Георги Константинов: Стихотворението е протегната ръка, вик за човещина
Георги КОНСТАНТИНОВ е роден на 20 декември 1943 година в Плевен. Завършил е българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Автор е на повече от 30 книги с лирика, измежду които " Една усмивка ми е столица " (1967), " Неграмотно сърце " (1978), " Общителен отшелник " (1982), " Обичам те дотук " (1992-2003), " Дърво и птица " (1999), " Вечерна дъга " (2007), " Любовно разписание " (2007-2008), " Врана в снега " (2011), " Човек за шерване " (2013), " Вълнение в Константинопол " (2013), " Неделен човек " (2017) и други Пише и книги за деца. Неговият разказ " Туфо рижият корсар " е публикуван на 7 езика. Носител е на национални и интернационалните награди за лирика. Почетен жител е на Плевен. Почетен ръководител на Българския П.Е.Н.-център и шеф на сп. " Пламък ".
- Георги, разрешавам си да повеждам това изявление във 2 лице, ед. число - макар голямото почитание и почит към теб като човек и създател. Може би тъй като около сп. " Пламък ", където даваш път на поети и писатели от разнообразни генерации, си съумял да запазиш младежкия си дух. Така ли се чувстваш и кой може да беседва с теб на " ти "?
- Ако моите млади другари в литературното ми ежедневие ме заговорят на " Вие ", то това значи, че те нещо се майтапят. Хората, които ме познават, знаят, че не обичам прекомерната вежливост. Остроумната подигравка в общуването прави по-добра работа. По-важното е, че не беседвам на " Вие " и със себе си... Не възвеличавам своята персона и всичко това, което върша. По своя дълъг път съм падал нееднократно - било от моя неточност или от непознато подливане на вода, само че виждам бързо да се изправя. По природа съм доброжелателен, но имам нужната мощ да кажа: " Ти грешиш! " - и на себе си, и на другите. Ценя това свое качество. В началото на мой дребен бележник съм записал: " Ако мислиш единствено неприятни неща за себе си - значи не се обичаш. Ако мислиш единствено хубави неща за себе си - значи не се познаваш ".
- Какво значи " Внезапното потомство "?
- 5-6 години след публичните промени към списание " Пламък " започнаха да се събират младежи на перото: основно поети и белетристи. Събиранията, както знаеш, ставаха в редакцията на " Пламък ", която към този момент се обитаваше в дома, наследен от огромната ни поетеса Дора Габе. Публикувахме в списанието първите работи на младите, помагахме в издаването на дебютните им книги, правехме литературни четения в НДК. Тогава трябваше да сложим графа, под която да бъдат оповестени техните произведения, и аз предложих тя да се споделя " Внезапното потомство ". " Кръжаха " към " Пламък " близо двадесетина създателя. Ти също идваше на срещите - напряко от стадиона, тъй като беше и спортист-маратонец, който написа забавни стихове... Малко по-късно видях в една британска литературна енциклопедия записка за термина " Внезапното потомство ". Обясняваха там, че той е основан в българското списание " Пламък " и че би могъл да важи за новата литературна вълна в цяла Източна Европа... А и на днешните сбирки, ставащи в редакцията на всяко 13 число, не престават да идват нови млади създатели...
- Защо продължаваш да търсиш млади поети и писатели? Не се ли умори?
- Изглежда, че е орис. Повече от 10 години водех ученическото литературно списание " Родна тирада ", където блестеше поколението на Петя Дубарова, след това трябваше да поема списание " Пламък ", адресирано най-вече към младите създатели. И по този начин - до през днешния ден. Може би взаимно се търсим - мисля, че те имат потребност от моя креативен опит и от персоналната ми преценка на творбите, а пък аз виждам в тях повече креативен идеализъм и нови направления на вдъхновението. Оценявам това, че те откровено иронизират несъответстващото самочувствие и амбициозната графомания, бягат от баналното и по собствен метод търсят скъпото в нашата родна класика. Аз пък от своя страна се стремя да им подскажа, че електронното другарство може да върви наедно със стародавното четене на книги, за които светът приказва. Навярно тези срещи не ми разрешават да остарея.
