Георги Константинов: Безшумната награда за поета е обичта на читателите
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ е измежду поетите, чиито стихотворения, есета и прозаичност вълнуват по необикновен, приземяващо-вдъхновяващ метод, ненатрапчиво припомняйки, че най-важното е да бъдеш Човек и да запазиш положителното в душата, макар постоянно нелекия делник. По негови произведения са основани докосващи сърцата песни, които предизвикат да ги слушаш още веднъж и още веднъж, откривайки все по-дълбок смисъл във всяка фраза. Безспорният му книжовен гений към този момент над шест десетилетия радва ценителите на мощните думи и откровеното слово. А феновете на творчеството му имат вяра, че това ще продължи още дълги години.
В навечерието на рождения ден на създателя на близо 80 книги с най-голямо наслаждение и откровено почитание публикуваме този текст като непретенциозен жест, с който да напомним за дългогодишното му съдействие с ДУМА – още от времето на Стефан Продев.
– Покрай рождената ви дата и наближаващата Коледа, с какво въодушевление очаквате и посрещате тези дни? До каква степен са празнични те за вас, Поете?
– Обикновено преминавам без мощни безредици през празниците на годината – може би с изключение единствено на 3 март и 24 май. Но постоянно съм очаквал края на годината с нараснало възприятие за тържественост: нали идват вълнуващите цялата Земя Коледа и Нова година, а малко преди тях – и моят рожден ден...
Някога доста ходех по планините. Сега бих сравнил края на всяка година като нелесно изкачен връх... А за 20 декември, моя рожден ден, какво да кажа – все ми се коства, че идва доста бързо. Пак добавям още една обиколка към слънцето. И обиколките ми към нашето величие към този момент стават 79! Приблизително толкоз са на брой и книгите, които съм издал – у нас и в чужбина... Така или другояче – хубаво е да се изправиш с празнична чаша в ръката в края на годината. И да огледаш изминатия през годината стръмен път отвисоко...
– Струва ми се, че с годините излъчвате все по-голяма доброта към света, въпреки че погледът ви не пропуща и кусурите на актуалния делник. Какво ви дава сили и кураж да сте в естетика и със себе си, и с хората към вас?
– Радвам се, че съм ви оставил усещане на добър и съразмерен човек. Много постоянно преди са ме възприемали като своенравна, прекомерно освободена, неведнъж – неуместна – персона. Но бързам да кажа: по-добре персона, в сравнение с безличност...
Мисля, че това стеснение, създавано от моята персона, е произтичало от мощно възприятие за персонална самостоятелност. С този мой темперамент, комбиниран с креативната ми работа, даже съм бил възприеман от някои изтъкнати люде като някаква опасност... Затова, въпреки че доверчиво са ме приемали в един или различен публичен кръг, след време с облекчение са ме изхвърляли от него...
Защото съм желал да бъда самостоятелен – настрана от общи канони, от котерийни ползи, от цялата блатна конюнктура, в която и до момента, за жал, живеем. А независимостта – най-много персоналната – коства скъпо на един човек на перото. Особено, в случай че дружно с лирическите произведения, ти пишеш и ирония... А за публичната самостоятелност какво да приказваме? Права сте – не пропущам публичните недостатъци. Как да бъдеш подвластен, да вземем за пример, от една престъпна личност на върха, имаща и мераци за деспот? Навярно сте чели някои мои сатирични произведения, оповестени в отминалите години... Но дано прибавя – имам очи и за личните си дефекти, нееднократно и тях съм признавал в творбите си. Куражът ми да приказвам за тях идва, вероятно, от възприятието ми за лично достолепие...
– Кога в действителност разбрахте, че поезията е вашият свят, вашата пътеводна звезда? Или приемате стихотворчеството за част от вас самия?
