Жако* политиците
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
В „ Речник на българския език “ думата „ конституция “ е обяснена като: „ Основен закон на страната, който дефинира нейното публично и държавно устройство, изборната система, правата и отговорностите на жителите “.
Като се отърсим от зомби офанзивите против съзнанието ни, че понастоящем настоящият главен закон у нас е най-демократичния му вид, откогато въобще България има конституция, то дано, с цел да подложим на инспекция това изказване, да използван метода, открит още от античните гръцки философи, а точно, че истината се познава посредством сравнението.
Логично във всички конституции на постсоциалистическите страни, признати през така наречен „ временен интервал “, по-значително внимание спрямо предходното законодателство се отделя на главните права и свободи на жителите.
Тази тематика в интернационалния политически дискурс беше направена централна – въпреки и строго изборно: във връзка с социалистическите страни, като бяха изключвани диктаторските проамерикански режими, – от формалната администрация на Съединените щати след инаугурацията*** през м. януари 1977 година на Джеймс (Джими) Ърл Картър като американски президент.
Критичната компания по отношение на правата на индивида, ориентирана против социалистическите страни, не бе със инцидентно определена тема. Напротив. Целта беше, първо, да бъде дефокусирано вниманието на популацията в тези страни от действителните групови обществени права, които има, и посредством които неговата обществено осигуреност превъзхожда жителите на капиталистическите страни, а точно: неплатено опазване на здравето от страна на пациентите, също и всички равнища на обучение от получателите на тази обществена услуга, мощно дотирани от страна на страната многочислени артикули и услуги, да вземем за пример книги, вестници и списания, билети за културни прояви; таксите за прилагане на учрежденски почивни станции и тези на профсъюзите и т. н. Същевременно пропагандната акция за правата на индивида акцентираше върху тезата, че самостоятелните права и свободи на обособените персони в така наречен „ социалистически страни “ са мощно лимитирани. Като да вземем за пример свободата на напредване отвън територията на дадена страна, свободата за информация и прочие Въпреки, че точно Съединените щати десетилетие след десетилетие след революцията в Куба, свалила диктатора Батиста от власт, само че и национализирала американската благосъстоятелност там; лимитираха визитите на своите жители в островната страна. Същата ограничаваща мярка беше праволинейно прилагана и по отношение на други страни като Китай, Виетнам, Корейската народнодемократична република (КНДР). И то не от кого да е, а тъкмо от формалните управляващи на страната, имаща претенцията да бъде „ пример за независимост и народна власт “.
Отделянето в конституционното законодателство на постсоциалистическите страни през т. нар „ временен интервал “ на по-значително внимание спрямо предходното законодателство на главните права и свободи на жителите – най-малко пропагандно – е изцяло естествено и елементарно обяснимо, в случай че бъдат взети под внимание две условия. Първо, това, че преходът от която и да е тоталитарна властническа или друга сходна на тях система към дадена демократическа (не на думи, а на дело) или към псевдодемократическа система, по нужда би трябвало да бъде съпроводен с действително или пък (което нерядко се случва) официално обявление на главните права и свободи. Преходът от социализма, или по-точно от псевдосоциализма, т.е. обществената реверсия****, заради политически и идеологически цели, постоянно бива отъждествявана със система от публични връзки, учредени на правилото на демокрацията. А, второ, разширението на правата и свободите на жителите се явява за международната цивилизация изцяло натурален и исторически свързан развой.
В научната литература изцяло целесъобразно се акцентира това, че „ процесът на историческо творчество на индивида в забележителна степен зависи от размера на неговите права и свободи, определящи неговите обществени благоприятни условия и богатства, осигуряващи характера на виталната активност, системата от връзки, взаимоотношенията, връзките сред хората в обществото “. Напълно заслужено се твърди още,че „ културният напредък в обществото е неосъществим, в случай че той не внася принципиално ново в ситуацията на личността, в случай че човек не получава с всяка нова степен на развиване най-малко независимост, въпреки и класово-исторически лимитирана, само че въпреки всичко разширяваща се от една обществено-икономическа групировка към друга “.
Фактически всяка конституция, призната в постсоциалитическите страни през преходния интервал, съдържа в себе си обособена глава или дори раздел, отдаден на главните права, свободи и отговорности на жителите. Принципно значим проблем с правата и свободите през така наречен „ временен интервал “ е, че те биват необятно – а и шумно! – декларирани, само че не постоянно са обезпечени и биват осъществени.
