Протестът от блицкриг премина в позиционна война
- Г-н Симеонов, от най-новото ви проучване излиза наяве, че доверието в премиера и водач на ГЕРБ Бойко Борисов от ден на ден се срутва, а той пък се е запънал и вместо оставка предлага рестарт на политическата система и нова конституция. Как тълкувате всичко това?
- Социологически видяно, се случва най-общо казано спад при всички съществени и познати фактори. Може би като се изключи Движение за права и свободи. Като че ли се случва растеж при други възможности –Слави Трифонов, “Демократична България ”,Мая Манолова, ненапълно и в графата „ Няма да гласоподавам “. Основните антагонисти в политическия набор – ГЕРБ и Българска социалистическа партия, се свиват до ядрата си, като би трябвало да отбележим, че ядрото на ГЕРБ е по-мобилизирано. Сред тези, които се чака сигурно да гласоподават, ръководещата партия има 3-4 пункта преднина, което не проличава толкоз измежду всички гласоподаватели. Но измежду твърдите имаме готовност на това ядро.
През 2013 година се случи нещо сходно с митингите против Орешарски. Тогава обстановката отново се сведе до агитки. Агитката на Българска социалистическа партия се активизира пред външната заплаха.
Образно казано всичко е като футболен мач, в който в избран миг ситуацията се нажежава и двете агитки стартират да се карат и са пред пердах, а по-мирната, непредубедена аудитория стартира да се оглежда за някакви по-интересни занимания.
- Хубаво, само че капитанът на единия тим – Борисов, ни подмята някакви решения и се пробва да замаже ситуацията, с цел да изкара мандата до дъно този път.
- Ситуацията е доста елементарна. Ако митингът беше задоволително всеобщ, Борисов от дълго време да си беше отишъл. За митингите размерът има значение. Протестът се опита да бъде блицкриг, само че нямаше тази мощ, потегли по неверния път от 2013-а, с артистични прояви, които и тогава не реализираха нищо значително. Не митингите смъкнаха Орешарски от премиерския пост, а Движение за права и свободи го направи година по-късно. Нещата в този момент от блицкриг минаха в позиционна война – безусловно с барикади. Борисов сега прави контраатака.
Това е борба на устойчивост, в която ту единият, ту другият имат превъзходство. Затова протестиращите схванаха, че единствено с изобретателни акции може да се получи като през 2013-а. По тази причина в този момент този протест се пробва да се радикализира – нещо, което не се случи до дъно през 2013 г.Но това е нож с две остриета. Защото може да събориш държавното управление, само че може и да се маргинализираш – както написа неотдавна Иво Инджов. Протестът е застрашен от маргинализация, а факторът, който го разгаря, са нервите на Бойко Борисов, колкото и парадоксално да звучи. Той не стопира да се колебае и да мисли на глас. Което подсказва на хората, че Борисов, както нормално, не може да реши и да трае.
Затова дано и да забележим какво ще стане наесен.
- Казвате Движение за права и свободи през 2014 година смъкна Орешарски, в този момент отново ли придвижването би трябвало да реши и да смъкна Борисов от власт и въобще това задкулусие, за което все по-силно се приказва?
- Малко е странна актуалната обстановка. Защото се вижда едно „ вярно “ и едно „ погрешно “ задкулисие. Един от най-опасните врагове на тази обстановка е лицемерието. Понякога съм учуден да прочета в избрани медии ужасни неща за митинга, а в това време е смущаващо и надценяването на митинга, което друга част от медиите оферират. Много сътрудници взеха гневно страна. Най-ценното сега е да имаш неутрална и уравновесена позиция.Това е доста мъчно, тъй като в борбата сред агитките е мъчно да останеш безпристрастен. Нямаш място.
Вероятно би трябвало да разсъждаваме в посока не какво желае или не желае митингът, който стана към този момент мощно партиен, а да гледаме какво мислят българите.
- Какво мислят те?
- Борисов тук се пробва да подписа съюз с народа зад тила на протестиращите. Защото той прелестно знае, че 60-70% от българите ще се съгласят, в случай че им кажеш – понижаваме броя на депутатите, мажоритарни избори и прочие Съвсем различен е въпросът дали е продуктивно, свястно. Личното ми мнение е, че е непотребен и нездравословен спор. Изключително нездравословен, тъй като пуска духа от бутилката и всевъзможни небивалици могат да се случат. Борисов обаче, събирайки на едно място всички претенции на митинга, се опитва да го лиши от съображение. Опираме още веднъж до огромния въпрос чии нерви ще устоят по-дълго.