– И различен път съм казвал, че не аз съм избрал Поезията, а в действителност – тя е избрала мен. Твърде рано започнаха да се появяват лични стихове в юношеската ми памет. На 17 години видях първото си оповестено стихотворение в плевенския областен вестник, а след няколко месеца софийското ученическо списание " Родна тирада " ми даде своята годишна премия за лирика. Не съм ходил на курсове по креативно писане, нямах ранната поддръжка на известни писатели. Чак в края на службата си в армията (бях старшина-школник) срещнах в едно заведение огромния стихотворец Георги Джагаров, който седеше край огромна маса с куп другари. Той ме позна по фотографията ми в " Родна тирада " (беше в редколегията на това списание) и ме предложения да седна до него с думите: " Да ви срещна с огромната вяра на младата българска лирика! "
После, като студент първи курс в компетентност " Българска лингвистика ", започнах да срещам значително съкурсници, които знаеха наизуст някои от стиховете ми... Тогава разбрах, че моите първи произведения имат някаква стойност, че не е допустимо да се разделя с поезията.
– Случвало ли се е да ви забранят да пишете? Какво бихте създали, в случай че някой се опита да ви отнеме поезията?
– Да пиша – не може да ми забрани никой. Не помня да е имало случай и на цялостна възбрана за обява на творбите ми. Понякога, по политически съображения, са премествали дадена от мен творба " в по-долно чекмедже ". Но това, че тя сега не се появява на бял свят, не е болежка за умиране. По-важното е да не се откажеш от нея или да не изпълниш настойчивото искане " да я поправиш ". Все в миналото една същинска творба намира време и място, с цел да се появи на бял свят.
– Как се ражда поезията ви – търсите ли дълго римите или те сами ви намират?
– Да не приказваме единствено за римите. Имам произведения и в типичен, и в свободен, неримуван, стих. Още при първите си работи чувах да споделят, че притежавам добре класическото стихосложение... Като че ли бях роден с това притежаване: рими, темп... Но то не ми беше задоволително, с цел да изразя всичко, което напира в мен – в дебютната ми стихосбирка " Една усмивка ми е столица " (1968) има и някои произведения в свободен стих. А тогава да се написа в свободен стих не беше признато...
Според мен вдъхновението е неочакван миг на висша интуитивност. Изборът на поетическите средства, с цел да изразиш мисъл или неспокойствие, става по подсъзнателен път. Интуицията избира от необятния кръг благоприятни условия: свободен или типичен стих, по-игрив или по-забавен темп, по-живописно или по-графично изображение... Ще кажа и това: мисля, че вдъхновението идва единствено при този, който е квалифициран за него.
– Автор сте на доста книги и евентуално е неуместно да запитвам за ваша обичана стихосбирка – родителите обичат всичките си деца. И въпреки всичко?
– Имам издадени към 40 стихосбирки. Автор съм и на близо толкоз книги с прозаичност. Сред стихосбирките бих сложил на по-особено място " Неграмотно сърце ", " Обичам те дотук ", " Миг като безкрайност ", " Колхида " и напълно новата – " Роднина на дъжда ".
От излезлите в чужбина десетина стихосбирки ще откроя двуезичното (на български и гръцки) издание " Дърво и птица ". Стиховете са преведени отлично от българо-кипърската поетеса Василка Хаджипапа.
Сред прозаичните книги – и най-много измежду белетристичните книги за деца – бих откроил хумористичния разказ " Туфо, рижия корсар ", преведен на десетина европейски езика: френски, немски, съветски, полски, украински, сръбски и други. Тези дни сключих контракт романът да се появи и на словашки.
Много оценявам и есеистичната си книга " Поезията като очевидец ", отдадена на ориста на българската книга през столетията – от Златния век до наши дни.
– Ценят ли се през днешния ден думите, трудът и приносът на българските поети и писатели? Или си спомняте по-добри времена в това отношение?
– Вероятно имате поради административната, идващата " от държавния връх " оценка... Честно казано – тя постоянно едва ме е интересувала. В сходна оценка по начало има и куп нелитературни съображения. Колкото до " по-добрите времена " – преди измененията съществуваше по-голяма грижа към издаването и популяризирането на българската литература, само че в избрани " от горната страна " рамки. Нещо като държавно спонсориране, съчетано със прикрит или открит надзор върху излизащите на бял свят произведения. В днешно време командват икономическите съображения – издава се най-вече това, което носи пари. Като прибавим и политическото равнодушие към националната нематериалност, а по този начин също и спорната роля на интернет (заличаване на границата сред в действителност художествени и самодейни текстове) – през днешния ден родната лирика има сложна орис. Чудесни поетически книги минават съвсем неусетно. За поета остава тази безшумна премия: обичта на читателите на българска лирика, чийто брой, за жал, последователно понижава... Но, наподобява, тук количеството минава в качество: остават правилни на поезията най-любознателните, най-духовни люде, протягащи ръка към книги със стихове. Благодаря им.
