България преди 9 септември 1944: имало ли е фашизъм и съпротива?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
" Народът е обезпокоен от възможна интервенция във войната ", пишат до цар Борис ІІІ опозиционни политици, разтревожени от очертаващия се съюз с нацистка Германия. Митове, крайности и истини за фашизма и съпротивата против него.
Есента на 1940 година е белязана от поредност прочувствени диспути в Народното събрание. Сред изключително дейните оратори е близкият до политическия кръг „ Звено “ Петко Стайнов. В една от речите си той намерено упреква кабинета и царя, че държат висшия законодателен орган в цялостно незнание по отношение на външнополитическите си планове, трансформирайки го по този метод в украса на един диктаторски режим. Управляващите на собствен ред вършат всичко допустимо да заглушат и без друго нежното посланичество на опозицията. В спомените на съвременници се загатват разнообразни процедурни ходове - отвод да бъде дадена думата на народните представители, заставащи против държавната линия; записването им на последните места в листата на деклариралите предпочитание за изявление, преди чиито речи постъпват оферти за завършек на дебата, одобрявани с лекост, и други.
Датата е 26.12.1940 година. Присъстват Димитър Гичев и Вергил Димов (БЗНС „ Врабча “), Григор Василев (Демократически сговор), Стоян Костурков (Радикалдемократическа партия), Кръстьо Пастухов (социалдемократ) и проф. Петко Стоянов – дейци на обичайна съпротива, настояща в рамката на закона и заставаща зад реставрацията на Търновската конституция. Инициативата за събранието е на Гичев и Димов, а резултатът е учредяването на „ Съюз на конституционните сили “ – обединяване с къс живот, симптоматично за търсенето на сговор против крайностите на фашизма и комунизма от страна на демократично настроения дял от политическия набор.
През януари 1941 година шестимата водачи основават и популяризират апел, ориентиран най-много против заплахата от болшевизация на страната, акцентирайки върху потребността от мир, който съгласно тях е вероятен единствено от позицията на военния неутралитет. Текстът доближава и до средите на ръководещите, а негово копие е преведено и оповестено в белградския официоз „ Политика “ на 20.01.1941 година, всявайки паника както у представителите на българското държавно управление, по този начин и в Югославия, която към момента се готви за съюз със силите на Оста.
Тревога от очертаващия се съюз с Германия
На 10.02.1941 година по гледище на Атанас Буров министър председателят Филов приема седмина опозиционни депутати. Пред него те показват паниката си от очертаващия се съюз с Германия, чиито очертания към този момент личат на политическия небосвод. Безпокойството им получава неустановен отговор, имащ за цел да ги успокои.
Ето за какво на 21.02.1941 година, петък, Д. Гичев (БЗНС „ Врабча “), Кр. Пастухов (Социалдемократическа партия), Ст. Костурков (Радикалдемократическа партия), К. Георгиев („ Звено “), Н. Мушанов (Демократическа партия), Г. М. Димитров и Н. Петков (БЗНС „ Пладне “), Гр. Василев (Демократически сговор), Ат. Буров и П. Стайнов (Народна партия) и Ив. Пашов и Д. Дечев (комунисти, в персонално качество) подават молба за визита в дворцовата канцелария. „ Народът е обезпокоен от възможна интервенция във войната “, настояват основателите. Комунистическите представители заемат позиция, която не дава отговор на линията на Българска работническа партия, за която съюзът с Хитлер на фона на настоящия пакт Молотов-Рибентроп представлявал гаранция за мира на Балканите.
Земеделецът Вергил Димов, вторият човек в Български земеделски народен съюз „ Врабча “ след Д. Гичев и негов непосредствен другар, женен за сестрата на брачната половинка му, си спомня, че двамата вървели и срещнали Петко Стайнов, който им споделил, че парламентарната съпротива приготвя акция против влизането в Тристранния пакт. Заедно достигнали до единодушие, че към замисленото могат да бъдат приобщени и други политици с неоспорим престиж, намиращи се отвън състава на Народното събрание. Разказът е част от към момента неиздадените му записки. Отново по думите на Димов, окончателният вид на текста на молбата до монарха е изобретен в дома на Мушанов в наличието на всички, които след това поставят подписите си. От дневника на Богдан Филов разбираме, че единствен Атанас Буров не е съумял да взе участие в креативния развой.
Документът бързо доближава до министър-председателя. Още в същия ден той среща Буров и отбелязва в дневника си съвсем неприязнено: „ На съветската заплаха не отдава значение. Становището му - напълно англофилско “. На идващия ден при министър-председателя идва началникът на кабинета на царя Павел Груев и рапортува, че поради писмото на опозиционните водачи монархът през целия ден бил „ ужасно нервозен “. Макар да не е бил очевидец на прочувственото положение на Борис III, същото твърди и В. Димов: „ Акцията на опозицията разтревожи Двореца “.
