Философските размишления на Плутарх тъкат от нишките на живота и

Философските размисли на Плутарх тъкат от нишките на живота и характера на всеки човек, платното на неговата Съдба. Защото животът дефинира характера, а характерът дефинира живота. Затова и властта на Съдбата е относителна - ориста е равна на желанията, стремежите, душата и разсъдъка на всеки човек. „ Аз би трябвало да направя всичкото това, което зависи от мен, и дано Бог реши дали съм заслужен за победа или не съм! ”, изповяда Плутарх, а ние споделяме неговите думи за приликите сред омразата и завистта и извора на тяхната поява.  

І. Та завистта като че ли в действителност с нищо не е по-различна от омразата, а е съвсем като нея. Ала порокът въобще се обкичва с голям брой куки, всячески да закача и сетне да впримчва посредством подвластните от него пристрастености - и не щеш ли те като заболявания си предават тресчица. Който преуспява, си навлича недоброжелател и завистник: нали знаем, че волята към положителното, жадуваща за богатство на близък, е несъвместима и с двата порока, и считаме: някому завиждат или пък го ненавиждат, щом правят неща, изключващи доброжелателност. А тъй като двете тези несгоди имат по-малко прилики в сравнение с разлики, дано ги изследваме като стигнем до техния извор. 

ІІ. Омразата се заражда, щом някой си фантазира, че другият или просто е злоумишлен, или е нездравословен за самия него. Понеже и тези, които се усещат наранени от несправедливост, нормално намразват виновника; а тези, дето в миналото виждаме като безчестни люде и злосторници, ги отхвърляме и понасяме с злост. А завиждат единствено на хора, към които е благоволна ориста. Изглежда ето за какво всяка злоба е безкрайна. Подобно на болните очи, тя се уязвява от всичко блестящо. Омразата постоянно се лимитира с съответна цел, съгласно мотивите, поради които се нахвърля. 

ІІІ. Освен това, ненавистта се разпалва даже към неразумни животни. Наистина хората ненавиждат невестулки и щръклици, жаби и змии. А Германик не понасяше нито гласа, нито гледката на петли и кокошки; персийските магове избиваха плъхове, тъй като и самите ги мразеха, и ги смятаха за ненавистни на Бога. Подобно всичките араби и етиопците се гнусят от плъхове. Докато хорската злоба се насочва против индивида. 

ІV. И правилно, невероятно е лишеното от разсъдък животно да завижда на неразумната гад, тъй като то не си измисля нищо за триумфа или злощастието на другия звяр, нито го визира добра или неприятна популярност - а от сходни злословия се раздразня най-много завистта. При това несмислените твари се ненавиждат, изпитват вражди и водят неспирни войни. Орлите и змейовете, враните и совите, синигерът и кадънката се бият между тях, та кръвта на убити животни дори не се смесва; и описват: та даже и да я съедини някой, тя се разделя. Възможно е да има жестока ненавист, подбудена от уплахата на лъва против петела и на слона към свинята. Нали страхът е коренът на омразата. И така, наподобява омразата и завистта се разграничават по това, че природата на неразумните зверове не позволява втората, за разлика от първата.

V. Освен това всяка злоба е безрезултатна, доколкото никой не я провокира заслужено, радвайки се на добра удача, поради която обаче му завиждат. Пък мнозина са ненавиждани с цялостно съображение и назоваваме " почтени за ненавист " тези, дето не отбягват такива хора и не изпитват омерзение към тях. Тук най-важно е следното: че никой не завижда на тези, за които се знае, че са ненавиждани от мнозина. Наистина, утвърждаваме омразата към злоречивите: като хвалеха племенника на Ликург - спартанския цар Харилос, мил и мирен човек, неговият съуправител отрони: " Та по какъв начин ще е добър оня, който не е непоколебим към злодеите? ". А Омир разнообразно и в детайли разказа физическата грозотия на Терсит, но безобразието на душата му изрази прекомерно малко, като че ли с една дума:   " Най-омразен той бе на Ахил и Одисей. "  

Понеже не може да има по-голямо непочтеност от това да си омразен за най-хубавите. Ала че те завиждат, хората отричат; бидейки уличени, те намират шестстотин мотива като настояват, какво изпитват към индивида заради гнева, или уплашени, или поради ненавистта; те крият пристрастеността си под всякакво друго име, което нагаждат към завистта - не се посочва единствено един непоносим недостатък измежду другите недъзи на душата.

