Г. Марков за великденските камбани на Ал. Невски - slava.bg
Георги Марков
Малко неща на този свят са ме вълнували повече от камбани на „ Александър Невски”. Техният звън бе същинска музика, която слизаше от небето на земята. “ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, разгласява се за първи път.
Обичам този празник, обичам дълбоките му корени в българската история, обичам името му, обичам личните си мемоари в този ден от слънце, зеленина и камбанен звън.
Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „ Александър Невски”. През цялото време, до момента в който можех да ги виждам и слушам от непосредствена непосредственост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха елементарни църковни камбани, които биеха по несъмнено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария. И техният звън не беше поредност от камбанени удари, а същинска музика, която слизаше от небето на земята, с цел да навлезе надълбоко в нас и озвучи света по собствен личен, безподобен метод. Колко пъти съм чакал измежду шумната атмосфера на града идването на тази музика, която властно прогонваше мизерната шумотевица на делничния живот, с цел да наложи своята могъща и завладяваща празнична естетика.
В детските ми години това беше церемониален поток от прииждаща безкрай наслада, от звучно вилнеене, като че камбаните се смееха, обзети от някакво свое, камбанено благополучие, което звучеше като предвестител на нашето лично благополучие. Когато подвигах очи към камбанарията, струваше ми се, че виждам там група смеещи се лица. Много пъти в детската ми глава се появяваше догатката, че камбаните сами звънят. Беше ми невероятно да свържа техните звуци с напъните на някой простосмъртен. Това беше времето, когато „ Александър Невски” стърчеше високо над всички здания в града, когато растежът на тогавашна София не се подиграваше с човешкия растеж, когато дремещата тишина на улиците поглъщаше без излишък шума на рядко преминаващите коли и камбанките на трамваите звъняха в унисон с храмовите камбани.
Хората изпълваха площада и църквата, недоведени и неорганизирани от никого. Идваха по този начин, както техните татковци и майки бяха идвали, както българите от епохи се бяха стичали към църквите на този ден. Вярващи, полувярващи и невярващи в религиозните чудеса идваха през тази събота вечер поради това, че пасхалният бит беше част от вековния живот на българите и може би, с цел да чуят тези невероятни великденски камбани. Хората пристъпваха добродушно, със сдържани придвижвания, с притихнали гласове и вродено възприятие за достолепие. Никой не бързаше, никой не се блъскаше, никой не викаше и омекотените лица изглеждаха по-замислени от различен път. Наблюдавах възприятието, с което слушаха камбаните и ми се струваше, че всеки имаше свое лично отношение към тяхната музика, че за всеки те бяха нещо негово си.
И когато започнеше шествието към църквата и гласовете на превъзходния църковен хор се съединяха могъщо с камбанения звън, тогава подвигах глава към небето, тъй като си мислех, че тъмният свод ще се разтвори и самичък възкръсналият Бог ще се покаже. Но даже когато Той не се показваше, бях сигурен, че цялата красива и звучна симфония имаше възвишен смисъл. Внезапно долавях, че всички ние – хора, камбани, небе, природа бяхме единно и хармонично цяло, че всичко имаше свое несъмнено и само място и че аз се употребих с най-великата привилегия – да пребивавам.
Веднъж чух възрастен човек да споделя, че Бог не е на небето, а по лицата на хората, в самия тон на музиката, в пролетта…
...
Малко неща на този свят са ме вълнували повече от камбани на „ Александър Невски”. Техният звън бе същинска музика, която слизаше от небето на земята. “ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, разгласява се за първи път.
Обичам този празник, обичам дълбоките му корени в българската история, обичам името му, обичам личните си мемоари в този ден от слънце, зеленина и камбанен звън.
Малко неща на този свят са ме вълнували повече от великденските камбани на „ Александър Невски”. През цялото време, до момента в който можех да ги виждам и слушам от непосредствена непосредственост, си мислех, че с тях съм се родил и с тях ще умра. За мен те не бяха елементарни църковни камбани, които биеха по несъмнено разписание, а живи гласове на висши сили, които придружаваха нашия живот от висотата на златната камбанария. И техният звън не беше поредност от камбанени удари, а същинска музика, която слизаше от небето на земята, с цел да навлезе надълбоко в нас и озвучи света по собствен личен, безподобен метод. Колко пъти съм чакал измежду шумната атмосфера на града идването на тази музика, която властно прогонваше мизерната шумотевица на делничния живот, с цел да наложи своята могъща и завладяваща празнична естетика.
В детските ми години това беше церемониален поток от прииждаща безкрай наслада, от звучно вилнеене, като че камбаните се смееха, обзети от някакво свое, камбанено благополучие, което звучеше като предвестител на нашето лично благополучие. Когато подвигах очи към камбанарията, струваше ми се, че виждам там група смеещи се лица. Много пъти в детската ми глава се появяваше догатката, че камбаните сами звънят. Беше ми невероятно да свържа техните звуци с напъните на някой простосмъртен. Това беше времето, когато „ Александър Невски” стърчеше високо над всички здания в града, когато растежът на тогавашна София не се подиграваше с човешкия растеж, когато дремещата тишина на улиците поглъщаше без излишък шума на рядко преминаващите коли и камбанките на трамваите звъняха в унисон с храмовите камбани.
Хората изпълваха площада и църквата, недоведени и неорганизирани от никого. Идваха по този начин, както техните татковци и майки бяха идвали, както българите от епохи се бяха стичали към църквите на този ден. Вярващи, полувярващи и невярващи в религиозните чудеса идваха през тази събота вечер поради това, че пасхалният бит беше част от вековния живот на българите и може би, с цел да чуят тези невероятни великденски камбани. Хората пристъпваха добродушно, със сдържани придвижвания, с притихнали гласове и вродено възприятие за достолепие. Никой не бързаше, никой не се блъскаше, никой не викаше и омекотените лица изглеждаха по-замислени от различен път. Наблюдавах възприятието, с което слушаха камбаните и ми се струваше, че всеки имаше свое лично отношение към тяхната музика, че за всеки те бяха нещо негово си.
И когато започнеше шествието към църквата и гласовете на превъзходния църковен хор се съединяха могъщо с камбанения звън, тогава подвигах глава към небето, тъй като си мислех, че тъмният свод ще се разтвори и самичък възкръсналият Бог ще се покаже. Но даже когато Той не се показваше, бях сигурен, че цялата красива и звучна симфония имаше възвишен смисъл. Внезапно долавях, че всички ние – хора, камбани, небе, природа бяхме единно и хармонично цяло, че всичко имаше свое несъмнено и само място и че аз се употребих с най-великата привилегия – да пребивавам.
Веднъж чух възрастен човек да споделя, че Бог не е на небето, а по лицата на хората, в самия тон на музиката, в пролетта…
...
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