целува с прохладния си бриз горещината от удоволствието и слънцето.
Това е непрекъснат празник, цялостно непознаване на труда, който щедростта на природата прави излишен, и на отегчението, което доста бързо би притъпило ненарушимостта на следобедната отмора – Таити! Не до дъно проученият остров, за който пътешествениците най-сериозно са ни разказвали басни, ето го в този момент подобен, какъвто ни го демонстрира влюбеният в него художник – с неговото племе, най-красивото на света, с невероятното благосъстояние на флората му, с дърветата, от чиито названия към този момент лъха хубост: мимози и палми, ибискуси и тамаринди.
Той в действителност ли е подобен парадайс? Наве, наве, фенуа: прелестна земя...
Художникът в никакъв случай ли не ни лъже?
***
Защо да му имаме вяра? В същия фон някой различен безспорно щеше да чуе други слова...
– Заради каква криворазбрана самостоятелност на мозъка, вместо да слушаш мощния му глас, търсиш в отзвуци, които не потрепват, несъществуващи думи за съпоставяне?
Един щеше да потуши най-буйния огън на тропическия пожар и да резервира пламъците за енигмата на дълбините, а върху искрящата завеса на човешките форми – медни и опалени – щеше да остави да бродят призраци, или пък мъртъвци да застинат в трагичното великолепие на монументалното им, животинско изваяние: мъртво в действителност или умиращо, тъй като белким не изчезва или няма да изчезне този античен народ, изстрадал от мекотата на една безпределно благосклонна земя или от жарките стрели на слънцето, или пък изумен в най-дълбокото лоно на живота си от латинската отрова?... Втори, преследван или обладан от безапелационно натрапчивия боязън от класическия вид хубост, щеше да си обезпечи непрекъснатото му триумфиране в нашите души, в очите ни, замъглени от пренебрежителността на един блян, който отхвърля нашия, идеалът на онази чернокожа Венера, по този начин едра и яка, че на мнозина се коства груба и недодялана, щеше да е скрил от нас рисковия є сексапил... Трети пък, угрижен само за истината...
Всички те, до един, съгласно своите убеждения, щяха да излъгват желанието ти, в случай че претендираш да узурпираш мястото им пред въпросната истина, която се трансформира съгласно душите, та самичък директно да я оцениш. Нека по-скоро същинските лъчи на слънцето, които огряват Гоген, стоплят на собствен ред и теб и сътворят, художнико, творбата на изкуството, което те задоволява, вместо да го очакваш от другиго.
Чакаме мига на окончателното схващане: Значи творбата тук пред нас е ПРИРОДАТА съгласно теб. Няма да видиш по-чувствителна, в случай че не си подготвен да поемеш на дълъг път.
А що се отнася до действителността сама по себе си, тя какво те интересува, щом няма два чифта очи, за които да е идентична?
***
Но ненапълно обладан от странната фикс идея и от времето, което не държи чак толкоз сметка на художниците, за това, което са създали в своята самостоятелност, колкото и за мен да е то неизвестно какъв артикул, който считаме в правото си да пожелаваме от тях, ти въпреки всичко казваш: съгласно мен тук съдействието на художника със слънцето е прекомерно охолно и прекомерно смело, с цел да му имам вяра. А посвещаването прекомерно доминирано от изобретяването, по тази причина имам право да диспутирам за своеволния каприз, по който събира фантасмагориите на своите съновидения под етикета Таити.
– Нямаш.
Преди всичко, прелестно знаеш, че художникът може да извърши с изкуството си своята гражданска война само с цената на цялостното обединение с материалните и справедливи детайли. Спомни си най-накрая, че той самият принадлежи към природата и че е самостоятелна креативна мощ в голямото цяло на общата креативна мощност, че когато твори, той работи свободно като самата природа, ограничавана само от нужни закони, които могат да се обобщават с една дума: естетика. Художественото произведение е положително, в случай че е хармонично във всичките си елементи. Сега виж, творбата на художника от Таити е строго хармонична, обособените елементи си насочат напомняния и си препращат една на друга значими отзвуци. Драмата и декорът са едно цяло. Пейзажът ти подсигурява достоверността на фигурата, а дървото те твърди, че това там в действителност е Морето. С хармонията си пейзажът, фигурата, дървото и морето свидетелстват, че композицията на творбата е точна: художествената творба е добра.
Прекъсваш ме: Значи ли това, че творбата дава отговор на тематиката, посочена с името на мястото: Таити?
– Да.
Както го е видял Гоген, с непреходността на една откровеност, която неизменността на неговите хармонии ни удостоверява – това е Таити, посредством обрисуване и транспонирането на обективната реалност от един характер. Какво повече ти би трябвало и кой би могъл повече? Да не искаш художникът да грабне и да ти донесе в шепите си тази справедлива реалност? Няколко капки солена вода и листа от пандан, а може би е трябвало да донесе и слънцето?
Природата ни разрешава да є откраднем единствено знаците: визията, чувството, възприятието, които имаме за нея – това е всичко, което притежаваме, и таман него назоваваме реалност, – една многообразна небивалица! Като съществена причина за тази небивалица, ПРИРОДАТА, сама по себе си, стои надалеч от нашите похищения, въпреки да се преструва, че напълно ни се отдава – евхаристична и неизчерпаема! – като разрешава на всички ни да поддържаме връзка с безкрайното є свещенодействие. Опитаме ли се да я насилим, не печелим нищо: всякога щом опитаме това непостижимо завоюване, просто удостоверяваме своето изтощение. Това е и същинската поука на вековете, с ръце не взимаме нищо от ПРИРОДАТА: единственият метод е да я претворим с чувствителността и мозъка си, такава, каквато я виждаме. В шедьоврите на нашите музеи животните, цветята, облиците принадлежат на оня, който е съумял да ги нарисува: само че не беше ли споделил Диоген, че не лъвовете, откраднати от пустинята за нашите менажерии, са наша благосъстоятелност, а ние тяхна, тъй като би трябвало да им станем прислужници, с цел да ги гледаме в клетка? Без да броим, че хубостта на пленените лъвове повяхва и най-после гибелта не закъснява да ни ги отнеме.
Единствено законно, единствено завоеванието на художника носи в себе си полезността на безсмъртието.
– Защо да му имаме вяра? – питаш ти.
– Защото е стопанин на истината, на живота. Той ти донася живата природа. Тъкмо изобретението, за което го упрекваш и в което не вярваш, е душата на неговото създание, дъхът, който го оживява, са топлината и водата, дето липсват на повехналите, рано откъснати цветя. Изобретението основава живота на Духа, то дава живот и на творбите, изобретението, течащо като кръв в детайлите, заети от Природата при имитирането.
– Значи това е Таити, правилно показано.
Това е водата, която няма да пресъхне, това са листата, които ще са постоянно зелени.
Това е Таити, прелестният – плюс един дух и една чувствителност; визията на един художник с почтен взор и чувствена, мистична душа.