Отговорът на молбата идва на 25.02., а негов създател е не царят, а министър председателят. По сходство на парламентарните практики за обезгласяване на опозицията, и тук отводът се опира на официално съображение – подписалите са потърсили чуване в качеството си на партийни водачи, а съгласно Наредбата-закон от 14 юни 1934 година партиите са неразрешени. На Мушанов в ролята му на представител на дванадесетимата Филов предлага да изложат документално вижданията си, на които монархът щял да отговори – още веднъж тактическо решение, имащо за цел печелене на време и в последна сметка обезсмисляне на акцията.
Трудното обединяване на опозицията
Обединените дейности на водачите на политически партии в България се броят на пръсти. Общите старания пред лицето на съперник, превъзхождащ по значение десетилетните междупартийни и личностни крамоли, са изключение, мъчно различимо в шума на нестихващите разпри. Този случай е образец за опакото на нормалното. За обединяване в името на в действителност значима идея.
Ненапразно Вергил Димов назовава станалото „ крупно събитие “. През оптиката на сходни разкази историята на интервала стартира да наподобява другояче. Изведено от черно-белите тонове, предишното придобива действителната си трудност. Опозицията не е единствено комунистическа, а и демократична, чиито сила и идеологии произлизат от обичайните партийни ядра, залагащи не на партизанска тактика, не на революционно принуждение и саботажи, а на замисли, осъществими напълно на терена на законността.
Според Димитър Пешев, който също не бил непознат на концепциите, изразени в молбата, тази акция била първият признак за жизнеността на опозиционните сили, само че и единствен знак за нежната ѝ дарба да създаде единодушие. В спомените си той твърди, че силите, носещи концепциите на демокрацията у нас, се намират в непрестанен „ раздор “, който не е могъл да се надмогне даже пред лицето на нацистката заплаха.
За дейностите на опозиционните политици от февруари 1941 година през днешния ден се знае малко или нищо. В учебниците по история няма и дума за това събитие. Почти пет десетилетия полето на съпротивата против нацизма и фашизма беше монополизирано от Българска комунистическа партия. Присъствието на други политически деятели с антифашистка настройка би усложнило картината и би разредило революционното обръщение, което очевидно е трябвало да бъде колкото може по-концентрирано и еднопосочно. Довод за това идеологически стимулирано безмълвие беше и събитието, че множеството от дванадесетимата бяха съдени и лежаха по затвори и лагери след 9.09.1944 година Биографиите на всички тях са познати.
По-малко известна е ориста на Вергил Димов – повторен министър, свален от два преврата, взел участие в опозиционните замисли, чийто автограф не стои под документа поради решението там да бъде подписът на Д. Гичев. Арестуван директно след преврата, той лежи цяло десетилетие в пандиза. Семейството му оцелява с големи старания, бидейки интернирано от София в Попово. Последната си нощ преди ареста той претърпява в постройката на ръководеното от него министерство, откакто Кимон Георгиев учтиво го приканва да остане там от съображения за сигурност. „ Вратата се затвори зад мен, с цел да се отвори след 10 години “ – написа Димов за случилото се. Само един от подписалите молбата – комунистът Димо Дечев – прави прилична кариера.
В края на 2015 година Министерският съвет разгласи датата 21 февруари за Ден на оказване на благодарност към лицата, съпротивлявали се против нацизма в Република България. До през днешния ден институционален опит за отдаване на същинска респект към неболшевишкия български антифашизъм няма. Инерцията продължава да раздира сред две крайности дебата за фашизма у нас, както и този за характера на Деветосептемврийския прелом.
Митологични схеми
За рисковата левица в България преди 9 септември 1944 година е имало единствено фашизъм и нищо друго, а партизанското придвижване съставлява саможертвен ентусиазъм към независимост, кулминирал през есента на 1944 година Разказ, в който има място единствено за доста положителни и доста неприятни. Средният указател, който нормално е най-гъсто обитаем, е предумишлено отхвърлен.
На същата митологична скица се подчинява и извънредно дясната интерпретация, съгласно която в България фашизмът и нацизмът са били напълно непознати, а от идването на руските войски на Дунава са се възползвали обществените низини, които непринудено изсипали фрустрациите си върху елита и заели неговите места в обществото, прекъсвайки разумния процес на страната.
Усилията за защита на демокрацията носят еднопосочно позитивен знак. Подобни разкази служат за идентичностни маркери на актуалните общества. Бихме могли да оглеждаме триумфите и неуспехите в актуалните си общностни планове таман през сюжети като този, признати за етически стандарт.
