Реконкистата на Путин
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
През 2005 година съветският президент Владимир Путин сподели, че разпадането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа злополука на ХХ век. С дейностите си в идващите 16 години той наподобява се пробва да минимизира вредите от тази злополука и да завърти колелото на историята обратно, връщайки под скиптъра на Кремъл най-малко част от постсъветското пространство.
Като един същински властнически водач, за Путин първа точка в политическата му стратегия е да успее да задържи властта колкото се може по-дълго. По опция – до края на дните си. Разкритията за суперлуксозния замък край морския курорт Геленджик, както и упоритите клюки за несметното благосъстояние на съветския президент демонстрират, че той не е апатичен към материалните богатства. Но Путин не е някой африкански деспот, който мечтае само да ръководи безпределно дълго, трупайки планини от долари и водейки първокласен живот. Стопанинът на Кремъл се държи като човек с геополитическа задача.
Когато пое властта в последния ден на 1999 година той завари страната в положение на полуразпад. Част от пълномощията на централната власт в Москва бяха завзети от могъщи олигарси, от амбициозни президенти на самостоятелни републики и даже от кмета на столичния град. През първия си президентски мандат Путин съумя да консолидира властта и да ликвидира конкурентните центрове на въздействие. Това му даде опция да огледа оттатък границите на Русия и да се трансформира в геополитик.
Макар че несъмнено не е мъдрец и мъдрец, Путин си има своя идея за историческата задача на руснаците и за териториалния обсег на съветската концепция. През януари 2012 година той написа публикация, в която обрисува границите на „ историческа Русия “. В тях влизат земите, които в края на XVIII век са били в състава на Руската империя, в които популацията или забележителна част от него е рускоезично, и в които господства православната вяра. Според тази идея „ историческа Русия “ обгръща Беларус и по-голяма част от Украйна плюс Приднестровието в Молдова, както и огромни елементи от северен Казахстан.
Реализацията на съветските геополитически упоритости зависи от ресурсите, с които страната разполага. Към днешна дата съветската стопанска система е към 13 пъти по-малка от тази на Съединени американски щати, а в случай че прибавим и страните от Европейски Съюз и Англия, преимуществото на Запада става още по-голямо.
Русия е измежду петте непрекъснати членки на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, което я прави авторитетен политически състезател в световен проект. Но най-големият коз на Москва е военната мощ. Русия създава и има съвременни изтребители, ракетни системи за противовъздушна защита и почти еднакъв брой нуклеарни оръжия със Съединени американски щати. Всичко това я прави военна мощ номер две в света, като в някои връзки тя не отстъпва на американците. Не по-малко значима от наличната военна мощност обаче е и решимостта тя да бъде употребена в действителни бойни дейности. Ако в самото начало на ръководството на Путин тази мощност бе хвърлена за смазване на чеченските сепаратисти вътре на територията на Русия, то в идващите години Кремъл трупаше самочувствие да я насочи и към някогашните руски републики.
Руското военно наличие в Армения, Беларус, Таджикистан, Киргизстан, Приднестровието, Южна Осетия и Крим е завещание, което Путин получи от предшественика си Борис Елцин. От 2003 съществува и Организацията на контракта за групова сигурност – нещо като постсъветско НАТО, в което водеща роля има Русия, а нейни сътрудници са Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.
Първото блестящо доказателство за решимостта на Русия да позволява разногласия в постсъветското пространство с военна мощ пристигна през август 2008 година Тогава опитът на грузинските управляващи да си върнат контрола над сепаратистката област Южна Осетия бе посрещнат с масирано съветско нахлуване, довело до къса окупация на огромна част от територията на Грузия и до потопяването на грузинския боен флот в пристанището Поти. В резултат от тази война Южна Осетия и Абхазия бяха приети от Москва за самостоятелни страни и управляващите в Тбилиси трайно изгубиха контрола над тях. Така половината от черноморското крайбрежие на Грузия мина под контрола на Русия, защото руснаците разположиха военни сили на абхазка територия.