– Удостоен сте с доста награди за вашето творчество. Важни ли са оценките за хората на словото през днешния ден?
– Вече съвсем отговорих на този въпрос. Но ще допълня отговора си и в персонален проект. Имам значително български оценки, присъдени от мои сътрудници по перо – литературните награди " Иван Вазов ", " Гео Милев ", " П.Р. Славейков " и други
Носител съм и на оценки в чужбина – грамоти и медали, получени в Румъния, Ватикана, Кипър, Русия и другаде.
Сега ми минава през мозъка, че не ми се е случвало да бъда почетен у нас с държавен медал или орден през последния четвърт век. Но към този момент загатнах за преобладаващите нелитературни съображения в тези удостоявания – и ще излезе, че неполучаването на държавно отличие също е премия.
– През годините сте давали доста изявленията, отговаряли сте на какви ли не въпроси... Какво обаче смятате за значимо, а до момента никой не се е сетил да ви попита?
– Може би не са ме питали до момента: Имате ли високо мнение за себе си? И ще отговоря: Отнасям се прекомерно сериозно към своята лична персона.
В креативен проект – при всеки признак на самозабравяне (случва се и това), прелиствам стиховете на Франсоа Вийон, сонетите на Шекспир, мъдрите произведения на Кавафис и Уитмън, добавям и нашите Ботев, Дебелянов и Вапцаров. И дребните мераци за великолепие изцяло изчезват.
А в моменти на житейско отчаяние си припомням за моя прародител по бащина линия, вардарския челник Аргир Манасиев. Учител по български и френски, диригент на ученическия оркестър в Солунското българско учебно заведение, в един исторически миг взема решение, че е нужен на битката за избавление... И минава през доста тествания.
– Какво не знаят хората за Георги Константинов, а бихте разкрили най-малко частично?
– Не знаят какъв брой още ще го мъчи музата и какво ново той ще сътвори. Аз също не знам!
Стихотворения на Георги Константинов са превеждани и включвани в голям брой задгранични антологии
БЯЛ МРАК
Безсъние... Ето – съзирам в този момент
луна на небето,
луна на снега...
Видение бяло, неземно съвсем.
Съзират го единствено
безсънни очи.
Бял мрак зад стъклото покрива града,
положителното и злото,
пристрастеността и скръбта...
И в нощ като тази се усещам напълно,
избавен от омрази,
от злоба избавен...
Бял мрак ме обгръща – беззвучен и лек...
Тук май съм единствен
възвишен човек.
ДЪРВО И ПТИЦА
Две трептящи крила
върху тънкия връх на дървото.
Птицата като че ли лети,
а в действителност е кацнала там.
Несигурно място за отдих,
клатещ се кей,
само че птицата усеща опора
в инцидентния танц.
Усеща под своите нокти
листата,
стеблото,
неспирния сок на земята,
дълбокия пулс на света...
Вълшебен момент,
когато птицата има корен,
а дървото – крила.
– Стихотворенията ви са превеждани на разнообразни езици. На кой от тях най-вече ви харесва по какъв начин звучи Вашата лирика?
– Дано не прозвучи нескромно – моите стихотворения са превеждани и включвани в голям брой задгранични антологии: във всички балкански страни, в доста страни на източна и западна Европа, в Америка, Иран, Южна Корея и други. Само в последните две години имам електронни известия за мои поетически цикли, намерили място в доста издания, излизащи в Съединени американски щати (списанията " Емпти мирър ", " Торни Локуст " и др.), Китай, Франция, Гърция, Румъния, дори Непал и Косово. Бих могъл да се похваля: аз съм вероятно единственият български стихотворец към този момент, разгласил стихове в списание, излизащо в Катманду...