Най-важното, убягващо от вниманието на жителите в постсоциалистическите страни – заради непознаването в елементи на главните им закони, – е, че в конституциите им, спрямо предходните, освен бива провъзгласен по-широк кръг от права и свободи на жителите, само че и по-открито и разгърнато биват избрани техните ограничавания.
Ето, в новоприетата „ демократична “ конституция на България, е налице член 57, алинея 3, според която: „ При оповестяване на война, на военно или друго изключително състояние със закон може да бъде краткотрайно лимитирано упражняването на обособени права на жителите, като се изключи правата, планувани в член 28, 29, 31, алинея 1, 2, 3, член 32, алинея 1 и член 37 “.
Извън обсега на ненарушимите права и в тази ситуация на използване на член 67, алинея 3, обаче остава цялостен комплекс от прекомерно основни и базисни права, които могат да бъдат нарушавани. Между тях са член 30 от главния закон на България, с неговите две алинеи, а точно: алинея 1: „ Всеки има право на персонална независимост и цялост “, както и алинея 2: „ Никой не може да бъде арестуван, подложен на обиск или на друго посягане върху персоналната му цялост с изключение на при изискванията и по реда, избрани от закон “. Така че клопката за репресии е подготвен за тракване към българските жители – съперници на обещано ръководство. Е, нали при по-активни и всеобщи митинги на суверена може да бъде оповестено изключително състояние, след което проблем остава единствено дали имат задоволителен потенциал арестантските и затворническите пространства. Внимателният прочит на главния закон демонстрира, че и това вероятно усложнение е преодоляно в задатък. Понеже при въвеждането на военно или друго изключително състояние, то към този момент не е годен и член 31, алинея 6 от българската конституция: „ Наказанието отнемане от независимост се извършва само в местата, избрани със закон “. Все отново първо се изисква да е налице неоправдателна присъда, би възразил наблюдателният четец. При съществуване на военно или друго изключително състояние и това не е затруднение, което да не е отстранено авансово. Нали тогава няма да бъде в действие и член 31, алинея 4: „ Не се позволяват ограничавания на правата на обвинения, надхвърлящи нужното за реализиране на правораздаването “. И по-нататък: при въвеждането на военно или друго изключително състояние, също няма да бъде годен и член 56 от настоящия ни главен закон: „ Всеки жител има право на отбрана, когато са нарушени или застрашени негови права или законни ползи. В държавните институции той може да се явява със бранител “.
Неоспорим факт е, че сякаш „ демократичната “ ни конституция основава съвършени благоприятни условия за смазване на едно вероятно гражданско неодобрение против ръководещия хайлайф. Именно тъй като главният закон на България има за цел не да защищава ползите на суверена против похищенията на властта, а тъкмо противоположното – да охранява като безмилостен пазител откритата власт от каквито и да са мероприятия – въпреки и инициирани и осъществени от суверена, – които могат да доведат до отдръпването на осъщественото прекачване на властови компетенции. Въпреки че тъкмо концепцията за демократично ръководство предпоставя опцията във всеки миг суверенът да е в положение по свое убеждение да отдръпна от властприлагащите (властимащ е единствено суверенът!), властовите компетенции, които им е делегирал. Обратната догадка – т.е., че гласоподавателите са лишени от тази опция, значи изрично заграбване (приватизиране) на тези права от страна на ръководещия хайлайф. Който посредством това си деяние би легитимирал своето преобразяване в незаконна тайфа, чието място е зад решетките.
Точно такава е понастоящем обстановката в България. Суверенът е лишен изрично от правото във всеки миг да отдръпна всичките или част от делегираните властови компетенции, като извърши нов избор на кого да ги довери. Или пък избере самичък непосредствено да ги осъществя. Сегашното състояние има за цел да не бъде лимитиран във времетраенето на мандата властовият капацитет. Затова и беше скрупольозно внимавано в понастоящем настоящия главен закон у нас да не би да попадне вредоносен, подривен, злоумишлен, антидържавен и – най-важното! – вражески по отношение на трезорите на властовата банка, – конституционален член. Като да вземем за пример член 7, от така наречен „ социалистическа конституция “ на Народна република България, и по-конкретно посредством неговите две алинеи. Ал. 1 гласи: „ Народните представители и съветници са виновни и се регистрират пред своите гласоподаватели. Те могат да бъдат отзовани и преди периода, за който са определени “. Алинея 2 пък гласи „ Отзоваването на националните избраници става с решение на гласоподавателите по избран от закона ред “.