Главната цел на путинската реконкиста обаче постоянно е била Украйна. Тя е най-голямата някогашна руска република след Русия, обитаема е със славянско население, за най-малко половината от което езикът на всекидневното другарство е съветски. Збигнев Бжежински споделяше, че без Украйна Русия в никакъв случай към този момент не може да бъде империя, само че в случай че Москва вкара украинците в своята орбита, нещата се трансформират. Историята на двете страни е мощно преплетена, напълно до неотдавна и стопанските системи им бяха свързани като сиамски близнаци. В стратегически проект съществуването на съветския Черноморски флот зависеше от запазването на неговата база в кримското пристанище Севастопол. За руснаците Украйна е това, което е Македония за българите – исторически сантимент, несподелена обич, развратен наследник. След така наречен Оранжева гражданска война от 2004-2005 година и изключително след свалянето на президента Янукович през февруари 2014 година стана ясно, че украинците избират Запада, загърбвайки Москва. Това се трансформира в сигнал за деяние за Путин. Крим бе окупиран от съветски войски, а бърз референдум, дирижиран от Москва, подпечата анексията на полуострова от страна на Русия. Всичко това стана безкръвно, тъй като армията на Украйна не оказа опозиция, а по-голяма част от нейния флот, отпред с главнокомандващия, мина на страната на руснаците. През пролетта на 2014 година Украйна понесе нов удар – сепаратистки протест, инспириран, насърчаван и подпомаган военно от Москва, откъсна елементи от Донецка и Луганска област от контрола на управляващите в Киев.
Сега Русия и Украйна са смъртни врагове. Предвид неравностойното съответствие на силите всички се питат ще продължи ли почналата през 2014 година съветска експанзия. Москва построи мост през Керченския проток и свърза транспортната система на Русия с Крим. Земеделието на полуострова обаче умира, тъй като е подвластно от напояването, а каналът, който довеждаше вода от река Днепър, остава под контрола на Украйна. Русия трансформира Крим в същинска военна цитадела, а армията ѝ от време на време струпва огромни сили по общата граница с Украйна под претекст провеждането на учения. Преди месец Путин написа програмна публикация с красноречивото заглавие „ За историческото единение на руснаците и украинците “. В нея той твърди, че руснаци и украинци са един народ, а огромна част от днешните територии на Украйна са получени незаслужено по руско време. Всичко това наподобява като подготовка за по-нататъшна експанзия, само че съгласно мен тя е малко евентуална. За Русия двете сепаратистки републики в Донецк и Луганск са като куфар без ръкохватка – тя не може да ги изостави, тъй като ще загуби геополитически авторитет, само че не би желала и да ги анексира като Крим, тъй като това ще я сложи в тотална интернационална изолираност. Нови такива територии не ѝ трябват. Така че демонстрацията на военни мускули и историческите опуси на Путин целят по-скоро да сплашат украинците и да ги откажат от всевъзможни опити да си връщат Крим и Донбас.
След заграбването на Крим и част от Донбас болшинството украинци към този момент не хранят никакви илюзии във връзка с руснаците и техния президент. В този смисъл Путин е направил доста повече за образуването и консолидирането на украинската нация, в сравнение с Тарас Шевченко и Степан Бандера, взети дружно.
Към другата огромна славянска република – Беларус, Русия има друг метод. Нея Путин се надява да погълне посредством основаването на така наречен Съюзна страна Русия-Беларус. За разлика от Киев, в Минск в никакъв случай не е имало антируски настроения, а беларуската страна е значително русифицирана. Въпреки това Александър Лукашенко, който ръководи Беларус от 1994 година, в никакъв случай не е имал желание да ликвидира страната си и по този начин да се елементарни с президентския пост. Така че на беларуското направление Путин ще би трябвало да се задоволи с цялостното послушание, което обаче не води до поглъщането на прилежащата славянска страна.
В останалата част на постъветското пространство упоритостите на Русия са да има преобладаващо въздействие и да поддържа военно наличие, само че не и да търси териториално уголемение. Москва има интерес от запазването на острия арменско-азербайджански спор, в който да играе ролята на незаобиколим брокер. След следващата война сред Армения и Азербайджан от есента на предходната година, руснаците съумяха да настанят собствен миротворчески боен контингент в противоречивата област Нагорни Карабах. На Централна Азия пък в Москва гледат като на буфер, който да защищава Русия от проникването на ислямския радикализъм и опиатите, идващи от Афганистан. Затова таджикистанско-афганистанската граница се охранява от съветски войски.
Истинските непосредствени геополитически ползи на Русия са ориентирани към някогашните руски републики, неслучайно в Москва ги отбелязват с термина „ близката чужбина “, т. е. – чужбина, само че не напълно. В световен проект Путин има единствено една упоритост – най-могъщите международни водачи да го одобряват като еднакъв. Най-важният въпрос, който съветският президент държи да зададе на своя американски сътрудник и да получи одобрителен отговор е „ Ти мен уважаваш ли ме? “
В РЕЗЮМЕ: Путин си има своя идея за историческата задача на руснаците и за териториалния обсег на съветската концепция и се стреми да я реализира, като ръководи до края на дните си.