Както загатнах, в Гърция излезе от щемпел моята стихосбирка " Дърво и птица ", съдържаща към 50 стихотворения на гръцки и български. Заглавие на стихосбирката дава едноименното ми стихотворение " Дърво и птица ", прекомерно известно у нас, а към този момент и по света.
Тези дни парижкото издателство " Карактерс " издаде антология на най-превежданите в света модерни стихотворения. Между тях е и моето " Дърво и птица ", превеждано и включвано допълнително от 35 задгранични издания.
Бих показал като изключително успешно преведени две мои стихотворения, появили се на британски: " Благодаря ти, че ме мразиш откровено... " и – несъмнено – " Дърво и птица ". Еднакво добре са ги превеждали американският стихотворец Били Волак, както и нашите преводачи Спас Николов и Валентин Кръстев...
– Как бихте обяснили на едно 5-годишно дете какво работи поетът?
– Не бих му обяснявал основаването на лирика като тайнствена ръкописна или компютърна работа. Бих му посочил потретите на Ран Босилек или Асен Разцветников, да речем, и бих му прочел подбрани детски стихотворения от тези " положителни чичковци ". Ние имаме чудесна лирика за деца – изключително в близкото отминало време.
– Младото и по-възрастното потомство, съвсем на смешка, само че и с доза съвестност, се разделят на такива, които почитат Дядо Коледа, а другите са от тима на Дядо Мраз. Пред вас имало ли е сходна алтернатива?
– Отнасям се с положително възприятие и към двамината. Особено тъй като са по-стари и по-известни на света от мен...
ЕСЕННИ КОСОВЕ
Виждам – още го има селцето.
Но наподобява на старешки дом.
Там, на ската бабичка се взира
към бръмчащия път негласно.
Белокоси мъже пият бира
около лавката. Всеки мълчи.
Срещу тях опустялото школо
ги гледа със празни очи...
Не работи здравпунктът. Изглежда,
че тук се лекуват сами.
Тихи къщи. Над няколко единствено
настойчиво коминът дими.
Засега още диша селцето,
само че живее в самотна мъгла.
Даже попът от остарялата църква
обикаля прилежащи села.
Да се види със повече люде -
постоянно гроб да опее най-малко...
Може там да се случи и женитба.
Много рядко – даже кръщене...
Тука спряло е времето. Само
над близката стръмна гора
шумно гонят се есенни косове -
като спомен
за детска игра...
В навечерието на рождения ден на създателя на близо 80 книги с най-голямо наслаждение и откровено почитание публикуваме този текст като непретенциозен жест, с който да напомним за дългогодишното му съдействие с ДУМА – още от времето на Стефан Продев.
– Покрай рождената ви дата и наближаващата Коледа, с какво въодушевление очаквате и посрещате тези дни? До каква степен са празнични те за вас, Поете?
– Обикновено преминавам без мощни безредици през празниците на годината – може би с изключение единствено на 3 март и 24 май. Но постоянно съм очаквал края на годината с нараснало възприятие за тържественост: нали идват вълнуващите цялата Земя Коледа и Нова година, а малко преди тях – и моят рожден ден...
Някога доста ходех по планините. Сега бих сравнил края на всяка година като нелесно изкачен връх... А за 20 декември, моя рожден ден, какво да кажа – все ми се коства, че идва доста бързо. Пак добавям още една обиколка към слънцето. И обиколките ми към нашето величие към този момент стават 79! Приблизително толкоз са на брой и книгите, които съм издал – у нас и в чужбина... Така или другояче – хубаво е да се изправиш с празнична чаша в ръката в края на годината. И да огледаш изминатия през годината стръмен път отвисоко...
– Струва ми се, че с годините излъчвате все по-голяма доброта към света, въпреки че погледът ви не пропуща и кусурите на актуалния делник. Какво ви дава сили и кураж да сте в естетика и със себе си, и с хората към вас?
– Радвам се, че съм ви оставил усещане на добър и съразмерен човек. Много постоянно преди са ме възприемали като своенравна, прекомерно освободена, неведнъж – неуместна – персона. Но бързам да кажа: по-добре персона, в сравнение с безличност...