Даже не е толкоз значимо дали Движение за права и свободи ще го събори от власт и дали ще излезе нов запис и пр, а по-скоро Борисов е взел въпроса на чест и за основен собствен съперник е приел президента Румен Радев.
- И какво ще се случи в този дуел?
- Данните ни демонстрират, че към този момент и двете страни са застрашени като обществено доверие. Защото става по този начин – влизайки в обществена борба, рискуваш част от поддръжката си. Там е работата, че явно доверието в Румен Радев остава много по-високо от това в Бойко Борисов. Очаквано е – Радев е президент, относително нов като политическа фигура. На всичкото от горната страна той съумява да показа другите опозиционни гледни точки в България – на левите, на либералите, на последователите на нови политически планове. Големият шанс за ГЕРБ бе, че тези три опозиционни съставни елементи не могат да се „ дишат “ по сред си. Оказа се обаче, че властта с неумели дейности съумя да събере всички тези свои съперници в един тим. Което е и звездният момент на Румен Радев, който се трансформира в човек, лидиращ доста сериозен развой в страната. Това е и огромният въпрос, на който нямам отговор, дали Радев ще направи ход, с цел да продължи да лидира тези настроения.
- Споменахте доскоро за есента и че обстановката е непредвидима, а в това време над 60% от българите гледат към предварителни избори?
- Има две благоприятни условия. Първата е да имаме възпалено, сопнато общество, което в един миг в действителност ще кипне. Втората алтернатива е тези 60 %, които споделят оставка и поддържат митингите, даже и предварителни избори, да са тези обичайни 50-60 %, които каквото и да ги попитате за властта ви споделят – „ не “. В България в края на всеки един мандат почти по този метод мисли по-голямата част от обществото – 20-30 % ви споделят „ да “ и 50-60%, които споделят „ не “, и остава една сива зона. Каквото и да питате за властта!
Може да се окаже, което е вярата на Борисов, че всичко е обичайното за края на всеки един мандат „ скърцане със зъби “. Може обаче и да се окаже, че е „ ядосаната междинна класа “ (както неотдавна чух да споделя социологът Марчела Абрашева). Тогава тежко им на ГЕРБ. Да забележим – всичко ще зависи от идващите седмици и „ канадската битка “ (както споделя Андрей Райчев) сред протестиращите и властта.
- Протестиращите обаче обвързват оставката на Борисов с оставката на основния прокурор Иван Гешев?
- Не виждам да е по този начин. От известно време насам ми се коства, че едната оставка е доста по-лесна от другата. Борисов може да хвърли, само че за Гешев не ми се коства толкоз елементарно и бързо.
- Защо?
- Гледам държанието им. Освен това митингите в тази обстановка са доста очевидно партизирани и е доста неприятна услуга за тях. Виждат се опитите на Христо Иванов, на Мая Манолова да вземат нещо от митинга. При тази обстановка настояванията на митингите стават доста по-трудни за схващане за необятната общност. Точно тук Борисов се пробва да вбие чеп сред общество и митинг. Да забележим дали ще му се получи – остроумен ход, само че и леко под паника.
Да, протестиращите желаят точно това, което той в този момент предлага.Но да не се окаже най-после, че този ход е „ осмосептемврийски “, че Борисов към този момент никой не го слуша, че е късно.
Струва ми се, че той малко късно разчита да обърне тренда. А по какъв начин би могъл да се обърне този тренд? Едни барикади, което наблюдавахме – с ударите по автомобила на дамата в София, биха били разбрани от обществото, в случай че има огромна социална поръчка за смяна, т.е. в случай че има бурни и всеобщи процеси. В противоположен случай излиза, че с барикадите следим опити да се компенсира неналичието на повсеместност на митинга. Ако обществото припознае в тези барикади нещо, което се трансформира в досадна част от пейзажа, Борисов може да се надява да обърне тренда. Въпрос на здрави нерви. Но той до момента не демонстрира такива здрави нерви.
- По тази логичност не се ли изтърка този Борисов номер – все като е заплашен да падне от власт, предлага радикални ограничения?