" Народът е обезпокоен от възможна интервенция във войната ", пишат до цар Борис ІІІ опозиционни политици, разтревожени от очертаващия се съюз с нацистка Германия. Митове, крайности и истини за фашизма и съпротивата против него.
Есента на 1940 година е белязана от поредност прочувствени диспути в Народното събрание. Сред изключително дейните оратори е близкият до политическия кръг „ Звено “ Петко Стайнов. В една от речите си той намерено упреква кабинета и царя, че държат висшия законодателен орган в цялостно незнание по отношение на външнополитическите си планове, трансформирайки го по този метод в украса на един диктаторски режим. Управляващите на собствен ред вършат всичко допустимо да заглушат и без друго нежното посланичество на опозицията. В спомените на съвременници се загатват разнообразни процедурни ходове - отвод да бъде дадена думата на народните представители, заставащи против държавната линия; записването им на последните места в листата на деклариралите предпочитание за изявление, преди чиито речи постъпват оферти за завършек на дебата, одобрявани с лекост, и други.
Датата е 26.12.1940 година. Присъстват Димитър Гичев и Вергил Димов (БЗНС „ Врабча “), Григор Василев (Демократически сговор), Стоян Костурков (Радикалдемократическа партия), Кръстьо Пастухов (социалдемократ) и проф. Петко Стоянов – дейци на обичайна съпротива, настояща в рамката на закона и заставаща зад реставрацията на Търновската конституция. Инициативата за събранието е на Гичев и Димов, а резултатът е учредяването на „ Съюз на конституционните сили “ – обединяване с къс живот, симптоматично за търсенето на сговор против крайностите на фашизма и комунизма от страна на демократично настроения дял от политическия набор.
През януари 1941 година шестимата водачи основават и популяризират апел, ориентиран най-много против заплахата от болшевизация на страната, акцентирайки върху потребността от мир, който съгласно тях е вероятен единствено от позицията на военния неутралитет. Текстът доближава и до средите на ръководещите, а негово копие е преведено и оповестено в белградския официоз „ Политика “ на 20.01.1941 година, всявайки паника както у представителите на българското държавно управление, по този начин и в Югославия, която към момента се готви за съюз със силите на Оста.
Тревога от очертаващия се съюз с Германия
На 10.02.1941 година по гледище на Атанас Буров министър председателят Филов приема седмина опозиционни депутати. Пред него те показват паниката си от очертаващия се съюз с Германия, чиито очертания към този момент личат на политическия небосвод. Безпокойството им получава неустановен отговор, имащ за цел да ги успокои.
Ето за какво на 21.02.1941 година, петък, Д. Гичев (БЗНС „ Врабча “), Кр. Пастухов (Социалдемократическа партия), Ст. Костурков (Радикалдемократическа партия), К. Георгиев („ Звено “), Н. Мушанов (Демократическа партия), Г. М. Димитров и Н. Петков (БЗНС „ Пладне “), Гр. Василев (Демократически сговор), Ат. Буров и П. Стайнов (Народна партия) и Ив. Пашов и Д. Дечев (комунисти, в персонално качество) подават молба за визита в дворцовата канцелария. „ Народът е обезпокоен от възможна интервенция във войната “, настояват основателите. Комунистическите представители заемат позиция, която не дава отговор на линията на Българска работническа партия, за която съюзът с Хитлер на фона на настоящия пакт Молотов-Рибентроп представлявал гаранция за мира на Балканите.
Земеделецът Вергил Димов, вторият човек в Български земеделски народен съюз „ Врабча “ след Д. Гичев и негов непосредствен другар, женен за сестрата на брачната половинка му, си спомня, че двамата вървели и срещнали Петко Стайнов, който им споделил, че парламентарната съпротива приготвя акция против влизането в Тристранния пакт. Заедно достигнали до единодушие, че към замисленото могат да бъдат приобщени и други политици с неоспорим престиж, намиращи се отвън състава на Народното събрание. Разказът е част от към момента неиздадените му записки. Отново по думите на Димов, окончателният вид на текста на молбата до монарха е изобретен в дома на Мушанов в наличието на всички, които след това поставят подписите си. От дневника на Богдан Филов разбираме, че единствен Атанас Буров не е съумял да взе участие в креативния развой.
Документът бързо доближава до министър-председателя. Още в същия ден той среща Буров и отбелязва в дневника си съвсем неприязнено: „ На съветската заплаха не отдава значение. Становището му - напълно англофилско “. На идващия ден при министър-председателя идва началникът на кабинета на царя Павел Груев и рапортува, че поради писмото на опозиционните водачи монархът през целия ден бил „ ужасно нервозен “. Макар да не е бил очевидец на прочувственото положение на Борис III, същото твърди и В. Димов: „ Акцията на опозицията разтревожи Двореца “.