- Трудно ли се поддържа пламъкът на " Пламък " - Геомилевото списание?
- Докосна болно място. Пак в упоменатия мой бележник съм си записал: " Най-важното в една просвета е самоуважението ". Държавата малко оказва помощ на положителните български писатели да основават и разгласяват нови произведения, с които показват, с изключение на своята заложба, нашия народен темперамент. Не почитаме културата си задоволително! А съответно за списание " Пламък " - сякаш самите писатели не болеят за ориста на литературните ни издания. Нашите писателски трибуни сега се броят на пръстите на едната ръка...
Съюзът на българските писатели, чието издание сме, не подкрепя финансово издаването на списание " Пламък ". Вярно е изказванието за паричен недостиг, само че в една креативна активност има и цели. А странични спонсори все по-рядко се намират...
И какво следва? След като наскоро отбелязахме 95-годишнината на именитото Геомилево списание " Пламък ", в този момент се разискват разновидности за нежелана пауза в досегашната му орис, дори се приказва за разпродажба... А всичко може да се реши положително с една непрекъсната парична поддръжка от страна на УС на Съюз на българските писатели в размер на 5-6 хиляди лв. годишно. При такава, въпреки и дребна помощ, и аз бих траял своите издателски старания - изключително в намирането на спомагателни спонсори - за запазването на списанието.
- Какви са твоите усещания от актуалната българска литература? Има ли я? И какъв брой мощна е тя през днешния ден?
- Въпреки очевидното равнодушие от страна на страната, дефицитът на средства, неналичието на задоволително медийно внимание и така нататък нашата модерна литература има значително ярки сполуки. Срещаме забавни изяви в поезията ни - и от към този момент потвърдени поети, и от най-младите създатели, само че мисля, че в белетристиката ни се появяват повече приятни изненади. Не приказваме постоянно за тези положителни изяви заради съвсем цялостната липса на същинска литературна рецензия. Само в някои медии се появяват на места къси другарски мнения или прозвучават обособени отзиви от някой стеснен писателски кръг. Много повече се написа за така наречените " книжни хамбургери " - биографии на звезди, текстове от шоумени, криминалета, литературна чалга.
- Задавал ли си си въпроса: какво харесват хората в твоите стихотворения?
- Нека самите читатели на лирика отговорят на този въпрос. Ако погледна на себе си с повече сдържаност, бих споделил, че съм много неподреден, дори бурен човек. Ала в креативния ми живот има няколко правилото, които настойчиво съблюдавам: постоянно истината, в никакъв случай баналности, без литературничене. Ако в действителност небето ми е дало нещо допълнително - да не го износвам в кухи стилистични извършения. Моите стихове идват от живота и бих желал да се връщат отново при него. Бих се радвал, в случай че е жива и истинна всяка дума, влезнала в мой стих... За да изразя една социална болежка да вземем за пример, тя преди този момент минава през самия мен, чувствам я персонална. Така със споделената лирика церя и себе си... Не мисля авансово за формата - типичен или свободен стих, разгърната метафора или сбита дефиниция. Ако вълнението е фактически, то единствено намира своята небанална, изненадваща изразност... С каква хубава подигравка го е споделил великият композитор Шуман: " Нищо по-лесно от композирането. Трябва единствено да си спомниш една мелодия, която никой в никакъв случай не е чувал. " Сигурно и при поезията музиката на стиха идва по същия метод.
- Каква е рецептата за хубаво стихотворение?
- Очевидно точна рецепта няма. Не пиша стихотворения, за които чувствам, че ще бъдат разбрани единствено от мен. Не ми е характерен горделивият отвод от контакт с читателя. Има създатели на стихове, които горят от предпочитание да скрият своята мисъл в метафорични кръстословици. И споделят, че пишат единствено за себе си. Смятам, че херметизмът в поезията е прекомерно първокласно занятие във време, в което се преплитат толкоз очаквания и несбъдвания. И заплашително пораства лавината от очевидни и секрети несправедливости. Едно стихотворение, с изключение на естетически факт, е в действителност протегната ръка, зов за човечност.
- Много постоянно обаче поетите стават жертва на вдъхновението и гражданската си позиция. Кой има право да ги съди?
