Гео НешевПрез 1981 г. тя бе дошла на почивка в

Гео Нешев

През 1981 година тя бе пристигнала на отмора в Банкя. И когато мои сътрудници ми оповестиха новината, по неписаното журналистическо предписание за изпреварващата информация, полетях с публицистичната кола в тази посока.

През своя живот човек се среща с хиляди хора. Но до края на дните му от тези срещи в неговото схващане остават единствено няколко загатна. За мен измежду тези мемоари е и срещата ми с дъщерята на великия българин Захарий Стоянов.

Срещу ми седеше и се усмихваше човек, в който течеше негова кръв, кръв, горяла в пламъците на Панагюрския край, кръв - тръпнала под словата на Ботева, Караджата, на Дякона... Затова може би Захаринка бе устояла на житейските стихии и бе пристигнала в България, с цел да отпразнува своята 91-годишнина, ведно с 13-вековния рожден ден на Отечеството си.

- Исках отново да видя България, още веднъж да вдишвам балканския въздух на родния край!

Едно предпочитание, засилващо се след всяко посещаване на бащината къща и избухващо с нов жар при срещата с българи, при до момента с китените шевици или когато в припадащия здрач грамофонът в далечния Аугсбург запее " Хубава си, моя горо ".

Вечерите в немския град, където живее Захаринка Стоянова, не са като в Балкана. Няма го причудливият шепот на птиците, нито летните сватбени песни на щурците, а звездите са някак по-плахи и по-далечни. И въпреки всичко там има две места, които припомнят за Котленския балкан. Това са балконът на Захаринка Стоянова и градината на нейната щерка Хилда. Ухае там вечер засаденият балкански здравец, нашепва митове за вехти войводи и самодивски сборове.

Едва ли " историческият пастир " от Медвен е мислел, че родът му ще доближи чак до Немско. А баба Тонка може би би седяла дълго по заник слънце край Дунава, който дипли в нозете й води от своя приток Лех. Край него живеят през днешния ден нейните внуци и правнуци. И би им прошепвала обични думи, като за привет.

Ето непоместени до момента фрагменти от огромно мое изявление с дъщерята на именития български будител.

- Кога дойдохте за първи път в България?

- През 1965 година Пристигнах в София (тук имам доста роднини), по-късно в Русе, а и на доста други места.

- Колко пъти сте идвали до момента?

- О, доста. Единадесет години поредно.

- Кое ви кара да се връщате?

- Любовта към Родината. Отново да вдишвам балканския въздух на родния край.

" Ако има добродетел, прекалеността на който да е извинителна, то несъмнено това е патриотичното възприятие " - споделя Луи Леже в прощалното си слово пред саркофага на Захарий Стоянов в Париж. Патриотизмът е несъмнено отличителна линия на потомците на великия българин.

- Сигурно сте ходили в родното село на татко ви, в Котел, в Панагюрище?

- Много ми харесва село Медвен. Ако бях млада, щях да си построя там вила. И Сливен доста одобрявам и обичам. Не зная за какво. Може би, тъй като татко ми е лежал там в пандиза и е бил малтретиран. И Русе също обичам. Знаете ли, когато влязох в Пантеона, изтръпнах. Видях гробовете на татко ми, на майка ми, на баба Тонка, на вуйчо ми Никола Обретенов...

Думи повече не бяха нужни. И по тази причина Захаринка Стоянова спря за миг да приказва. Ръцете й запрехвърляха фотосите, скупчени на масата.

- Разкажете ми нещо за вашата биография, по какъв начин сте живяла вие, по какъв начин са минали младите ви години?

- Бях на 16 години, когато отпътувахме за Швейцария с един наш родственик - наследник на лекар Доганов, при който татко ми и майка ми са се венчали в дома му. Отседнахме в Мюнхен и той сподели на майка ми: " Кумице, Захаринка към този момент знае френски (научих го в " Нотр Дам " - пансионът в Русе), останете тук. Мюнхен е доста прекрасен град. " И по този начин ние останахме там.

- В Мюнхен ли сте учили?