- За трети път опитва този номер. Още през 2017 година сподели - и аз се солидаризирам с референдума и съм за мажоритарни избори. Изигра обичания си очерк – аз желая, само че другите не дават. Втори път го употребява и то много сполучливо – две години по-късно, когато отвори тематиката за партийната дотация. Каза: Ето хората желаят. Намалиха дотация и банкрутираха Българска социалистическа партия и безусловно си разчистиха сметките с главния политически конкурент. Сега извади последния коз за най-тежкия политически миг - малко е нуклеарно оръжие. Боряна Димитрова неотдавна го сподели добре: нито митингът е задоволително мощен, нито ръководството е задоволително решително. Ситуацията е патова – тъй като нито митингът стана мощен, което за лятото е обикновено, нито властта стана по-уверена.
Борисов се пробва да покаже някаква убеденост, само че в това време доста му проличава суматохата. Но има нещо ново – този път не желае да си върви. За първи път виждаме Борисов, който гледа да не се огъне пред митинга.
- Защо?
Според мен повода е персонална и прочувствена. Зависимости евентуално също съществуват, само че надвива различен фактор – Борисов желае да изкара до дъно мандата и не желае да сдаде властта на Радев. Ако щете и някакво мъжко противоборство, което по никакъв начин не е добре за страната. Много необичайно е Борисов да отваря този парламентарен спор, тъй като с него споделя: „ След мен и потоп “. Може да си вървя, само че ще скапва страната след себе си. Този спор е безусловно непотребен. Ако има нещо хубаво, това е, че доста хора ще се отвратят от сходни хрумвания, някои от които може да стигнат до налудничави оферти.
Парадоксът е, че Борисов след края на този мандат, сякаш си мислеше и без друго по някакъв метод да премисли своята политическа биография и да направи по-либерален ГЕРБ. В сегашната обстановка му е дискомфортно, а някакви хора желаят преднамерено да го пенсионират, а либералите май не го желаят изключително за съдружник.
- Споменахте нагоре Христо Иванов, Мая Манолова и тяхното присъединяване в митингите, а Слави Трифонов, който не се обявява по никакъв метод на тях, пък има висок рейтинг?
- Той постъпи мъдро през цялото време и се опита да дава естрада на всички гледни точки на опозицията през малкия екран си. Понеже съумява в това, стана един от непредвидените печеливши. Втората причина – хората се оглеждат за това кой е най-готов и максимален, т.е. кой се е декларирал и си чака реда. Слави Трифонов наподобява по-конституиран от Цветан Цветанов, Мая Манолова или Васил Божков, да вземем за пример. Освен това, дано не забравяме, че и младостта е главната съставния елемент на поддръжката на Слави.
- И от думите ви излиза, че ни чака гореща политическа есен и някакъв излаз от сериозната рецесия в страната?
- Само би трябвало да забележим дали няма да се окаже най-после, че пред тежката зима хората стартират да си мислят малко по-предпазливо, а не толкоз коренно. Да не се окаже, че има „ Пернишки синдром “ – поради управническа отпадналост (меко казано) Перник живя без вода, само че не въстана.
Тук има два огромни други фактора. Борисов не се плаши чак толкоз от самия митинг. Но се плаши да няма нещо друго дискредитиращо – като нов запис, да вземем за пример. Плаши се и от медийната действителност. Хората в страната, като пуснат тв приемника, остават с усещането, че в София има някаква гражданска война. Което не е правилно, само че по тв приемника по този начин се приказва. Така Борисов е изправен за пръв път пред нещо, което не е виждал – медиен дискомфорт. Свикнал е думите да работят, а неговите към този момент не работят. Потъват. Тук нещо се е счупило и, със или без митинг, Борисов върви към нова фаза в политическата си биография. Само нека не избързваме с прогнозите.
- Значи по-скоро отиваме към еволюция, в сравнение с към гражданска война, по този начин ли?
- Дано това да е теоретичен урок, без значение дали ще има оставка или не. Най-добре го сподели окупацията на Софийския университет през зимата на 2013 против 2014 година Имаше един доста прекрасен афиш, който споделяше: „ Това не е митинг, това е развой “. Един от основните уроци, които като общество би трябвало да научим – няма бързи решения, 90-те минаха. Нужен е непрекъснат надзор на властта, непрекъснати митинги, непрекъснато да им се седи на главата и да се откажем от първокласната мисъл, че ще напишем нов документ, ще понижим броя на депутатите, ще свикаме нещо, което звучи по популярен метод, и ще рестартираме нещата. Не, няма да стане по този начин! Ще се случи с неизменност. Нека не забравяме още нещо: сливането на огромни пари и огромен власт е присъщо надалеч освен за България. Това е предстояща характерност на капитализма. Дали не се оказва, че в желанието си до построим капитализъм, сме построили един доста див негов вид. И в този момент да не се окаже, че ние сме наивниците, които стачкуват против пороци на системата, а това не са пороци, а е самата система.