- Демократично е да се вслушвам в другите отзиви на читателите. Понякога тези отзиви идват, когато и аз самият имам в себе си някаква визия за цената на написаното. Мисля, че най-хубавият съдник е времето. То дава най-точната преценка на делата ни. " Времето е честен човек ", споделят италианците.
- Ти правил ли си взаимни отстъпки с творчеството си?
- Възприемам себе си като човек с негероичен темперамент и евентуално съм правил някои дребни житейски взаимни отстъпки. Но пред белия лист не си разрешавам съмнителни отстъпки от това, което фактически мисля и усещам. Бих споделил, че възприятието за правота в никакъв случай не ме напуща... А и по този начин протече животът ми, че нито един път не бях " изюден " да направя огромен житейски или креативен компромис. Слава Богу - не ме е сполетявало такова злощастие...
- А по кое време посегна към перото?
- Бях 16-годишен, когато написах първото си стихотворение. То беше в действителност... легенда със заглавие " Борът ". Заедно с Калин Донков издавахме в плевенската гимназия училищен вестник - на циклостил, една забравена към този момент техника... Ще прозвучи необичайно, само че аз отговарях тогава за хумористичната страница. Така във вестника ни се появи и баснята. Но скоро ме завладя лириката и в софийското ученическо списание " Родна тирада " бяха оповестени първите ми стихотворения, отдадени на природата ( " Еделвайс ", " Хижа " и др.). Не закъсняха и стиховете ми за любовта... Скоро по-късно - през 1961 година - получих и премията на списание " Родна тирада " за най-хубав стихотворен цикъл.
- Имаш ли обичана своя творба? И коя от стихосбирките си би определил като най-успешна?
- Може би най-близо до сърцето ми е книгата със стихове за любовта " Миг като безкрайност ". А от другите жанрове - доста ме е радвал дълготрайният триумф на книгата ми за деца " Туфо рижия корсар ". Любими стихотворения? Не са малко: " Миг като безкрайност ", " Балада за низшите чинове ", " Константинопол ", " Обичам те дотук " и други
- Имал си доста срещи с публиката, в претъпкани зали. Ще споделиш ли с читателите на ДУМА някоя забавна преживелица?
- Преди десетина години, след мой авторски рецитал в зала 7 на НДК, изиска думата за привет мой отдалечен прочут - сътрудник от тогавашната ми работа в малкия екран. И той описа пред публиката удивителна своя преживелица. Имал трагично персонално прекарване и решил да постави завършек на живота си. Излязъл на балкона, евентуално с желание да се хвърли от етажа, само че там вятърът подмятал вестник, в който било отпечатано моето стихотворение " Вземи се в ръце ". Видял познатото име на създателя и се зачел... И стихотворението му въздействало да се откаже от мрачното си желание. Този мой бивш сътрудник, на име Телериг, беше сред най-хубавите млади оператори в малкия екран. Разказаната от него трагична преживелица ме развълнува надълбоко...
- И през днешния ден продължаваш да пишеш. При това стиховете ти са разнообразни по тема. Кое те въодушевява?
- Мисля, че същинският стихотворец може самичък да повика вдъхновението си. Не имам вяра, че дребното написани произведения са белег на висока креативна самовзискателност. Ако природата ти е дала дарба да изразяваш своите безредици с думи - пиши, или както споделят античните " Нито ден без линия! ". Великият Ботев има единствено двадесетина гениални стихотворения, само че той е основал и десетки страници огнена журналистика. Много от нашите типичен поети имат относително малко по размер творчество, само че това е заради ранната им крах. А нашият Иван Вазов, както и Александър Пушкин, явно не е имал и момент креативен покой. А какво да кажем за чудесния стихотворец и преводач на целия Шекспир, незабравимия Валери Петров? Познавахме се доста добре и той ми беше висок образец за креативно самоотдаване.
- Вслушват ли се през днешния ден политиците в гласа на поетите?