Мисля, че това стеснение, създавано от моята персона, е произтичало от мощно възприятие за персонална самостоятелност. С този мой темперамент, комбиниран с креативната ми работа, даже съм бил възприеман от някои изтъкнати люде като някаква опасност... Затова, въпреки че доверчиво са ме приемали в един или различен публичен кръг, след време с облекчение са ме изхвърляли от него...
Защото съм желал да бъда самостоятелен – настрана от общи канони, от котерийни ползи, от цялата блатна конюнктура, в която и до момента, за жал, живеем. А независимостта – най-много персоналната – коства скъпо на един човек на перото. Особено, в случай че дружно с лирическите произведения, ти пишеш и ирония... А за публичната самостоятелност какво да приказваме? Права сте – не пропущам публичните недостатъци. Как да бъдеш подвластен, да вземем за пример, от една престъпна личност на върха, имаща и мераци за деспот? Навярно сте чели някои мои сатирични произведения, оповестени в отминалите години... Но дано прибавя – имам очи и за личните си дефекти, нееднократно и тях съм признавал в творбите си. Куражът ми да приказвам за тях идва, вероятно, от възприятието ми за лично достолепие...
– Кога в действителност разбрахте, че поезията е вашият свят, вашата пътеводна звезда? Или приемате стихотворчеството за част от вас самия?
– И различен път съм казвал, че не аз съм избрал Поезията, а в действителност – тя е избрала мен. Твърде рано започнаха да се появяват лични стихове в юношеската ми памет. На 17 години видях първото си оповестено стихотворение в плевенския областен вестник, а след няколко месеца софийското ученическо списание " Родна тирада " ми даде своята годишна премия за лирика. Не съм ходил на курсове по креативно писане, нямах ранната поддръжка на известни писатели. Чак в края на службата си в армията (бях старшина-школник) срещнах в едно заведение огромния стихотворец Георги Джагаров, който седеше край огромна маса с куп другари. Той ме позна по фотографията ми в " Родна тирада " (беше в редколегията на това списание) и ме предложения да седна до него с думите: " Да ви срещна с огромната вяра на младата българска лирика! "
После, като студент първи курс в компетентност " Българска лингвистика ", започнах да срещам значително съкурсници, които знаеха наизуст някои от стиховете ми... Тогава разбрах, че моите първи произведения имат някаква стойност, че не е допустимо да се разделя с поезията.
– Случвало ли се е да ви забранят да пишете? Какво бихте създали, в случай че някой се опита да ви отнеме поезията?
– Да пиша – не може да ми забрани никой. Не помня да е имало случай и на цялостна възбрана за обява на творбите ми. Понякога, по политически съображения, са премествали дадена от мен творба " в по-долно чекмедже ". Но това, че тя сега не се появява на бял свят, не е болежка за умиране. По-важното е да не се откажеш от нея или да не изпълниш настойчивото искане " да я поправиш ". Все в миналото една същинска творба намира време и място, с цел да се появи на бял свят.
– Как се ражда поезията ви – търсите ли дълго римите или те сами ви намират?
– Да не приказваме единствено за римите. Имам произведения и в типичен, и в свободен, неримуван, стих. Още при първите си работи чувах да споделят, че притежавам добре класическото стихосложение... Като че ли бях роден с това притежаване: рими, темп... Но то не ми беше задоволително, с цел да изразя всичко, което напира в мен – в дебютната ми стихосбирка " Една усмивка ми е столица " (1968) има и някои произведения в свободен стих. А тогава да се написа в свободен стих не беше признато...
Според мен вдъхновението е неочакван миг на висша интуитивност. Изборът на поетическите средства, с цел да изразиш мисъл или неспокойствие, става по подсъзнателен път. Интуицията избира от необятния кръг благоприятни условия: свободен или типичен стих, по-игрив или по-забавен темп, по-живописно или по-графично изображение... Ще кажа и това: мисля, че вдъхновението идва единствено при този, който е квалифициран за него.
– Автор сте на доста книги и евентуално е неуместно да запитвам за ваша обичана стихосбирка – родителите обичат всичките си деца. И въпреки всичко?