Отговорът на молбата идва на 25.02., а негов създател е не царят, а министър председателят. По сходство на парламентарните практики за обезгласяване на опозицията, и тук отводът се опира на официално съображение – подписалите са потърсили чуване в качеството си на партийни водачи, а съгласно Наредбата-закон от 14 юни 1934 година партиите са неразрешени. На Мушанов в ролята му на представител на дванадесетимата Филов предлага да изложат документално вижданията си, на които монархът щял да отговори – още веднъж тактическо решение, имащо за цел печелене на време и в последна сметка обезсмисляне на акцията.
Трудното обединяване на опозицията
Обединените дейности на водачите на политически партии в България се броят на пръсти. Общите старания пред лицето на съперник, превъзхождащ по значение десетилетните междупартийни и личностни крамоли, са изключение, мъчно различимо в шума на нестихващите разпри. Този случай е образец за опакото на нормалното. За обединяване в името на в действителност значима идея.
Ненапразно Вергил Димов назовава станалото „ крупно събитие “. През оптиката на сходни разкази историята на интервала стартира да наподобява другояче. Изведено от черно-белите тонове, предишното придобива действителната си трудност. Опозицията не е единствено комунистическа, а и демократична, чиито сила и идеологии произлизат от обичайните партийни ядра, залагащи не на партизанска тактика, не на революционно принуждение и саботажи, а на замисли, осъществими напълно на терена на законността.
Според Димитър Пешев, който също не бил непознат на концепциите, изразени в молбата, тази акция била първият признак за жизнеността на опозиционните сили, само че и единствен знак за нежната ѝ дарба да създаде единодушие. В спомените си той твърди, че силите, носещи концепциите на демокрацията у нас, се намират в непрестанен „ раздор “, който не е могъл да се надмогне даже пред лицето на нацистката заплаха.
За дейностите на опозиционните политици от февруари 1941 година през днешния ден се знае малко или нищо. В учебниците по история няма и дума за това събитие. Почти пет десетилетия полето на съпротивата против нацизма и фашизма беше монополизирано от Българска комунистическа партия. Присъствието на други политически деятели с антифашистка настройка би усложнило картината и би разредило революционното обръщение, което очевидно е трябвало да бъде колкото може по-концентрирано и еднопосочно. Довод за това идеологически стимулирано безмълвие беше и събитието, че множеството от дванадесетимата бяха съдени и лежаха по затвори и лагери след 9.09.1944 година Биографиите на всички тях са познати.
По-малко известна е ориста на Вергил Димов – повторен министър, свален от два преврата, взел участие в опозиционните замисли, чийто автограф не стои под документа поради решението там да бъде подписът на Д. Гичев. Арестуван директно след преврата, той лежи цяло десетилетие в пандиза. Семейството му оцелява с големи старания, бидейки интернирано от София в Попово. Последната си нощ преди ареста той претърпява в постройката на ръководеното от него министерство, откакто Кимон Георгиев учтиво го приканва да остане там от съображения за сигурност. „ Вратата се затвори зад мен, с цел да се отвори след 10 години “ – написа Димов за случилото се. Само един от подписалите молбата – комунистът Димо Дечев – прави прилична кариера.
В края на 2015 година Министерският съвет разгласи датата 21 февруари за Ден на оказване на благодарност към лицата, съпротивлявали се против нацизма в Република България. До през днешния ден институционален опит за отдаване на същинска респект към неболшевишкия български антифашизъм няма. Инерцията продължава да раздира сред две крайности дебата за фашизма у нас, както и този за характера на Деветосептемврийския прелом.
Митологични схеми
За рисковата левица в България преди 9 септември 1944 година е имало единствено фашизъм и нищо друго, а партизанското придвижване съставлява саможертвен ентусиазъм към независимост, кулминирал през есента на 1944 година Разказ, в който има място единствено за доста положителни и доста неприятни. Средният указател, който нормално е най-гъсто обитаем, е предумишлено отхвърлен.
На същата митологична скица се подчинява и извънредно дясната интерпретация, съгласно която в България фашизмът и нацизмът са били напълно непознати, а от идването на руските войски на Дунава са се възползвали обществените низини, които непринудено изсипали фрустрациите си върху елита и заели неговите места в обществото, прекъсвайки разумния процес на страната.
Усилията за защита на демокрацията носят еднопосочно позитивен знак. Подобни разкази служат за идентичностни маркери на актуалните общества. Бихме могли да оглеждаме триумфите и неуспехите в актуалните си общностни планове таман през сюжети като този, признати за етически стандарт.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