Чистката на неуместните членове на „ социалистическата конституция “ няма по какъв начин да пропусне и член 128 от нея: „ Съдиите и правосъдните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовани и преди периода, за който са определени “.
Не е належащо да има човек качествата на екстрасенса, с цел да съобрази по какъв начин са готови в задатък средствата за смазване на едно вероятно национално неодобрение при провеждането на политика от формалните управляващи у нас, която не би била утвърдена от болшинството българи. Например по емигрантския проблем.
Има ли късмет да бъде изработен опит за налагане на сходна политика, в прорез с исконните ползи на българския народ.
Отговорът е изрично „ Да! “. Тъй като е общопризнат правилото за върховенството на европейското законодателство по отношение на националното българско законодателство. Разните подходи към решаването на казуса за съотношението на интернационалното и вътрешното държавно право, както са безапелационни специалистите, не е инцидентен. Може, по мнение на специалистите, „ дори да бъде проследена общата наклонност: поддръжниците на върховенството на интернационалното право най-често съставляват ползите на мощните страни, които в течение на дълъг интервал от време са оказвали доста въздействие върху развиването на интернационалното право и, в резултат на това, в избран смисъл се явяват интернационалните законодатели. Такива се явяват преди всичко юристите на Съединени американски щати и в забележителна степен на Англия и Франция “. Ето за какво и в тази ситуация с „ бежанския проблем “, генериран напълно от нападателната геополитика на Съединените щати в Близкия изток, правните цели, имплементирани от Германия и Франция, може и да не съвпаднат с ползите на България. Въпреки това, задвижени от съответното заповедническо подсвирване, нашите жако политици незабавно ще закаканижат чинно. Което към този момент и вършат.
* – (фр.) – Африкански папагал, елементарен за опитомяване
** – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
*** – (англ.) – Встъпване в служба
**** – (лат. reversio) – Връщане обратно
В „ Речник на българския език “ думата „ конституция “ е обяснена като: „ Основен закон на страната, който дефинира нейното публично и държавно устройство, изборната система, правата и отговорностите на жителите “.
Като се отърсим от зомби офанзивите против съзнанието ни, че понастоящем настоящият главен закон у нас е най-демократичния му вид, откогато въобще България има конституция, то дано, с цел да подложим на инспекция това изказване, да използван метода, открит още от античните гръцки философи, а точно, че истината се познава посредством сравнението.
Логично във всички конституции на постсоциалистическите страни, признати през така наречен „ временен интервал “, по-значително внимание спрямо предходното законодателство се отделя на главните права и свободи на жителите.
Тази тематика в интернационалния политически дискурс беше направена централна – въпреки и строго изборно: във връзка с социалистическите страни, като бяха изключвани диктаторските проамерикански режими, – от формалната администрация на Съединените щати след инаугурацията*** през м. януари 1977 година на Джеймс (Джими) Ърл Картър като американски президент.
Критичната компания по отношение на правата на индивида, ориентирана против социалистическите страни, не бе със инцидентно определена тема. Напротив. Целта беше, първо, да бъде дефокусирано вниманието на популацията в тези страни от действителните групови обществени права, които има, и посредством които неговата обществено осигуреност превъзхожда жителите на капиталистическите страни, а точно: неплатено опазване на здравето от страна на пациентите, също и всички равнища на обучение от получателите на тази обществена услуга, мощно дотирани от страна на страната многочислени артикули и услуги, да вземем за пример книги, вестници и списания, билети за културни прояви; таксите за прилагане на учрежденски почивни станции и тези на профсъюзите и т. н. Същевременно пропагандната акция за правата на индивида акцентираше върху тезата, че самостоятелните права и свободи на обособените персони в така наречен „ социалистически страни “ са мощно лимитирани. Като да вземем за пример свободата на напредване отвън територията на дадена страна, свободата за информация и прочие Въпреки, че точно Съединените щати десетилетие след десетилетие след революцията в Куба, свалила диктатора Батиста от власт, само че и национализирала американската благосъстоятелност там; лимитираха визитите на своите жители в островната страна. Същата ограничаваща мярка беше праволинейно прилагана и по отношение на други страни като Китай, Виетнам, Корейската народнодемократична република (КНДР). И то не от кого да е, а тъкмо от формалните управляващи на страната, имаща претенцията да бъде „ пример за независимост и народна власт “.