- Не съм чувал да прозвучат в нашия парламент думите " българска литература ". В днешно време не заплашват с санкции поетите - просто ги обкръжават с равнодушие. Сега литературният ни живот е нещо като разграден двор, претъпкан от " претенденти на славата ", а читателите непрестанно оредяват. Това се отнася и до политиците. Слушайки словата им, стигам до извода, че забележителна част от тях въобще не четат книги.
- Твоята молитва за България?
- Неслучайно има две думи за нашата България - татковина и родно място. Значи: и майка, и татко. Нека небето ни даде мощ и дарба да бъдем същински нейни рожби - с цел да я спасим и издигнем в този нерешителен свят.
- Георги, разрешавам си да повеждам това изявление във 2 лице, ед. число - макар голямото почитание и почит към теб като човек и създател. Може би тъй като около сп. " Пламък ", където даваш път на поети и писатели от разнообразни генерации, си съумял да запазиш младежкия си дух. Така ли се чувстваш и кой може да беседва с теб на " ти "?
- Ако моите млади другари в литературното ми ежедневие ме заговорят на " Вие ", то това значи, че те нещо се майтапят. Хората, които ме познават, знаят, че не обичам прекомерната вежливост. Остроумната подигравка в общуването прави по-добра работа. По-важното е, че не беседвам на " Вие " и със себе си... Не възвеличавам своята персона и всичко това, което върша. По своя дълъг път съм падал нееднократно - било от моя неточност или от непознато подливане на вода, само че виждам бързо да се изправя. По природа съм доброжелателен, но имам нужната мощ да кажа: " Ти грешиш! " - и на себе си, и на другите. Ценя това свое качество. В началото на мой дребен бележник съм записал: " Ако мислиш единствено неприятни неща за себе си - значи не се обичаш. Ако мислиш единствено хубави неща за себе си - значи не се познаваш ".
- Какво значи " Внезапното потомство "?
- 5-6 години след публичните промени към списание " Пламък " започнаха да се събират младежи на перото: основно поети и белетристи. Събиранията, както знаеш, ставаха в редакцията на " Пламък ", която към този момент се обитаваше в дома, наследен от огромната ни поетеса Дора Габе. Публикувахме в списанието първите работи на младите, помагахме в издаването на дебютните им книги, правехме литературни четения в НДК. Тогава трябваше да сложим графа, под която да бъдат оповестени техните произведения, и аз предложих тя да се споделя " Внезапното потомство ". " Кръжаха " към " Пламък " близо двадесетина създателя. Ти също идваше на срещите - напряко от стадиона, тъй като беше и спортист-маратонец, който написа забавни стихове... Малко по-късно видях в една британска литературна енциклопедия записка за термина " Внезапното потомство ". Обясняваха там, че той е основан в българското списание " Пламък " и че би могъл да важи за новата литературна вълна в цяла Източна Европа... А и на днешните сбирки, ставащи в редакцията на всяко 13 число, не престават да идват нови млади създатели...
- Защо продължаваш да търсиш млади поети и писатели? Не се ли умори?
- Изглежда, че е орис. Повече от 10 години водех ученическото литературно списание " Родна тирада ", където блестеше поколението на Петя Дубарова, след това трябваше да поема списание " Пламък ", адресирано най-вече към младите създатели. И по този начин - до през днешния ден. Може би взаимно се търсим - мисля, че те имат потребност от моя креативен опит и от персоналната ми преценка на творбите, а пък аз виждам в тях повече креативен идеализъм и нови направления на вдъхновението. Оценявам това, че те откровено иронизират несъответстващото самочувствие и амбициозната графомания, бягат от баналното и по собствен метод търсят скъпото в нашата родна класика. Аз пък от своя страна се стремя да им подскажа, че електронното другарство може да върви наедно със стародавното четене на книги, за които светът приказва. Навярно тези срещи не ми разрешават да остарея.
- Трудно ли се поддържа пламъкът на " Пламък " - Геомилевото списание?
- Докосна болно място. Пак в упоменатия мой бележник съм си записал: " Най-важното в една просвета е самоуважението ". Държавата малко оказва помощ на положителните български писатели да основават и разгласяват нови произведения, с които показват, с изключение на своята заложба, нашия народен темперамент. Не почитаме културата си задоволително! А съответно за списание " Пламък " - сякаш самите писатели не болеят за ориста на литературните ни издания. Нашите писателски трибуни сега се броят на пръстите на едната ръка...