– Имам издадени към 40 стихосбирки. Автор съм и на близо толкоз книги с прозаичност. Сред стихосбирките бих сложил на по-особено място " Неграмотно сърце ", " Обичам те дотук ", " Миг като безкрайност ", " Колхида " и напълно новата – " Роднина на дъжда ".
От излезлите в чужбина десетина стихосбирки ще откроя двуезичното (на български и гръцки) издание " Дърво и птица ". Стиховете са преведени отлично от българо-кипърската поетеса Василка Хаджипапа.
Сред прозаичните книги – и най-много измежду белетристичните книги за деца – бих откроил хумористичния разказ " Туфо, рижия корсар ", преведен на десетина европейски езика: френски, немски, съветски, полски, украински, сръбски и други. Тези дни сключих контракт романът да се появи и на словашки.
Много оценявам и есеистичната си книга " Поезията като очевидец ", отдадена на ориста на българската книга през столетията – от Златния век до наши дни.
– Ценят ли се през днешния ден думите, трудът и приносът на българските поети и писатели? Или си спомняте по-добри времена в това отношение?
– Вероятно имате поради административната, идващата " от държавния връх " оценка... Честно казано – тя постоянно едва ме е интересувала. В сходна оценка по начало има и куп нелитературни съображения. Колкото до " по-добрите времена " – преди измененията съществуваше по-голяма грижа към издаването и популяризирането на българската литература, само че в избрани " от горната страна " рамки. Нещо като държавно спонсориране, съчетано със прикрит или открит надзор върху излизащите на бял свят произведения. В днешно време командват икономическите съображения – издава се най-вече това, което носи пари. Като прибавим и политическото равнодушие към националната нематериалност, а по този начин също и спорната роля на интернет (заличаване на границата сред в действителност художествени и самодейни текстове) – през днешния ден родната лирика има сложна орис. Чудесни поетически книги минават съвсем неусетно. За поета остава тази безшумна премия: обичта на читателите на българска лирика, чийто брой, за жал, последователно понижава... Но, наподобява, тук количеството минава в качество: остават правилни на поезията най-любознателните, най-духовни люде, протягащи ръка към книги със стихове. Благодаря им.
– Удостоен сте с доста награди за вашето творчество. Важни ли са оценките за хората на словото през днешния ден?
– Вече съвсем отговорих на този въпрос. Но ще допълня отговора си и в персонален проект. Имам значително български оценки, присъдени от мои сътрудници по перо – литературните награди " Иван Вазов ", " Гео Милев ", " П.Р. Славейков " и други
Носител съм и на оценки в чужбина – грамоти и медали, получени в Румъния, Ватикана, Кипър, Русия и другаде.
Сега ми минава през мозъка, че не ми се е случвало да бъда почетен у нас с държавен медал или орден през последния четвърт век. Но към този момент загатнах за преобладаващите нелитературни съображения в тези удостоявания – и ще излезе, че неполучаването на държавно отличие също е премия.
– През годините сте давали доста изявленията, отговаряли сте на какви ли не въпроси... Какво обаче смятате за значимо, а до момента никой не се е сетил да ви попита?
– Може би не са ме питали до момента: Имате ли високо мнение за себе си? И ще отговоря: Отнасям се прекомерно сериозно към своята лична персона.
В креативен проект – при всеки признак на самозабравяне (случва се и това), прелиствам стиховете на Франсоа Вийон, сонетите на Шекспир, мъдрите произведения на Кавафис и Уитмън, добавям и нашите Ботев, Дебелянов и Вапцаров. И дребните мераци за великолепие изцяло изчезват.
А в моменти на житейско отчаяние си припомням за моя прародител по бащина линия, вардарския челник Аргир Манасиев. Учител по български и френски, диригент на ученическия оркестър в Солунското българско учебно заведение, в един исторически миг взема решение, че е нужен на битката за избавление... И минава през доста тествания.
– Какво не знаят хората за Георги Константинов, а бихте разкрили най-малко частично?
– Не знаят какъв брой още ще го мъчи музата и какво ново той ще сътвори. Аз също не знам!
