Филмът на режисьора Терънс Малик Принцът на чашите“ (Knight Of

Филмът на режисьора Терънс Малик „ Принцът на чашите “ (Knight Of Cups) от 2015 година изрично се разграничава от елементарното, наготово поднесено кино. Визуално и словесно е разказан по провокативен метод към фена – от отнесения монолог, през сцените с идващи и отиващи си хора, всяка от които оставя отпечатък от себе си върху основния воин, и най-после до осъзнаването на връзката сред всички събития в живота, които водят единствено до един извод.

Това арт-пътешествие се добавя от постоянно сменящи се елементи, които рядко получават съответно внимание от снимачния екип. Камерата подчертава както върху никому незнаен ъгъл в стаята, върху пътя, който се сменя по време на пътуването, само че постоянно е еднакъв в същността си – отминаващ, по този начин и върху личното си безтегловно положение.

Камерата, със снимането от разнообразни гледни точки, с отдалечаването и приближаването към актьорите, към детайлите, основава чувството не просто за придвижване на актьорите съгласно сюжета, само че и за обгръщане на цялата картина, която им разкрива пространство за това придвижване и ги лимитира по едно и също време единствено в това място.

Така се случва и с мисълта на основния воин Рик (Крисчън Бейл) – тя се рее, връща се обратно във времето, с цел да откри в връзките си с хората от предишното смисъл, който да предопредели идното бъдеще.

Сценарият или най-малко това, което може да се сглоби от разпилените фрагменти, разказва няколко от връзките на Рик с разнообразни жени; положението на фамилията му след самоубийството на брат му и търсенето на личната истина за това кое не е наред, за какво не е и по какъв начин може да се живее с този безпорядък в главата.

Встъплението стартира с приказка за принц, тръгнал към далечни земи в търсенето на перла. Филмът е разграничен на разнообразни глави или може би епизоди, носещи заглавия от имената на картите Таро – Луната, Обесения мъж, Отшелникът, Страшният съд, Кулата, Върховния Жрец, Смъртта, Свободата.

Всяка част от тези заглавия показва човек от живота на Рик, който се е докоснал до него и му е оставил обръщение.

Всички дами в живота му са свързани по някакъв необикновен метод с водата – тя постоянно участва около тях. Допирът до водата е неизменим. Дали основния воин ще бяга и вълните едвам ще допират краката му, или ще се гмурка в дълбокото - постоянно излиза по-пречистен от предходния път, с една истина повече за себе си.

Жените постоянно му споделят за тъмнината, която виждат в него – те усещат инстинктивно уязвимостта му, тъй като по природа самите те са такива. Уловили нишката на неговата мъка, съумяват да се приближат оптимално, само че постоянно животът припомня за себе си със своите неприятни смешки и им дава мотив да си тръгнат. Или както самият Рик споделя “Бягай, до момента в който има още какво да спасяваш ”.

Жените се изплъзват отдолу под пръстите му. Докато го допират по лицето с чувството, че имат достъп до душата му, се плъзгат постепенно обратно и изтичат по ръбовете на всекидневието му. Всяка от тях си мисли, че в нея той е намерил причина да обича и че тя ще е тази, която ще му даде отговорът, който търси.

Но отговорът, въпреки и един, постоянно се размива от разпръскване на вниманието. Може да е единствен, само че е наслагван с времето – слой след пласт, слой след слой, до момента в който се получи една уродлива статуя на осъзнаването, която за притежателя си може да е най-ценното – перлата, която принцът търсеше първоначално.

Друга огромна част от кино лентата заема ролята на бащата и синовете му. Отраснал с двама братя, Рик е една частица от едно семейство, което се крепи на цялостта си досега, в който единия от братята се самоубива. Бащата губи почва под краката си, изпадайки в самосъжаление, търсещ правдивост и потискан от обвиняванията на единия си наследник и тихата безмълвна поддръжка на третия. Рик се оказва този балансьор, който да уравновесява везните, с цел да отстрани виновността от облика на татко си. Другият брат участва единствено образно с виковете си, които остават нечути от фена. Бащата към този момент не е татко в своята пълноценна роля, тъй като загубата замъглява способността му да види, че има още двама сина. Едва в края идва смирението и утвърждението, тогава се акцентира и мъдрият бащински съвет –  “Запомни.. Продължи ”.

Това е отговорът, който всеки желае да открие за себе си. Най-повърхностното му разглеждане звучи точно по този начин. Пътят постоянно е пред нас, рестриктивните мерки са точно в нас, а не в пътя. Може да се постанова да се минава постепенно, различен път скорострелно, може да изпитваме потребност да излезем от пътя и да повървим в пустошта.

В последна сметка пътят е това, което ни води.

Снимки: comingsoon.net, 15minutenews.com