Съюзът на българските писатели, чието издание сме, не подкрепя финансово издаването на списание " Пламък ". Вярно е изказванието за паричен недостиг, само че в една креативна активност има и цели. А странични спонсори все по-рядко се намират...
И какво следва? След като наскоро отбелязахме 95-годишнината на именитото Геомилево списание " Пламък ", в този момент се разискват разновидности за нежелана пауза в досегашната му орис, дори се приказва за разпродажба... А всичко може да се реши положително с една непрекъсната парична поддръжка от страна на УС на Съюз на българските писатели в размер на 5-6 хиляди лв. годишно. При такава, въпреки и дребна помощ, и аз бих траял своите издателски старания - изключително в намирането на спомагателни спонсори - за запазването на списанието.
- Какви са твоите усещания от актуалната българска литература? Има ли я? И какъв брой мощна е тя през днешния ден?
- Въпреки очевидното равнодушие от страна на страната, дефицитът на средства, неналичието на задоволително медийно внимание и така нататък нашата модерна литература има значително ярки сполуки. Срещаме забавни изяви в поезията ни - и от към този момент потвърдени поети, и от най-младите създатели, само че мисля, че в белетристиката ни се появяват повече приятни изненади. Не приказваме постоянно за тези положителни изяви заради съвсем цялостната липса на същинска литературна рецензия. Само в някои медии се появяват на места къси другарски мнения или прозвучават обособени отзиви от някой стеснен писателски кръг. Много повече се написа за така наречените " книжни хамбургери " - биографии на звезди, текстове от шоумени, криминалета, литературна чалга.
- Задавал ли си си въпроса: какво харесват хората в твоите стихотворения?
- Нека самите читатели на лирика отговорят на този въпрос. Ако погледна на себе си с повече сдържаност, бих споделил, че съм много неподреден, дори бурен човек. Ала в креативния ми живот има няколко правилото, които настойчиво съблюдавам: постоянно истината, в никакъв случай баналности, без литературничене. Ако в действителност небето ми е дало нещо допълнително - да не го износвам в кухи стилистични извършения. Моите стихове идват от живота и бих желал да се връщат отново при него. Бих се радвал, в случай че е жива и истинна всяка дума, влезнала в мой стих... За да изразя една социална болежка да вземем за пример, тя преди този момент минава през самия мен, чувствам я персонална. Така със споделената лирика церя и себе си... Не мисля авансово за формата - типичен или свободен стих, разгърната метафора или сбита дефиниция. Ако вълнението е фактически, то единствено намира своята небанална, изненадваща изразност... С каква хубава подигравка го е споделил великият композитор Шуман: " Нищо по-лесно от композирането. Трябва единствено да си спомниш една мелодия, която никой в никакъв случай не е чувал. " Сигурно и при поезията музиката на стиха идва по същия метод.
- Каква е рецептата за хубаво стихотворение?
- Очевидно точна рецепта няма. Не пиша стихотворения, за които чувствам, че ще бъдат разбрани единствено от мен. Не ми е характерен горделивият отвод от контакт с читателя. Има създатели на стихове, които горят от предпочитание да скрият своята мисъл в метафорични кръстословици. И споделят, че пишат единствено за себе си. Смятам, че херметизмът в поезията е прекомерно първокласно занятие във време, в което се преплитат толкоз очаквания и несбъдвания. И заплашително пораства лавината от очевидни и секрети несправедливости. Едно стихотворение, с изключение на естетически факт, е в действителност протегната ръка, зов за човечност.
- Много постоянно обаче поетите стават жертва на вдъхновението и гражданската си позиция. Кой има право да ги съди?
- Демократично е да се вслушвам в другите отзиви на читателите. Понякога тези отзиви идват, когато и аз самият имам в себе си някаква визия за цената на написаното. Мисля, че най-хубавият съдник е времето. То дава най-точната преценка на делата ни. " Времето е честен човек ", споделят италианците.
- Ти правил ли си взаимни отстъпки с творчеството си?