- Да, учих изобразяване, пиано, учих езика.

- А къде сте родена?

- В Русе, през 1890 година, на 4 април. Нашата къща в този момент там е доста прекрасен музей на Захарий Стоянов.

- Вие естествено сте били в него. Казахте, че имате една щерка и внук. Те идват ли в България?

- Разбира се! Два пъти до момента. Идва и шурей ми. В Панагюрище ходихме за тържествата по случай 100-годишнината от Априлското въстание. Сега, преди да потегли за София, по немската телевизия е имало предаване за български възрожденци по случай 1300-годишнината и са посочили и портрета на татко ми дружно с другите. Внукът ми е гледал предаването и ми сподели: " Видях дядо! " Много се ядосах, че съм пропуснала предаването, тъй като виждам всичко за България. Предварително си го означавам с алено в програмата. Винаги!

- Обичате ли българските песни?

- Много!

- Коя ви е обичаната ария?

- " Хубава си, моя горо ".

- Имате ли български книги, грамофонни плочи?

- Много! И книги, и плочи с нашите чудни песни. Напоследък ми изпратиха доста забавни книги за археологическите изследвания по нашите земи.

- А пазите ли в Германия български носии, китеници?

- Всичко, вардя всичко българско, което съм получила, когато съм идвала през тези години в България. Долапът ми е цялостен с български неща. Даже от детската градина, която носи името на Захари Стоянов, изпратиха български носии на моите правнучета. А пък моят балкон целият е в здравец от Балкана. Тази година нацъфтя отлично. Много е прекрасен и дъхав. Немците се чудят какво е това нещо и аз им описвам от кое място е. Има го и щерка ми в градината си.

- Бихте ли споделили спомен за вашия татко, разказан от майка ви.

- Не мога доста да ви опиша за татко ми. Знам от майка ми, че баба не желала да се оженят. Казвала: " На тоз черен ром не давам щерка си! " Но това било единствено първоначално, когато още не била го опознала. Сетне татко ми станал любим на баба ми. За татко ми зная също, че е бил самообразован. Впоследствие се е учил от вуйчо Никола Обретенов. Обичал да дава на хората прякори. И моят внук е подобен. Да го видите - цялостен татко ми. Аз се гордея, че съм щерка на Захарий Стоянов. Спомням си, че майка ми също хранеше огромна обич към него. Когато умря, тя една година не излиза от къщи и по-късно постоянно споделяше: " Такъв мъж няма да намеря! "

- Имате ли непокътнати някои движимости за спомен от татко ви?

- Нищо нямам. Когато строиха нашата къща в Русе, аз бях на 10-12 години, видях и запомних, че в основата й сложиха " Записките... " на татко ми в едно шише. Аз зная къде са сложени и съм споделила всичко това в Русе. Сега, като отида там, ще ми празнуват 91-та годишнина. Аз съм почетен жител на този град и на Сливен, а имам и два ордена - " Св. св. Кирил и Методий " - I степен, и " 100 години Априлско въстание ". Спомням си, че през 1976 година по отношение на честване на 100-годишнината от Априлското въстание честваха и моята годишнина - тогава ме наградиха. А във вестника в Аугсбург излезе публикация за мен: чия щерка съм и за живота ми. Внучката ми изиска от шефа си да я пусне, с цел да пристигна с мен на честванията, само че той отхвърли. Тогава колежката й взела вестника, в който пишеше за мен и го посочила на шефа. Като го прочел, той я пусна незабавно с мен. А почтено казано, в никакъв случай не съм си помислила, че ще стигна толкоз години...

- Как си обяснявате това дългоденствие?

- С това, че съм балканско чадо. Наследила съм го и от татко ми, и от баба ми Тонка. Баща ми доста е претърпял, доста е бил обичай, малтретиран, само че с помощта на балканската си кръв е издържал всичко. Затова аз постоянно съм обичала Отечеството си...

Отечество! Можем ли да определим тъкмо какво е Отечество? Свидната бащина стряха, кървавите дири на предци и прародители или омайният аромат на здравеца, докосван от нозете на самодиви и напети юнаци!...