Отделянето в конституционното законодателство на постсоциалистическите страни през т. нар „ временен интервал “ на по-значително внимание спрямо предходното законодателство на главните права и свободи на жителите – най-малко пропагандно – е изцяло естествено и елементарно обяснимо, в случай че бъдат взети под внимание две условия. Първо, това, че преходът от която и да е тоталитарна властническа или друга сходна на тях система към дадена демократическа (не на думи, а на дело) или към псевдодемократическа система, по нужда би трябвало да бъде съпроводен с действително или пък (което нерядко се случва) официално обявление на главните права и свободи. Преходът от социализма, или по-точно от псевдосоциализма, т.е. обществената реверсия****, заради политически и идеологически цели, постоянно бива отъждествявана със система от публични връзки, учредени на правилото на демокрацията. А, второ, разширението на правата и свободите на жителите се явява за международната цивилизация изцяло натурален и исторически свързан развой.
В научната литература изцяло целесъобразно се акцентира това, че „ процесът на историческо творчество на индивида в забележителна степен зависи от размера на неговите права и свободи, определящи неговите обществени благоприятни условия и богатства, осигуряващи характера на виталната активност, системата от връзки, взаимоотношенията, връзките сред хората в обществото “. Напълно заслужено се твърди още,че „ културният напредък в обществото е неосъществим, в случай че той не внася принципиално ново в ситуацията на личността, в случай че човек не получава с всяка нова степен на развиване най-малко независимост, въпреки и класово-исторически лимитирана, само че въпреки всичко разширяваща се от една обществено-икономическа групировка към друга “.
Фактически всяка конституция, призната в постсоциалитическите страни през преходния интервал, съдържа в себе си обособена глава или дори раздел, отдаден на главните права, свободи и отговорности на жителите. Принципно значим проблем с правата и свободите през така наречен „ временен интервал “ е, че те биват необятно – а и шумно! – декларирани, само че не постоянно са обезпечени и биват осъществени.
Най-важното, убягващо от вниманието на жителите в постсоциалистическите страни – заради непознаването в елементи на главните им закони, – е, че в конституциите им, спрямо предходните, освен бива провъзгласен по-широк кръг от права и свободи на жителите, само че и по-открито и разгърнато биват избрани техните ограничавания.
Ето, в новоприетата „ демократична “ конституция на България, е налице член 57, алинея 3, според която: „ При оповестяване на война, на военно или друго изключително състояние със закон може да бъде краткотрайно лимитирано упражняването на обособени права на жителите, като се изключи правата, планувани в член 28, 29, 31, алинея 1, 2, 3, член 32, алинея 1 и член 37 “.
Извън обсега на ненарушимите права и в тази ситуация на използване на член 67, алинея 3, обаче остава цялостен комплекс от прекомерно основни и базисни права, които могат да бъдат нарушавани. Между тях са член 30 от главния закон на България, с неговите две алинеи, а точно: алинея 1: „ Всеки има право на персонална независимост и цялост “, както и алинея 2: „ Никой не може да бъде арестуван, подложен на обиск или на друго посягане върху персоналната му цялост с изключение на при изискванията и по реда, избрани от закон “. Така че клопката за репресии е подготвен за тракване към българските жители – съперници на обещано ръководство. Е, нали при по-активни и всеобщи митинги на суверена може да бъде оповестено изключително състояние, след което проблем остава единствено дали имат задоволителен потенциал арестантските и затворническите пространства. Внимателният прочит на главния закон демонстрира, че и това вероятно усложнение е преодоляно в задатък. Понеже при въвеждането на военно или друго изключително състояние, то към този момент не е годен и член 31, алинея 6 от българската конституция: „ Наказанието отнемане от независимост се извършва само в местата, избрани със закон “. Все отново първо се изисква да е налице неоправдателна присъда, би възразил наблюдателният четец. При съществуване на военно или друго изключително състояние и това не е затруднение, което да не е отстранено авансово. Нали тогава няма да бъде в действие и член 31, алинея 4: „ Не се позволяват ограничавания на правата на обвинения, надхвърлящи нужното за реализиране на правораздаването “. И по-нататък: при въвеждането на военно или друго изключително състояние, също няма да бъде годен и член 56 от настоящия ни главен закон: „ Всеки жител има право на отбрана, когато са нарушени или застрашени негови права или законни ползи. В държавните институции той може да се явява със бранител “.