Д-р Пламен Димитров
Българско геополитическо сдружение
През 2005 година съветският президент Владимир Путин сподели, че разпадането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа злополука на ХХ век. С дейностите си в идващите 16 години той наподобява се пробва да минимизира вредите от тази злополука и да завърти колелото на историята обратно, връщайки под скиптъра на Кремъл най-малко част от постсъветското пространство.
Като един същински властнически водач, за Путин първа точка в политическата му стратегия е да успее да задържи властта колкото се може по-дълго. По опция – до края на дните си. Разкритията за суперлуксозния замък край морския курорт Геленджик, както и упоритите клюки за несметното благосъстояние на съветския президент демонстрират, че той не е апатичен към материалните богатства. Но Путин не е някой африкански деспот, който мечтае само да ръководи безпределно дълго, трупайки планини от долари и водейки първокласен живот. Стопанинът на Кремъл се държи като човек с геополитическа задача.
Когато пое властта в последния ден на 1999 година той завари страната в положение на полуразпад. Част от пълномощията на централната власт в Москва бяха завзети от могъщи олигарси, от амбициозни президенти на самостоятелни републики и даже от кмета на столичния град. През първия си президентски мандат Путин съумя да консолидира властта и да ликвидира конкурентните центрове на въздействие. Това му даде опция да огледа оттатък границите на Русия и да се трансформира в геополитик.
Макар че несъмнено не е мъдрец и мъдрец, Путин си има своя идея за историческата задача на руснаците и за териториалния обсег на съветската концепция. През януари 2012 година той написа публикация, в която обрисува границите на „ историческа Русия “. В тях влизат земите, които в края на XVIII век са били в състава на Руската империя, в които популацията или забележителна част от него е рускоезично, и в които господства православната вяра. Според тази идея „ историческа Русия “ обгръща Беларус и по-голяма част от Украйна плюс Приднестровието в Молдова, както и огромни елементи от северен Казахстан.
Реализацията на съветските геополитически упоритости зависи от ресурсите, с които страната разполага. Към днешна дата съветската стопанска система е към 13 пъти по-малка от тази на Съединени американски щати, а в случай че прибавим и страните от Европейски Съюз и Англия, преимуществото на Запада става още по-голямо.
Русия е измежду петте непрекъснати членки на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, което я прави авторитетен политически състезател в световен проект. Но най-големият коз на Москва е военната мощ. Русия създава и има съвременни изтребители, ракетни системи за противовъздушна защита и почти еднакъв брой нуклеарни оръжия със Съединени американски щати. Всичко това я прави военна мощ номер две в света, като в някои връзки тя не отстъпва на американците. Не по-малко значима от наличната военна мощност обаче е и решимостта тя да бъде употребена в действителни бойни дейности. Ако в самото начало на ръководството на Путин тази мощност бе хвърлена за смазване на чеченските сепаратисти вътре на територията на Русия, то в идващите години Кремъл трупаше самочувствие да я насочи и към някогашните руски републики.
Руското военно наличие в Армения, Беларус, Таджикистан, Киргизстан, Приднестровието, Южна Осетия и Крим е завещание, което Путин получи от предшественика си Борис Елцин. От 2003 съществува и Организацията на контракта за групова сигурност – нещо като постсъветско НАТО, в което водеща роля има Русия, а нейни сътрудници са Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.
Първото блестящо доказателство за решимостта на Русия да позволява разногласия в постсъветското пространство с военна мощ пристигна през август 2008 година Тогава опитът на грузинските управляващи да си върнат контрола над сепаратистката област Южна Осетия бе посрещнат с масирано съветско нахлуване, довело до къса окупация на огромна част от територията на Грузия и до потопяването на грузинския боен флот в пристанището Поти. В резултат от тази война Южна Осетия и Абхазия бяха приети от Москва за самостоятелни страни и управляващите в Тбилиси трайно изгубиха контрола над тях. Така половината от черноморското крайбрежие на Грузия мина под контрола на Русия, защото руснаците разположиха военни сили на абхазка територия.