- Социологически видяно, се случва най-общо казано спад при всички съществени и познати фактори. Може би като се изключи Движение за права и свободи. Като че ли се случва растеж при други възможности –Слави Трифонов, “Демократична България ”,Мая Манолова, ненапълно и в графата „ Няма да гласоподавам “. Основните антагонисти в политическия набор – ГЕРБ и Българска социалистическа партия, се свиват до ядрата си, като би трябвало да отбележим, че ядрото на ГЕРБ е по-мобилизирано. Сред тези, които се чака сигурно да гласоподават, ръководещата партия има 3-4 пункта преднина, което не проличава толкоз измежду всички гласоподаватели. Но измежду твърдите имаме готовност на това ядро.
През 2013 година се случи нещо сходно с митингите против Орешарски. Тогава обстановката отново се сведе до агитки. Агитката на Българска социалистическа партия се активизира пред външната заплаха.
Образно казано всичко е като футболен мач, в който в избран миг ситуацията се нажежава и двете агитки стартират да се карат и са пред пердах, а по-мирната, непредубедена аудитория стартира да се оглежда за някакви по-интересни занимания.
- Хубаво, само че капитанът на единия тим – Борисов, ни подмята някакви решения и се пробва да замаже ситуацията, с цел да изкара мандата до дъно този път.
- Ситуацията е доста елементарна. Ако митингът беше задоволително всеобщ, Борисов от дълго време да си беше отишъл. За митингите размерът има значение. Протестът се опита да бъде блицкриг, само че нямаше тази мощ, потегли по неверния път от 2013-а, с артистични прояви, които и тогава не реализираха нищо значително. Не митингите смъкнаха Орешарски от премиерския пост, а Движение за права и свободи го направи година по-късно. Нещата в този момент от блицкриг минаха в позиционна война – безусловно с барикади. Борисов сега прави контраатака.
Това е борба на устойчивост, в която ту единият, ту другият имат превъзходство. Затова протестиращите схванаха, че единствено с изобретателни акции може да се получи като през 2013-а. По тази причина в този момент този протест се пробва да се радикализира – нещо, което не се случи до дъно през 2013 г.Но това е нож с две остриета. Защото може да събориш държавното управление, само че може и да се маргинализираш – както написа неотдавна Иво Инджов. Протестът е застрашен от маргинализация, а факторът, който го разгаря, са нервите на Бойко Борисов, колкото и парадоксално да звучи. Той не стопира да се колебае и да мисли на глас. Което подсказва на хората, че Борисов, както нормално, не може да реши и да трае.
Затова дано и да забележим какво ще стане наесен.
- Казвате Движение за права и свободи през 2014 година смъкна Орешарски, в този момент отново ли придвижването би трябвало да реши и да смъкна Борисов от власт и въобще това задкулусие, за което все по-силно се приказва?
- Малко е странна актуалната обстановка. Защото се вижда едно „ вярно “ и едно „ погрешно “ задкулисие. Един от най-опасните врагове на тази обстановка е лицемерието. Понякога съм учуден да прочета в избрани медии ужасни неща за митинга, а в това време е смущаващо и надценяването на митинга, което друга част от медиите оферират. Много сътрудници взеха гневно страна. Най-ценното сега е да имаш неутрална и уравновесена позиция.Това е доста мъчно, тъй като в борбата сред агитките е мъчно да останеш безпристрастен. Нямаш място.
Вероятно би трябвало да разсъждаваме в посока не какво желае или не желае митингът, който стана към този момент мощно партиен, а да гледаме какво мислят българите.
- Какво мислят те?
- Борисов тук се пробва да подписа съюз с народа зад тила на протестиращите. Защото той прелестно знае, че 60-70% от българите ще се съгласят, в случай че им кажеш – понижаваме броя на депутатите, мажоритарни избори и прочие Съвсем различен е въпросът дали е продуктивно, свястно. Личното ми мнение е, че е непотребен и нездравословен спор. Изключително нездравословен, тъй като пуска духа от бутилката и всевъзможни небивалици могат да се случат. Борисов обаче, събирайки на едно място всички претенции на митинга, се опитва да го лиши от съображение. Опираме още веднъж до огромния въпрос чии нерви ще устоят по-дълго.