Стихотворения на Георги Константинов са превеждани и включвани в голям брой задгранични антологии
БЯЛ МРАК
Безсъние... Ето – съзирам в този момент
луна на небето,
луна на снега...
Видение бяло, неземно съвсем.
Съзират го единствено
безсънни очи.
Бял мрак зад стъклото покрива града,
положителното и злото,
пристрастеността и скръбта...
И в нощ като тази се усещам напълно,
избавен от омрази,
от злоба избавен...
Бял мрак ме обгръща – беззвучен и лек...
Тук май съм единствен
възвишен човек.
ДЪРВО И ПТИЦА
Две трептящи крила
върху тънкия връх на дървото.
Птицата като че ли лети,
а в действителност е кацнала там.
Несигурно място за отдих,
клатещ се кей,
само че птицата усеща опора
в инцидентния танц.
Усеща под своите нокти
листата,
стеблото,
неспирния сок на земята,
дълбокия пулс на света...
Вълшебен момент,
когато птицата има корен,
а дървото – крила.
– Стихотворенията ви са превеждани на разнообразни езици. На кой от тях най-вече ви харесва по какъв начин звучи Вашата лирика?
– Дано не прозвучи нескромно – моите стихотворения са превеждани и включвани в голям брой задгранични антологии: във всички балкански страни, в доста страни на източна и западна Европа, в Америка, Иран, Южна Корея и други. Само в последните две години имам електронни известия за мои поетически цикли, намерили място в доста издания, излизащи в Съединени американски щати (списанията " Емпти мирър ", " Торни Локуст " и др.), Китай, Франция, Гърция, Румъния, дори Непал и Косово. Бих могъл да се похваля: аз съм вероятно единственият български стихотворец към този момент, разгласил стихове в списание, излизащо в Катманду...
Както загатнах, в Гърция излезе от щемпел моята стихосбирка " Дърво и птица ", съдържаща към 50 стихотворения на гръцки и български. Заглавие на стихосбирката дава едноименното ми стихотворение " Дърво и птица ", прекомерно известно у нас, а към този момент и по света.
Тези дни парижкото издателство " Карактерс " издаде антология на най-превежданите в света модерни стихотворения. Между тях е и моето " Дърво и птица ", превеждано и включвано допълнително от 35 задгранични издания.
Бих показал като изключително успешно преведени две мои стихотворения, появили се на британски: " Благодаря ти, че ме мразиш откровено... " и – несъмнено – " Дърво и птица ". Еднакво добре са ги превеждали американският стихотворец Били Волак, както и нашите преводачи Спас Николов и Валентин Кръстев...
– Как бихте обяснили на едно 5-годишно дете какво работи поетът?
– Не бих му обяснявал основаването на лирика като тайнствена ръкописна или компютърна работа. Бих му посочил потретите на Ран Босилек или Асен Разцветников, да речем, и бих му прочел подбрани детски стихотворения от тези " положителни чичковци ". Ние имаме чудесна лирика за деца – изключително в близкото отминало време.
– Младото и по-възрастното потомство, съвсем на смешка, само че и с доза съвестност, се разделят на такива, които почитат Дядо Коледа, а другите са от тима на Дядо Мраз. Пред вас имало ли е сходна алтернатива?
– Отнасям се с положително възприятие и към двамината. Особено тъй като са по-стари и по-известни на света от мен...
ЕСЕННИ КОСОВЕ
Виждам – още го има селцето.
Но наподобява на старешки дом.
Там, на ската бабичка се взира
към бръмчащия път негласно.
Белокоси мъже пият бира
около лавката. Всеки мълчи.
Срещу тях опустялото школо
ги гледа със празни очи...
Не работи здравпунктът. Изглежда,
че тук се лекуват сами.
Тихи къщи. Над няколко единствено
настойчиво коминът дими.
Засега още диша селцето,
само че живее в самотна мъгла.
Даже попът от остарялата църква
обикаля прилежащи села.
Да се види със повече люде -
постоянно гроб да опее най-малко...
Може там да се случи и женитба.
Много рядко – даже кръщене...
Тука спряло е времето. Само
над близката стръмна гора
шумно гонят се есенни косове -
като спомен
за детска игра...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