- Възприемам себе си като човек с негероичен темперамент и евентуално съм правил някои дребни житейски взаимни отстъпки. Но пред белия лист не си разрешавам съмнителни отстъпки от това, което фактически мисля и усещам. Бих споделил, че възприятието за правота в никакъв случай не ме напуща... А и по този начин протече животът ми, че нито един път не бях " изюден " да направя огромен житейски или креативен компромис. Слава Богу - не ме е сполетявало такова злощастие...
- А по кое време посегна към перото?
- Бях 16-годишен, когато написах първото си стихотворение. То беше в действителност... легенда със заглавие " Борът ". Заедно с Калин Донков издавахме в плевенската гимназия училищен вестник - на циклостил, една забравена към този момент техника... Ще прозвучи необичайно, само че аз отговарях тогава за хумористичната страница. Така във вестника ни се появи и баснята. Но скоро ме завладя лириката и в софийското ученическо списание " Родна тирада " бяха оповестени първите ми стихотворения, отдадени на природата ( " Еделвайс ", " Хижа " и др.). Не закъсняха и стиховете ми за любовта... Скоро по-късно - през 1961 година - получих и премията на списание " Родна тирада " за най-хубав стихотворен цикъл.
- Имаш ли обичана своя творба? И коя от стихосбирките си би определил като най-успешна?
- Може би най-близо до сърцето ми е книгата със стихове за любовта " Миг като безкрайност ". А от другите жанрове - доста ме е радвал дълготрайният триумф на книгата ми за деца " Туфо рижия корсар ". Любими стихотворения? Не са малко: " Миг като безкрайност ", " Балада за низшите чинове ", " Константинопол ", " Обичам те дотук " и други
- Имал си доста срещи с публиката, в претъпкани зали. Ще споделиш ли с читателите на ДУМА някоя забавна преживелица?
- Преди десетина години, след мой авторски рецитал в зала 7 на НДК, изиска думата за привет мой отдалечен прочут - сътрудник от тогавашната ми работа в малкия екран. И той описа пред публиката удивителна своя преживелица. Имал трагично персонално прекарване и решил да постави завършек на живота си. Излязъл на балкона, евентуално с желание да се хвърли от етажа, само че там вятърът подмятал вестник, в който било отпечатано моето стихотворение " Вземи се в ръце ". Видял познатото име на създателя и се зачел... И стихотворението му въздействало да се откаже от мрачното си желание. Този мой бивш сътрудник, на име Телериг, беше сред най-хубавите млади оператори в малкия екран. Разказаната от него трагична преживелица ме развълнува надълбоко...
- И през днешния ден продължаваш да пишеш. При това стиховете ти са разнообразни по тема. Кое те въодушевява?
- Мисля, че същинският стихотворец може самичък да повика вдъхновението си. Не имам вяра, че дребното написани произведения са белег на висока креативна самовзискателност. Ако природата ти е дала дарба да изразяваш своите безредици с думи - пиши, или както споделят античните " Нито ден без линия! ". Великият Ботев има единствено двадесетина гениални стихотворения, само че той е основал и десетки страници огнена журналистика. Много от нашите типичен поети имат относително малко по размер творчество, само че това е заради ранната им крах. А нашият Иван Вазов, както и Александър Пушкин, явно не е имал и момент креативен покой. А какво да кажем за чудесния стихотворец и преводач на целия Шекспир, незабравимия Валери Петров? Познавахме се доста добре и той ми беше висок образец за креативно самоотдаване.
- Вслушват ли се през днешния ден политиците в гласа на поетите?
- Не съм чувал да прозвучат в нашия парламент думите " българска литература ". В днешно време не заплашват с санкции поетите - просто ги обкръжават с равнодушие. Сега литературният ни живот е нещо като разграден двор, претъпкан от " претенденти на славата ", а читателите непрестанно оредяват. Това се отнася и до политиците. Слушайки словата им, стигам до извода, че забележителна част от тях въобще не четат книги.
- Твоята молитва за България?
- Неслучайно има две думи за нашата България - татковина и родно място. Значи: и майка, и татко. Нека небето ни даде мощ и дарба да бъдем същински нейни рожби - с цел да я спасим и издигнем в този нерешителен свят.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