Даже не е толкоз значимо дали Движение за права и свободи ще го събори от власт и дали ще излезе нов запис и пр, а по-скоро Борисов е взел въпроса на чест и за основен собствен съперник е приел президента Румен Радев.
- И какво ще се случи в този дуел?
- Данните ни демонстрират, че към този момент и двете страни са застрашени като обществено доверие. Защото става по този начин – влизайки в обществена борба, рискуваш част от поддръжката си. Там е работата, че явно доверието в Румен Радев остава много по-високо от това в Бойко Борисов. Очаквано е – Радев е президент, относително нов като политическа фигура. На всичкото от горната страна той съумява да показа другите опозиционни гледни точки в България – на левите, на либералите, на последователите на нови политически планове. Големият шанс за ГЕРБ бе, че тези три опозиционни съставни елементи не могат да се „ дишат “ по сред си. Оказа се обаче, че властта с неумели дейности съумя да събере всички тези свои съперници в един тим. Което е и звездният момент на Румен Радев, който се трансформира в човек, лидиращ доста сериозен развой в страната. Това е и огромният въпрос, на който нямам отговор, дали Радев ще направи ход, с цел да продължи да лидира тези настроения.
- Споменахте доскоро за есента и че обстановката е непредвидима, а в това време над 60% от българите гледат към предварителни избори?
- Има две благоприятни условия. Първата е да имаме възпалено, сопнато общество, което в един миг в действителност ще кипне. Втората алтернатива е тези 60 %, които споделят оставка и поддържат митингите, даже и предварителни избори, да са тези обичайни 50-60 %, които каквото и да ги попитате за властта ви споделят – „ не “. В България в края на всеки един мандат почти по този метод мисли по-голямата част от обществото – 20-30 % ви споделят „ да “ и 50-60%, които споделят „ не “, и остава една сива зона. Каквото и да питате за властта!
Може да се окаже, което е вярата на Борисов, че всичко е обичайното за края на всеки един мандат „ скърцане със зъби “. Може обаче и да се окаже, че е „ ядосаната междинна класа “ (както неотдавна чух да споделя социологът Марчела Абрашева). Тогава тежко им на ГЕРБ. Да забележим – всичко ще зависи от идващите седмици и „ канадската битка “ (както споделя Андрей Райчев) сред протестиращите и властта.
- Протестиращите обаче обвързват оставката на Борисов с оставката на основния прокурор Иван Гешев?
- Не виждам да е по този начин. От известно време насам ми се коства, че едната оставка е доста по-лесна от другата. Борисов може да хвърли, само че за Гешев не ми се коства толкоз елементарно и бързо.
- Защо?
- Гледам държанието им. Освен това митингите в тази обстановка са доста очевидно партизирани и е доста неприятна услуга за тях. Виждат се опитите на Христо Иванов, на Мая Манолова да вземат нещо от митинга. При тази обстановка настояванията на митингите стават доста по-трудни за схващане за необятната общност. Точно тук Борисов се пробва да вбие чеп сред общество и митинг. Да забележим дали ще му се получи – остроумен ход, само че и леко под паника.
Да, протестиращите желаят точно това, което той в този момент предлага.Но да не се окаже най-после, че този ход е „ осмосептемврийски “, че Борисов към този момент никой не го слуша, че е късно.
Струва ми се, че той малко късно разчита да обърне тренда. А по какъв начин би могъл да се обърне този тренд? Едни барикади, което наблюдавахме – с ударите по автомобила на дамата в София, биха били разбрани от обществото, в случай че има огромна социална поръчка за смяна, т.е. в случай че има бурни и всеобщи процеси. В противоположен случай излиза, че с барикадите следим опити да се компенсира неналичието на повсеместност на митинга. Ако обществото припознае в тези барикади нещо, което се трансформира в досадна част от пейзажа, Борисов може да се надява да обърне тренда. Въпрос на здрави нерви. Но той до момента не демонстрира такива здрави нерви.
- По тази логичност не се ли изтърка този Борисов номер – все като е заплашен да падне от власт, предлага радикални ограничения?
- За трети път опитва този номер. Още през 2017 година сподели - и аз се солидаризирам с референдума и съм за мажоритарни избори. Изигра обичания си очерк – аз желая, само че другите не дават. Втори път го употребява и то много сполучливо – две години по-късно, когато отвори тематиката за партийната дотация. Каза: Ето хората желаят. Намалиха дотация и банкрутираха Българска социалистическа партия и безусловно си разчистиха сметките с главния политически конкурент. Сега извади последния коз за най-тежкия политически миг - малко е нуклеарно оръжие. Боряна Димитрова неотдавна го сподели добре: нито митингът е задоволително мощен, нито ръководството е задоволително решително. Ситуацията е патова – тъй като нито митингът стана мощен, което за лятото е обикновено, нито властта стана по-уверена.