Главната цел на путинската реконкиста обаче постоянно е била Украйна. Тя е най-голямата някогашна руска република след Русия, обитаема е със славянско население, за най-малко половината от което езикът на всекидневното другарство е съветски. Збигнев Бжежински споделяше, че без Украйна Русия в никакъв случай към този момент не може да бъде империя, само че в случай че Москва вкара украинците в своята орбита, нещата се трансформират. Историята на двете страни е мощно преплетена, напълно до неотдавна и стопанските системи им бяха свързани като сиамски близнаци. В стратегически проект съществуването на съветския Черноморски флот зависеше от запазването на неговата база в кримското пристанище Севастопол. За руснаците Украйна е това, което е Македония за българите – исторически сантимент, несподелена обич, развратен наследник. След така наречен Оранжева гражданска война от 2004-2005 година и изключително след свалянето на президента Янукович през февруари 2014 година стана ясно, че украинците избират Запада, загърбвайки Москва. Това се трансформира в сигнал за деяние за Путин. Крим бе окупиран от съветски войски, а бърз референдум, дирижиран от Москва, подпечата анексията на полуострова от страна на Русия. Всичко това стана безкръвно, тъй като армията на Украйна не оказа опозиция, а по-голяма част от нейния флот, отпред с главнокомандващия, мина на страната на руснаците. През пролетта на 2014 година Украйна понесе нов удар – сепаратистки протест, инспириран, насърчаван и подпомаган военно от Москва, откъсна елементи от Донецка и Луганска област от контрола на управляващите в Киев.
Сега Русия и Украйна са смъртни врагове. Предвид неравностойното съответствие на силите всички се питат ще продължи ли почналата през 2014 година съветска експанзия. Москва построи мост през Керченския проток и свърза транспортната система на Русия с Крим. Земеделието на полуострова обаче умира, тъй като е подвластно от напояването, а каналът, който довеждаше вода от река Днепър, остава под контрола на Украйна. Русия трансформира Крим в същинска военна цитадела, а армията ѝ от време на време струпва огромни сили по общата граница с Украйна под претекст провеждането на учения. Преди месец Путин написа програмна публикация с красноречивото заглавие „ За историческото единение на руснаците и украинците “. В нея той твърди, че руснаци и украинци са един народ, а огромна част от днешните територии на Украйна са получени незаслужено по руско време. Всичко това наподобява като подготовка за по-нататъшна експанзия, само че съгласно мен тя е малко евентуална. За Русия двете сепаратистки републики в Донецк и Луганск са като куфар без ръкохватка – тя не може да ги изостави, тъй като ще загуби геополитически авторитет, само че не би желала и да ги анексира като Крим, тъй като това ще я сложи в тотална интернационална изолираност. Нови такива територии не ѝ трябват. Така че демонстрацията на военни мускули и историческите опуси на Путин целят по-скоро да сплашат украинците и да ги откажат от всевъзможни опити да си връщат Крим и Донбас.
След заграбването на Крим и част от Донбас болшинството украинци към този момент не хранят никакви илюзии във връзка с руснаците и техния президент. В този смисъл Путин е направил доста повече за образуването и консолидирането на украинската нация, в сравнение с Тарас Шевченко и Степан Бандера, взети дружно.
Към другата огромна славянска република – Беларус, Русия има друг метод. Нея Путин се надява да погълне посредством основаването на така наречен Съюзна страна Русия-Беларус. За разлика от Киев, в Минск в никакъв случай не е имало антируски настроения, а беларуската страна е значително русифицирана. Въпреки това Александър Лукашенко, който ръководи Беларус от 1994 година, в никакъв случай не е имал желание да ликвидира страната си и по този начин да се елементарни с президентския пост. Така че на беларуското направление Путин ще би трябвало да се задоволи с цялостното послушание, което обаче не води до поглъщането на прилежащата славянска страна.
В останалата част на постъветското пространство упоритостите на Русия са да има преобладаващо въздействие и да поддържа военно наличие, само че не и да търси териториално уголемение. Москва има интерес от запазването на острия арменско-азербайджански спор, в който да играе ролята на незаобиколим брокер. След следващата война сред Армения и Азербайджан от есента на предходната година, руснаците съумяха да настанят собствен миротворчески боен контингент в противоречивата област Нагорни Карабах. На Централна Азия пък в Москва гледат като на буфер, който да защищава Русия от проникването на ислямския радикализъм и опиатите, идващи от Афганистан. Затова таджикистанско-афганистанската граница се охранява от съветски войски.
Истинските непосредствени геополитически ползи на Русия са ориентирани към някогашните руски републики, неслучайно в Москва ги отбелязват с термина „ близката чужбина “, т. е. – чужбина, само че не напълно. В световен проект Путин има единствено една упоритост – най-могъщите международни водачи да го одобряват като еднакъв. Най-важният въпрос, който съветският президент държи да зададе на своя американски сътрудник и да получи одобрителен отговор е „ Ти мен уважаваш ли ме? “
В РЕЗЮМЕ: Путин си има своя идея за историческата задача на руснаците и за териториалния обсег на съветската концепция и се стреми да я реализира, като ръководи до края на дните си.
Д-р Пламен Димитров
Българско геополитическо сдружение
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