Последните опълченци или да победиш времето? На фотографията виждате побелели

Последните опълченци или да победиш времето: Ето тяхната история

" Последните опълченци или да победиш времето? На фотографията виждате побелели воини, възрастни мъже, излъчващи мощ неподвластна на времето. Това са последните български опълченци. Снимката е направена на 22 февруари 1948 година във Военното учебно заведение в София. На нея виждате Васил Джабарски, Кръстю Янков Попов и Тодор Калоянов. Какви са техните ориси?

Васил Джабарски е роден през 1848 година в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, пробва шанса си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в 4-та тайфа на Българското опълчение, взе участие самоуверено в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „ За смелост ”. След раждането на новата българска страна се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За малко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо умират в борбите при Дойран. Дядо Васил е един от огромните донори на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 година

Опълченецът в средата е Кръстю Янков Попов. Не съумях да открия доста за него, макар че гърдите му са осеяни с безчет ордени. Сражавал се е в 4-та тайфа. Според откривателите, това е най-дълго живелият опълченец. Умира в София през 1954 на 104 години. Във фонда на БНР - Българско национално радио има неповторим запис на негови думи от 1950 година, в които той изяснява на бойци смисъла на клетвата. Когато човек чуе неговото послание „ Мои чеда… ”, някак си настръхва, като че ли му приказва самата история.

Третият дядо, най-вдясно, Тодор Калоянов, е от Панагюрище. Участник в Априлското въстание и опълченец от 1-ва тайфа. Герой от сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново. Изключително почитан човек, същински патриарх на възрожденския дух. Умира при безразсъден случай на 28 юни 1948 година на 96-годишна възраст. Негов е блестящият и покъртителен спомен наименуван „ Отдихание до Оборище ”, когато на напреднала възраст още веднъж се качва на мястото на бунтовната клетва. Ето част от него:

„ Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с файтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет тогавашна, без тях може, само че без сърце не може! При паметника наш Минчо панагюрчето дума:

- Дядо Тодоре, остарял си, а по какъв начин можа да дойдеш до тук без конче?

Рекох му:

- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя минимум ще ме измори... И слязохме от Оборището пеша, всички в този момент дружно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, с цел да им чуй мъдростта. ”

Защо ви напомням тази история тъкмо през днешния ден (тя е разказана по-обстойно и в книгата ми „ Нека помним. Истории от историята “)? Защото за мен тези хора символизират най-добре смисъла на националния ни празник. Нека помислим. Тринайсет от опълченците стават напълно справедливо генерали, мнозина други заемат други управителни длъжности в новата страна, а тези, победили времето дядовци, си остават едни редови „ елементарни опълченци ”.

Едни „ елементарни герои ”, които когато трябвало сграбчили пушката, а след това непретенциозно и безшумно, с доста труд и деятелен дух, отгледали и възпитали деца и родове. На такива като тях, на „ елементарните ” рожби на земята ни, се е крепяло и крепи българското. Очите на старите опълченци светят и като че ли преодоляват годините, които ни разделят. И през времето кротко, само че и строго към нас поглежда българската съвест и мъдрост. Честит празник и дано помним! ", написа водещият на Операция История Росен Петров по случай националния празник 3 март.