Борисов се пробва да покаже някаква убеденост, само че в това време доста му проличава суматохата. Но има нещо ново – този път не желае да си върви. За първи път виждаме Борисов, който гледа да не се огъне пред митинга.
- Защо?
Според мен повода е персонална и прочувствена. Зависимости евентуално също съществуват, само че надвива различен фактор – Борисов желае да изкара до дъно мандата и не желае да сдаде властта на Радев. Ако щете и някакво мъжко противоборство, което по никакъв начин не е добре за страната. Много необичайно е Борисов да отваря този парламентарен спор, тъй като с него споделя: „ След мен и потоп “. Може да си вървя, само че ще скапва страната след себе си. Този спор е безусловно непотребен. Ако има нещо хубаво, това е, че доста хора ще се отвратят от сходни хрумвания, някои от които може да стигнат до налудничави оферти.
Парадоксът е, че Борисов след края на този мандат, сякаш си мислеше и без друго по някакъв метод да премисли своята политическа биография и да направи по-либерален ГЕРБ. В сегашната обстановка му е дискомфортно, а някакви хора желаят преднамерено да го пенсионират, а либералите май не го желаят изключително за съдружник.
- Споменахте нагоре Христо Иванов, Мая Манолова и тяхното присъединяване в митингите, а Слави Трифонов, който не се обявява по никакъв метод на тях, пък има висок рейтинг?
- Той постъпи мъдро през цялото време и се опита да дава естрада на всички гледни точки на опозицията през малкия екран си. Понеже съумява в това, стана един от непредвидените печеливши. Втората причина – хората се оглеждат за това кой е най-готов и максимален, т.е. кой се е декларирал и си чака реда. Слави Трифонов наподобява по-конституиран от Цветан Цветанов, Мая Манолова или Васил Божков, да вземем за пример. Освен това, дано не забравяме, че и младостта е главната съставния елемент на поддръжката на Слави.
- И от думите ви излиза, че ни чака гореща политическа есен и някакъв излаз от сериозната рецесия в страната?
- Само би трябвало да забележим дали няма да се окаже най-после, че пред тежката зима хората стартират да си мислят малко по-предпазливо, а не толкоз коренно. Да не се окаже, че има „ Пернишки синдром “ – поради управническа отпадналост (меко казано) Перник живя без вода, само че не въстана.
Тук има два огромни други фактора. Борисов не се плаши чак толкоз от самия митинг. Но се плаши да няма нещо друго дискредитиращо – като нов запис, да вземем за пример. Плаши се и от медийната действителност. Хората в страната, като пуснат тв приемника, остават с усещането, че в София има някаква гражданска война. Което не е правилно, само че по тв приемника по този начин се приказва. Така Борисов е изправен за пръв път пред нещо, което не е виждал – медиен дискомфорт. Свикнал е думите да работят, а неговите към този момент не работят. Потъват. Тук нещо се е счупило и, със или без митинг, Борисов върви към нова фаза в политическата си биография. Само нека не избързваме с прогнозите.
- Значи по-скоро отиваме към еволюция, в сравнение с към гражданска война, по този начин ли?
- Дано това да е теоретичен урок, без значение дали ще има оставка или не. Най-добре го сподели окупацията на Софийския университет през зимата на 2013 против 2014 година Имаше един доста прекрасен афиш, който споделяше: „ Това не е митинг, това е развой “. Един от основните уроци, които като общество би трябвало да научим – няма бързи решения, 90-те минаха. Нужен е непрекъснат надзор на властта, непрекъснати митинги, непрекъснато да им се седи на главата и да се откажем от първокласната мисъл, че ще напишем нов документ, ще понижим броя на депутатите, ще свикаме нещо, което звучи по популярен метод, и ще рестартираме нещата. Не, няма да стане по този начин! Ще се случи с неизменност. Нека не забравяме още нещо: сливането на огромни пари и огромен власт е присъщо надалеч освен за България. Това е предстояща характерност на капитализма. Дали не се оказва, че в желанието си до построим капитализъм, сме построили един доста див негов вид. И в този момент да не се окаже, че ние сме наивниците, които стачкуват против пороци на системата, а това не са пороци, а е самата система.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