Неоспорим факт е, че сякаш „ демократичната “ ни конституция основава съвършени благоприятни условия за смазване на едно вероятно гражданско неодобрение против ръководещия хайлайф. Именно тъй като главният закон на България има за цел не да защищава ползите на суверена против похищенията на властта, а тъкмо противоположното – да охранява като безмилостен пазител откритата власт от каквито и да са мероприятия – въпреки и инициирани и осъществени от суверена, – които могат да доведат до отдръпването на осъщественото прекачване на властови компетенции. Въпреки че тъкмо концепцията за демократично ръководство предпоставя опцията във всеки миг суверенът да е в положение по свое убеждение да отдръпна от властприлагащите (властимащ е единствено суверенът!), властовите компетенции, които им е делегирал. Обратната догадка – т.е., че гласоподавателите са лишени от тази опция, значи изрично заграбване (приватизиране) на тези права от страна на ръководещия хайлайф. Който посредством това си деяние би легитимирал своето преобразяване в незаконна тайфа, чието място е зад решетките.
Точно такава е понастоящем обстановката в България. Суверенът е лишен изрично от правото във всеки миг да отдръпна всичките или част от делегираните властови компетенции, като извърши нов избор на кого да ги довери. Или пък избере самичък непосредствено да ги осъществя. Сегашното състояние има за цел да не бъде лимитиран във времетраенето на мандата властовият капацитет. Затова и беше скрупольозно внимавано в понастоящем настоящия главен закон у нас да не би да попадне вредоносен, подривен, злоумишлен, антидържавен и – най-важното! – вражески по отношение на трезорите на властовата банка, – конституционален член. Като да вземем за пример член 7, от така наречен „ социалистическа конституция “ на Народна република България, и по-конкретно посредством неговите две алинеи. Ал. 1 гласи: „ Народните представители и съветници са виновни и се регистрират пред своите гласоподаватели. Те могат да бъдат отзовани и преди периода, за който са определени “. Алинея 2 пък гласи „ Отзоваването на националните избраници става с решение на гласоподавателите по избран от закона ред “.
Чистката на неуместните членове на „ социалистическата конституция “ няма по какъв начин да пропусне и член 128 от нея: „ Съдиите и правосъдните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовани и преди периода, за който са определени “.
Не е належащо да има човек качествата на екстрасенса, с цел да съобрази по какъв начин са готови в задатък средствата за смазване на едно вероятно национално неодобрение при провеждането на политика от формалните управляващи у нас, която не би била утвърдена от болшинството българи. Например по емигрантския проблем.
Има ли късмет да бъде изработен опит за налагане на сходна политика, в прорез с исконните ползи на българския народ.
Отговорът е изрично „ Да! “. Тъй като е общопризнат правилото за върховенството на европейското законодателство по отношение на националното българско законодателство. Разните подходи към решаването на казуса за съотношението на интернационалното и вътрешното държавно право, както са безапелационни специалистите, не е инцидентен. Може, по мнение на специалистите, „ дори да бъде проследена общата наклонност: поддръжниците на върховенството на интернационалното право най-често съставляват ползите на мощните страни, които в течение на дълъг интервал от време са оказвали доста въздействие върху развиването на интернационалното право и, в резултат на това, в избран смисъл се явяват интернационалните законодатели. Такива се явяват преди всичко юристите на Съединени американски щати и в забележителна степен на Англия и Франция “. Ето за какво и в тази ситуация с „ бежанския проблем “, генериран напълно от нападателната геополитика на Съединените щати в Близкия изток, правните цели, имплементирани от Германия и Франция, може и да не съвпаднат с ползите на България. Въпреки това, задвижени от съответното заповедническо подсвирване, нашите жако политици незабавно ще закаканижат чинно. Което към този момент и вършат.
* – (фр.) – Африкански папагал, елементарен за опитомяване
** – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България
*** – (англ.) – Встъпване в служба
**** – (лат. reversio) – Връщане обратно
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