VІ. И така належащо е тези пристрастености да се подхранват, надигат и израстват по несходни аргументи. Затова силата на двата афекта и на техните аргументи би трябвало да си наподобяват. Нали по-силно ненавиждаме тези, дето не престават да пропадат към по-лошото, а най-разпалено завиждаме на тези, чието съвършенство, наподобява, разцъфва. Например Темистокъл на напълно младини рече, че не е направил нищо блестящо, тъй като още не завижда на себе си. Както щръклиците налитат най-вече на зрелите класове и цъфтящите рози, така и завистта атакува най-много люде значими и тачени, прославени с добродетели и известност. Обратно, най-долното проклетия кара омразата да се разгаря от ден на ден дружно с него. Ето, клеветниците, чиито одумки погубиха Сократ, като стигнаха до развръзката на злодейството станаха по този начин омразни и отвратителни на своите съграждани, че им отказваха огън и не отговаряха на техните въпроси, нито използваха в банята същата вода, но караха прислужниците да я изливат като че ли бе осквернена - до момента в който обвинителите не се обесиха, не бидейки в положение да го понесат. От друга страна, превъзходството в благополучие и популярност постоянно потушава завистта. Нали е неправдоподобно Александър или Кир да са могли да завиждат на някого, откакто завладели велики империи. Ала напълно като слънцето, щом застава в зенита над хората, заливайки със светлина и не оставяйки никаква или единствено нищожна сянка, по същия метод тези, дето се възнасят над главите на противниците, издигнати от удача, възпират и отстраняват тяхната злоба с блясъка си. А омразата не понижава с могъществото и превъзходството на враговете. Та нали Александър въпреки и да нямаше нито един завистник, бе ненавиждан от мнозина; сетне той в действителност бе погубен заради техните кроежи. Подобно и нещастията стопират завистта, само че не и враждите, тъй като ненавиждаме и съкрушените врагове, при все това никой не завижда на клетника. Но правилно е и това, дето един софист рече по наше време по отношение на завиждащите, че изпитват прекомерно огромно наслаждение да жалят злочестия, като тук също личи огромната разлика сред завистта и омразата: втората не изоставя жертвата си и в благополучие, и в злощастие, а първата се стопява от тяхната прекаленост. 

VІІ. Сетне, от противоположното разбираме същия въпрос още по-добре. Враждата и омразата изчезват, или когато изпитваме убеденост, че не сме наранени от несправедливост; или щом тези, дето ненавиждаме като неприятни хора, се оказват добри; а още откакто приемем от тях милосърдие. Както рече Тукидид, " в действителност, оказаната по-късно услуга - дори незначителна, само че своевременна, може да измие по-голяма виновност ". Завистта на такива хора към този момент не се заличава от омразата: поначало завиждаме, даже когато знаем, че не сме наранени от никаква засегнатост. Колкото до двата останали мотива, те единствено я укрепват: тъй като повече завиждаме на тези, които считаме за прославени, задето са дарени с най-голямо съвършенство в обилни дела; а щом получаваме благини от галениците на ориста, мъчително ни е, та завиждаме на тяхната воля и заложба: " късметлиите " дължат първата на добродетелта, а втората на участта си - като богатство основават и двете. Ето за какво омразата и завистта са изцяло разнообразни пристрастености, щом това, дето стопява едната, раздразня и вгорчава другата. 

VІІІ. Сега към този момент по реда си да обобщим присъщото на двете пристрастености. Обичайно е ненавистникът, в случай че съумява, да предизвиква беда; и така, дефинираме омразата като някаква примамка и напор за увреждане с дирене на благоприятни условия да сторим зло. А тази настройка липсва при завистта. Мнозина завиждат на своите близки и домашни без да желаят да ги погубват или накърняват; единствено дето процъфтяването е отвратително за сърцата им и те принизяват, доколкото могат, славата и блясъка на тези люде; но не желаят да им донасят тежка щета и крах, задоволявайки се да ги очернят - като че ли рушейки частта от постройката, по-висока от техния дом, която им затваря светлината.

Изображения: kids.britannica.com, amunaor.com